Пожелание за 2012 година

от: Georgi Stankov

Успяваме ли да оценим това, което имаме? Особено в моменти на благоденствие, благосъстояние, добро здраве... дали понякога не приемаме всичко като даденост? 

А какво да правим, когато ни е сполетяла зла орисия? Когато нямаме, когато страдаме, когато не ни е провървяло?

Хубаво е да помним: имаме право на избор! Всеки има право да избере надежда вместо отчаяние в труден момент, право да избере приемане вместо отхвърляне в отношенията си с другите, право да избере любов вместо омраза и така да прекара годината.

Предприемайте рискове и бъдете готови да платите за това, следвайте сърцaтa си и правете нещата по свой начин, посещавайте нови места и срещайте нови хора. Имате право на всичко това (както и на обратното, така че изборът отново е Ваш).

Желая Ви да направите всеки един ден от новата 2012г. съзнателен и изпълнен със смисъл. Живейте съзнателно!

За главата на един архитект

от: Georgi Stankov

Въведение

Всъщност тук няма да пиша за глава, а за уволнение.

За мен архитектурата е изключително важно изкуство (занаят, професия) и затова преди време писах за нея. През последните дни се случиха неща, които развълнуваха част от обществното мнение. Това налага да продължим с темата.

Обстоятелствата

Неизвестната за обикновения българин арх.Йорданка Кандулкова - директор на Националния институт за паметниците на културата - участвала в предаването "Открито" по БНТ. Там изразила своята и на Института позиция за ремонта на една сграда - паметник на култутрата в Бургас. Арх.Кандулкова заявила, че според нея и колегите й при този ремонт има сериозен порок: институтът е дал съгласието си за вътрешни промени на първия етаж на сградата, а инвеститорът променил драстично и фасадата. При това - откритие на водещата - в разрез със закона. В резултат Кандулкова е уволнена от министъра на културата. Аргументите: не е поискала разрешение за изявата си и с позициите си тя е уронила доброто име на работодателя си. В отворено писмо всички колеги на г-жа Кандулкова от института се обявяват в нейна подкрепа. 

Интерпретацията

Интересна е реакцията на "работодателя" - министър Рашидов. Можем да я обясним чрез теорията за междукултурните различия. Според Хеерт Хофстеде, едно от най-важните измерения на културата е "властово разстояние". Има култури с ниско властово разстояние - има култури с високо властово разстояние. Какво значи това на нормален български?

Висока властова дистанция има, когато подчинените се страхуват да противоречат на ръководителя си и да изказват собствени идеи. В култури с висока властова дистанция е прието, че ръководителят сам може да взема решения, а тези, които са по-долу в йерархията, са длъжни да ги изпълняват. Не се цени инициативността на подчинения.  Въобще тук думата йерархия има голямо значение. Неравенството в статуса, в социалната стълбица или във фирмената структура се възприема като неравенство въобще между личностите. Примери: Китай, Арабия, Индия, Япония.

Ниска властова дистанция има, когато подчинените имат право да възразяват на ръководителя си и да имат различно мнение. Уважават се личната инициатива и правото на различие. В такива култури се предпочита консултативен стил на общуване и вземане на решения - лидерът търси мнението на хората, преди да вземе решение. Ръководителите и подчинените си дават сметка, че различните им позиции са само социални роли, но отвъд тях те са екзистенциално равни. Примери: Холандия, Швеция, Великобритания.

Къде сме ние?

Ние сме от кръга на страните с високо властово разстояние. Личи си и по поговорките: големецът се големее... всяка жаба си знае гьола... да би мирно седяло... наведена глава сабя не я сече...

Именно ненаведената глава е причината арх.Кандулкова да се раздели с нея, т.е. с поста си. Министерската заповед за уволнение е прекрасен пример за поведение на човек, който обича властовото разстояние и цени йерархията. През целия си зрял живот той се е движил в среди, подчертаващи или своята елитарност (т.нар. "артисти") или превъзходството на парите (т.нар."мултаци"). Вероятно в представите на министъра, арх.Кандулкова е трябвало да му се обади, да го информира, че от телевизията искат интервю и (ако получи съгласието му) да попита за указания какво да говори. Може би министърът се е почувствал уязвен, защото в предаването водещата заявява, че вече 4 месеца той не е посочил хора за една комисия. Вероятно го е засегнало, че според предаването изглежда, че той и служителите му не вършат работата си.

Да сте чували в Министерството на културата да има правило за предварително искане на разрешение за медийни изяви? Особено когато става за ръководител на отделна институция под шапката на министерството. Такива правила има във "военизираните" институции: МО, МВР и Министерството на правосъдието. Но и да имаше такова правило, нима няма наказания като "забележка" или "последно предупреждение"?

Какъв е проблемът?

Арх.Кандулкова не е нарушила нито закони, нито официални правила на Министерството на културата. Тя е спазила правото на медиите на достъп до информация и е представила експертното становище на институцията, която ръководи. Тя е постъпила по начин, който за англичанина, скандинавеца или североамериканеца е напълно естествен. Тогава?

Проблемът е, че докато се надяваме да бъдем като успешните, демократични и заможни западноевропейски страни, продължаваме да възприемаме, действаме и мислим в духа на Близкия Изток. Проблемът е в менталността, белязала всекидневието ни в България: реализирането на архитектурни проекти без публични конкурси, постоянните назначения на "свои" хора, порочните заменки на гори, сечта на жалките останки на Magna Silva Bulgarica... И никаква реакция от "широките маси". Народопсихология - какво да искаш от народ, който е развил усещането, че щом Горе нещо е решено, значи ще стане така и няма смисъл да му се противодейства.

Всъщност, в Европа, освен България, Турция или Гърция,  има и друга страна с по-изразена висока властова дистанция. Това е Франция. Може би това обяснява защо министърът на културата копнее за "Български Лувър"... но това вече е друга тема от психологията.

"Бумерангът на добротата" - увод в социалните епидемии

от: Georgi Stankov

 

Чували ли сте израза "социална епидемия"? Въведен е от американския топжурналист Малкълм Гладуел, за да обясни внезапните, неочаквани и бързо разрастващи се промени в нагласите, вярванията и поведенията на хората. Социалните епидемии могат да обяснят доста феномени, изследвани в социалната психология. 

Споделям тук краткия филм "Бумерангът на добротата" (Kindness Boomerang) като въведение по темата "социални епидемии" и като малко "предястие". Скоро ще Ви сервирам и "основното": подробно ревю на идеите на Гладуел от книгата му The Tipping Point.

Защо толкова малко успяваме?

от: Georgi Stankov

Под заглавието "ЗАЩО ТОЛКОВА МАЛКО УСПЯВАМЕ?" създателят на "ПроСофт" Юлиян Генов се опитва да си отговори на въпроса какво не ни достига, за да се радваме на постижения в бизнеса. 

Под "успех" Генов разбира постигнатото предимно в западноевропейските и северноамериканските страни. За него успешни страни са Великобритания, САЩ или Холандия, където личната отговорност, предприемчивостта и свободата на избора са основополагащи обществени принципи. 

И така, защо наистина не сме толкова успешни, колкото ни се иска? Авторът предлага дълбок анализ на факторите, формирали националния ни манталитет: 

• исторически събития (редица политически решения на българските лидери още преди повече от 1000 години са били погрешни - например приемането на православието вместо католицизма ни е вкарало в орбитата на Византия вместо на католическа Европа; османското владичество ни е лишило за дълго време от възможност да упражняваме свободен избор и сами да избираме културната и политическата си сиситема, а освен това ни е довело до състояние на придобита безпомощност; комунизмът като политическа и икономическа система окончателно е съсипал остатъците от някои ценни качества като предприемчивост и любознателност); 
• психологически фактори (ние сме преобладаващо интроверти с външен локус на контрол; прекалено колективистична култура сме, независимо от мита "българинът е индивидуалист" - в действителност по методиката на Хофстеде само 14% от нас са показали наистина индивидуалистична ориентация; имаме голяма властова дистанция - тоест не сме свободни да възразяваме на по-висшите в йерархията и сме свикнали да виждаме неоснователни привилегии за едни, а за други - нищо...; освен това никак не обичаме риска и се страхуваме от бъдещето ). 

Две черти на това изследване го правят много ценно: 

1. То е критично - авторът не само преразказва какво са казали "светила" като Хофстеде (защото това може да го направи почти всеки). Той издига собствена теория за българите и за да докаже тезата си, критично анализира в детайли българската култура. 
2.  То е научно - за да разполага с емпирични данни, Генов е създал екип, вклюващ едни от най-добрите български психолози. Сред тях са мои преподаватели - Хайгануш Силгиджиян, Соня Карабельова и Енчо Герганов. Така авторът избягва уловката да пише как той си представя, че стоят нещата. Напротив, той се опира на реални експериментални данни, добити чрез стандартно психологическо изследване. 

Не приемам някои твърдения на Юлиян Генов, но книгата му е задължителна за всеки, който желае да изследва българската народопсихология и търси своя отговор на въпроса "Защо сме такива?"

--------------------------------------------------------------------------------------------------------------- 
Бележка: тази статия излиза като огледална публикация едновременно в "Разговор за психологията" и специализирания ми блог "Междукултурни умения"

Форум "Промяна" на "Горичка"

от: Georgi Stankov

Случвало ли ви се е в предпоследната минута промяна в обстоятелствата да обърне с главата наопаки съвършения ви план? Знам, че да. Сигурно хиляди пъти. Преди десет дни, при низ от неочаквани промени в плановете ми, благодарение на точния човек попаднах на точното място в точното време.

На 26 ноември 2011г. в Модерен театър в София, където се състоя поредната инициатива на "Горичка": Форум "Промяна".Модератори бяха Магдалена Малеева и Манол Пейков от "Жанет 45".

Благославям промяната. Тя ни открива нови възможности, тя е вкусът на живота, тя е усещането за движение. Освен личен смисъл, аз влагам в нея и професионален. Как измерваме промяната? Как я предизвикваме? Как изживяваме промяната? Защо желаем промяната, а защо й се противопоставяме се, защо се страхуваме от нея и защо все пак постоянно се променяме? Тези въпроси се появяват често в работата с хора. 

На Форум "Горичка" тринайсет души представиха тринайсет различни измерения на промяната, пречупени през собствените им асоциации, опитност и интереси. Впечатляващо е, че има българи, които търсят, предизвкват и водят промяната. Прекрасно е, че те споделиха опита и идеите си с нас.

Най-ценните споделяния направиха Мануела Малеева, Велислава Попова от Дневник, Асен Асенов от списание Едно, Филип Харманджиев, Веселина Ташева, Иван Мудов и Георги Бърдаров. Представям 4 от презентациите.

Мануела Малеева изправи залата на крака


Георги Бърдаров говори за климатичните промени


Филип Харманджиев говори за устойчивото земеделие


Александър Варов за необходимостта да учим от тийн-овете

Моята доброволческа 2011 година

от: Georgi Stankov

Днес е 5 декември - Международният ден на доброволеца. 2011 година пък беше обявена от ЕС за Европейска година за доброволчество.

Ще опитам да изчисля какво свърших през годината като доброволец, без да търся печалба. В прекрасната си книга "Да дариш" Бил Клинтън говори за различни начини да участваме като доброволци: с време, пари, идеи, вещи или умения. 

Аз отделях време и умения. Психолог съм, обичам да се занимавам с психология, затова безвъзмездно дарих време и професионални умения на други хора. Какво направих пре 2011г., за да стане светът по-добро място?

През януари и февруари водих 7 сесии с В. и сина й М. Стойността им е 140 лева. Отделеното време - около 7 часа.

От май до юли водих тренинг "Upgrade - developing skills for the 21st century" за 11 младежи от Хасково и Димитровград. Стойността му е 1100 лева. Отделеното време - 40 часа.

През юли два пъти работих с клуба по дебати към хасковската езикова гимназия за подобряването на невербалното поведение на дебатьорите. Стойността на това обучение е 80 лева, отделеното време - 4 часа.

През август водих уъркшопа за кроскултурна релокация "Как да се адаптираме към нова култура?" за новоприети студенти във Великобритания. Стойността му е 80 лева. Отделеното време - 4 часа. Не оценявам последващия мониторинг, който правя на участниците в уъркшопа, нито броя времето. 

В началото на декември консултирах Е.М. Стойността на работата ми е 60 лева, времето - 3 часа.

Общо за 2011 година (досега) извърших безвъзмездна доброволческа работа на стойност 1460лв. Отделих 58 часа.

Тренинг в областта на туризма

от: Georgi Stankov

От миналата седмица работя с хора, които са пожелали да се обучават в тънкостите на туристическия бизнес. Участниците в обучението са предимно ученици, плюс няколко по-възрастни. Обещах да помогна на приятелите си от Агенцията за европейска интеграция - Хасково по един техен проект по Програмата за трансгранично сътрудничество България- Гърция. От българска страна участва АЕИ, от турска - община Узункюпрю. 

Моята роля е да тренирам участниците на: 

- социални и комуникативни умения; 

- творчески умения и работа в екип; 

- умения за междукултурно общуване. 

Методологията ми включва преживелищни упражнения, работа в малки групи, дискусии и твърдо избягване на утвърдените родни педагогически похвати. Впечатленията на обучаемите и организаторите са подчертано положителни. 

Ето две снимки от днешната работа. 

Няколко думи за откриване. 

Едно от упражненията за креативност и работа в екип. Приятно и вълнуващо, а след дискусията - и полезно.

Две седмици работа по проекта за пореден път ме убеждават, че трябва нещо някъде да се промени много сериозно! Децата може да са умни, да имат енергия и ентусиазъм, но нямат жизнено важни умения. Те нямат представа как се работи в екип. Имат опит от участие в различни групи, но никой не им е помагал да осмислят и интегрират опита в ежедневието си. Затова често нямат практическия арсенал от похвати за ефективно общуване: как да се изслушват, как да дават и търсят обратна връзка, как да решават конфликти и т.н.

Въобще, българската образователна система подготвя хора без нужните качества за пазара на труда. Силно се надявам, че с този проект ще променя поне с пет процента нагоре нагласите, мислите, критериите,  способностите и желанието на обучаемите за самоусъвършенстване!

-----------------------------------------------------
Продължение:
-----------------------------------------------------
Тренинг в областта на туризма - част 2
-----------------------------------------------------
Тренинг в областта на туризма - част 3
-----------------------------------------------------

Защо е важно да има Закон за психотерапията?

от: Georgi Stankov

Това, че през последните две години все по-усилено се говори за нуждата от Закон за психотерапията в България, е добро. Добро е също, че това вече не е тема вътре в гилдията, а че има чуваемост - народни представители се ангажират да работят за такъв закон. А закон трябва да има, за да работим като психотерапевти по ясно регламентирани правила, които отсяват зърното от плявата и професионалиста от самозванеца, и които гарантират на клиента, че ще получи услуга при условия, съобразени с европейските стандарти за психотерапия.

Разбира се, това не е гаранция за "оправянето" на клиента. Това ще е гаранция, че с клиента ще работи този, който трябва, и така, и както трябва. Разбирате, че не може да се разчита единствено на професионалната етика на психотерапевта и на неговата добросъвестност, когато днес всеки е свободен да постави пред офиса си табела с надпис "психотерапевт". През последните 20 години злоупотребата с понятието "психотерапевт" у нас е зашеметяваща по размах и трябва да се спре.

Моят уважаван колега Георги Антонов от Института по психотерапия "Бернхард Ахтерберг" днес говори в bTV за вярата на хората във вещери, врачки и баячки. Интерпретацията му защо българите вярват на баячки е блестяща! Ценно е и обяснението му какво правят психотерапевтите, какво отличава психотерапевтите от врачките и през какво обучение минава един терапевт, за да може да практикува професията си. 

Само в 6 минути Жоро Антонов каза неща, които наистина имат значение. Линк към интервюто: Как да се справим със зимната депресия?

Midnight in Paris: да живееш Тук-и-Сега

от: Georgi Stankov

Гледането на Midnight in Paris - новият филм на Уди Алън - е от онези удоволствия за сетивата и ума, които отприщват потоци от асоциации и мисли. Почти всички филми на Алън са храна за психоаналитични интерпретации, а самият режисьор от десетилетия е в постоянна анализа и самоанализа. Романтичната сюрреалистична комедия среща фантазии и реалност, потиснати желания и принуди и носи позитивно и (както може би Удхаус би казал) жизнеутвърждаващо послание.

Историята се гради около американския писател Гил, който попада във водовъртежа на шеметни пътешествия във времето, срещайки Скот Фицджералд, Хемингуей, Пикасо, Дали... и една жена. И всичко се случва на фона на прекрасния Париж.

Основните теми са:

• Смисълът в живота; 
• Ценността на живота Тук-и-Сега; 
• Творчеството и условията да разцъфне творческият потенциял; 
• Отношенията в двойката; 
• Личното призвание.

Филмът ме вдъхнови да пиша за една идея, която нося отдавна: за срещата на Психологията с Архитектурата.

Психологията среща архитектурата: малки мисли по голяма тема

от: Georgi Stankov

Психологията среща много науки, дисциплини, професии, области на живота, труда и творчеството. Една от срещите, които най-много ме вълнуват, е срещата на психологията и архитектурата. Имам потребност днес да пиша за това и знам, че няма да е единственият случай, в който ще го правя.

Да, тази среща ме вълнува. Защо?

Първо, защото градската среда, оформлението на пространствата, формите на сградите и техните скрити внушения създават особено психично състояние в жителите на града. Европейците отдавна са намерили начин да изразят усещането, че градовете имат друга енергия. Спомнете си средновековната фраза „Градският въздух прави човека свободен”. Разбира се, не е било от въздуха, а от цялостното усещане, от възторга от богатството, от вида на гражданите и на сградите, от опиянението от разнообразието. Ето как Йоан Екзарх описва Преслав – столицата на цар Симеон Велики:

Ако ли някой селяк и нищ и чужд човек дойде отдалече до кулите на княжеския двор и ги види, той се учудва. И като пристъпи към вратата, чуди се и се пита, а като влезе вътре, вижда от двете страни големи сгради,украсени с камък и изпъстрени с дърво и прочее. Когато влезе в двореца и види високи палати и църкви, украсени отвън с камък, дърво и шарки, а отвътре с мрамор и мед, сребро и злато, той не знае на какво да ги оприличи, защото не е видял такова нещо в своята земя, освен сламени хижи – бедният, сякаш си загубва ума и им се чуди..и ако някой го запита, когато се завърне в своята земя..: „Какво видя там?”, той ще рече: Не зная как да разкажа това – само със вашите собствени очи бихте могли достойно да се удивите на тази красота!

Забелязали сте, че има градове, в които, когато попаднете за първи път, изведнъж се чувствате страхотно. Дишате въздуха с пълни гърди, слънцето свети по-различно, уютно ви е. Сградите са красиви. Пространствата са просторни, открити, с акценти, които радват окото. Хората наоколо са ведри и излъчват хармония. Казвате си, че това е вашето място.

И има градове мракобесни, потискащи и отчаяни. И хората там изглеждат умислени и свити. Искате да избягате от такова място.

А има градове, в които съществуват и двете крайности.  И понякога дори на пръв поглед дребни промени могат да допринесат за постигането на значителна промяна. Например:

          Case study: Ню Йорк 

В Ню Йорк през 90-те един от ключовите елементи в стратегията на местните власти за справяне с престъпността било заличаването на графитите по вагоните в градското метро. Графитите - символ на бунт, на безнаказаност, на незачитане на обществената собственост и на публичните пространства. Друг елемент от програмата било облагородяването на повече занемарени места и превръщането им в паркове, особено в кварталите с висока престъпност. Разбира се, това се случвало с постоянство и неотстъпчивост, съпроводени със санкции за нарушителите. За няколко години графитите наистина изчезнали от метрото - както от станциите, така и от вагоните. Появявили се нови паркове. А престъпността (и благодарение на тези на пръв поглед дребни намеси) нямаляла в пъти.

Един от шедьоврите на Гауди - Casa Battlo в Барселона.

За мен важният извод е, че околната среда влияе на психичните състояния и на действията на хората. Така наречената Environmental psychology изследва тези процеси. Говори се още за Geopsychology или Psychogeography и за различните „енергии”, които терените и публичните пространства имат – кога са в конфликт, кога са хармонични. Един от малкото изследователи на темата - Guy Deborg - го обяснява като "проучване на точните закони и особените ефекти на географската среда, съзнателно или несъзнателно организизрани, върху емоциите и поведението на индивидите." Освен това градските пространства формират не само естетически ценности – те формират градски идентичности. Как?

Case study: Хасково

Преди 8 години в Хасково беше издигната широко рекламираната „най-висока статуя на Богородица в света”. От няколко години ръководителите на Хасково започнаха да наричат града „Градът на Богородица”, макар че Дева Мария нито е родена, нито е живяла, нито е погребана в Хасково, нито пък се е явявала на сън на някой местен човек с ценни указания за заровен златен кръст от времето на Първото българско царство или за лековит извор в подножието на хълма. Когато пътникът, идващ в Хасково от север, влезе в града, на голям мост ще го посрещне надписът „Добре дошли в града на Богородица”. Нарочен уебсайт и изобилни туристически рекламни материали рапространяват новия бранд на Хасково. Новоизкованият химн на града от 2010г. също включва сакралния израз „над нас Богородица бди”... В случая не коментирам дали тази нова идентичност е уместна и дали е хубава – тя е само пример как едно решение, превърнато в действие, може да провокира формирането на нова идентичност.

Второ, защото архитектите правят много повече от проектиране на сграда. Те трябва първо детайлно да изследват заявката на своя клиент – какво точно иска той? Какви са неговите интереси, желания и естетически критерии? Доколко е склонен да ревизира мнението си, ако архитектът има други виждания? Много малко дисциплини (сред тях е медицината) имат толкова дълбочина в изследването на контекста. Точно както психологът /би трябвало да/ търси историята на своя клиент, така и архитектът /би трябвало да/ търси вкусовете и личната мотивация на клиента си.

Освен това архитектите се съобразяват с контекста на мястото, където проектират:

• Какъв е духът на неговото архитектурно наследство, на историческата среда, какви са по стил околните сгради, какви са на цвят, по колко етажа са, може ли да се експериментира и т.н. 
• Какъв е теренът, какво ще е предназначението на сградата, колко голяма сграда би се вписала в това място, трябва ли да се използва всеки квадратен метър площ или може да се остави незастроено пространство. 
• Какво да е изложението на отделните помещения, как да се използва светлината, как да се отговори на желанията на клиента според основните правила на архитектурата и строителството.

Архитектът в моите представи е мислител, способен да синтезира, да анализира и аранжира информация и идеи. Той би трябвало да е визионер и в това психологията има допирна точка с архитектурата. Психолозите също се съобразяват с факти, които са извън директната заявка на клиента: семейната история и отношенията с близките; нивото на себепознание и способността му за саморефлексия; различни организационни, инфраструктурни, професионални и социални обстоятелства. Като имаме наум всичко това, планираме интервенции и избираме техники.

Така че, когато работим с клиенти, и архитекти, и психолози /1/ изследваме личностни и социални фактори и /2/ проявяваме гъвкавост, за да направим оптималното в момента, а не идеалното по принцип.

Заради това, и а защото уважавам умението да се създава красотата, се радвам от възможността психологията да срещне архитектурата. Сигурно е, че и друг път ще пиша за архитектура. В съзнанието ми има много смътна и неоформена идея някой ден да направя уъркшоп на тема „Архитектура и психология” и как архитектурата и градските пространства оформят хората и маркират тяхната идентичност.

Бръмбар в мравуняка: да вкараш външен консултант в организацията си

Georgi Stankov

Представете си следната ситуация: Вие сте професионалист, имате впечатляващ професионален опит и компетентности, уважавате работата си и цените труда си. Вярвате, че се справяте доста добре. Изведнъж от най-високо място ви съобщават, че външен консултант, за който не сте молили, ще дойде и ще ви помогне да свършите част от работата си "по-добре". Нещо, което сте правили години наред и в което сте знаещи. Някой, който нито познава вашата организационна история и среда, нито има Вашия опит. Натрапник! Как ще реагирате? 

Вчера ми се случи да вляза в ролята на "натрапника." Или на "бръмбар в мравуняка", по хубавия израз на Стругацки. Ще ви споделя историята, защото може да е полезна за хората с интерес в областите организационно консултиране, организационно развитие и организационна култура.

Бях поканен като външен консултант по проект на организация, чийто ръководител искаше да подобри PR-а и маркетинговата си стратегия по конкретния проект. Срещнах се с шефа и той направи ясна заявка какво очаква да се получи накрая. 

След това се срещнах със средния мениджър, който ръководи съответния сектор на организацията. Тя е човекът, в чиято работа трябваше да направя пряка интервенция, за да се изпълни заявката на висшето ръководство. Тя е дама в началото на 40-те си години и има около 15 години опит в тази област. От 4 години заема настоящата си позиция и ръководи екип от 9 души. Според Вас какво се случи? 

По време на разговора ни езикът на тялото й показваше силните съпротиви да комуникираме. Личеше, че това, което става, й е неприятно. Когато заместник - шефът се появи за кратко, тя намери начин да го изрази вербално. Обърна се към мен и каза: 

Знам, че си учил психология. Теориите ти са хубави, но тук не се работи, както е написано в американските учебници по PR. 

Трябваше да се справя с предизвикателството. Как?

Използвайки позицията на силата, на овластения от висшето ръководство, заявих категорично, че шефовете искат нещо да се направи по нов начин и е по-добре да съдейства. Казах назидателно, че е хубаво преди да коментираме какво пише в учебниците по PR, първо да ги прочетем. Добавих също, че съм направил първите си стъпки в Public Relations, брандиране и продаване на продукти още през 1999г. и знам разликата между учебника и практиката. И окончателно я забих девет педи в земята с твърдението, че ако тя имаше някакви много добри идеи, трябваше да ги сподели с шефа си и да ги реализират, за да не се налага да дойде някой отвън да решава проблемите им.

Не, не, не... не направих нищо такова. Избрах алтернативата. Трябваше да потърся диалог.

Опитът ми каза да изчакам, да намеря адекватно обяснение за нейното поведение, да потърся опции за справяне със зреещия конфликт. Какво ставаше всъщност със средния мениджър? Вярвах, че тя е наистина умела и компетентна. Вярвах, че познава спецификите на бизнеса. Слабото място на този тип лидери е, че понякога рутината ги подвежда и не могат да видят една ситауция от друг ъгъл. Това беше моето усещане за нея. Осъзнавах, че тя вероятно се е почувствала силно уязвена от външната намеса - тя не е искала чужда помощ, била е информирана ден по-рано, че съм поканен. Това може да е събудило силна ревност към "другия", както и обида от поведението на висшето ръководство, което може да се интерпретира от нейна страна като недоверие и отхвърляне. Освен това в нейните очи присъствието ми можеше да подрони авторитета й пред собствения й екип. Моето появяване беше удар върху нейното самочувствие като професионалист и лидер. Като си дадох сметка за това, реших да успокоя топката. С това, естествено, не си опитвам да си внуша, че отношенията ни са напълно изгладени. Нито, че тя вярва в правотата на моя подход. Но установихме рамката на партньорството си.

Така че в подобни ситуации имаме две опции:

1. Директна конфронтация и сблъсък. 
2. Успокояване на топката, диалог и договаряне. 

Имам следната мотивация за втория тип реакция: Той следва настроенията на хората вътре в организацията и се съобразява с тях. Той показва уважение към отсрещната страна. Той е по-професионален и изисква  гъвкавост. Той е по-адекватен, когато търсим дългосрочни разултати, а не временно решаване на проблем. В случая беше важно да не се конфронтирам с нея и да не накърнявам статуса й, защото тя ще остане да работи и след моето излизане от организацията. Иначе бих провокирал влошаване на атмосферата и упадане на организационния дух. Ако искам да бъда лоялен консултант и да отстоявам интересите на клиента си, трябва да мисля за това в какво състояние оставям организацията на излизане. В никакъв случай не трябва да е в по-лошо, отколкото когато съм влязъл. 

Освен ако съпротивите на отстрещната страна не са прекалено силни и ожесточени до степен да пълен саботаж, първата опция не е препоръчителна! А втората? Преценете сами: след един час с мениджъра работихме като екип от равностойни партньори. Взехме решение. То е основано на препоръките на външния консултант и е изгладено от практиката на вътрешния лидер. Утре започва реализацията на проекта!

------------------------------ 

П.П. По-нататък, ако има нещо ново и печатляващо, ще продължа да разказвам за развитието на този случай (разбира се, без посочване на имена и локации).

Чедо, ще те женим...

от: Georgi Stankov

Знаете ли случаи на уредени бракове? Има ли ги днес? Или са само спомен от минали времена? Да поговорим за уредените бракове.

В хубавата народна песен "Глава ли та боли" майка пита сина си дали го боли глава. Синът отговаря, че го боли сърцето, заради либето... За друг ще я женят, мамо, въздиша момъкът. Забележете: не тя ще се жени за друг. Ще я оженят. Други – семейството, родът - решават, а дъщерята е пасивен обект. 

Сетих се за песента, докато четох изследване от двама индийски психолози: Уша Гупта и Паша Сингх от Университета на Раджастан. Те се заели да проучат любовта, харесването и видовете брак сред сънародниците си. Какво открили? В 90% от случаите в индийското общество младите сключват брак, уреден от родителите им. Разбира се, това не значи, че тези бракове са неуспешни. Мисля, че под натиска на общността и нейните правила, лишени от право на глас и избор, младите стават естествени съюзници, които се обединяват, за да се справят с предизвикателството на очакванията от страна на общността. С времето те започват да се харесват и разбират повече, отношенията стават все по-топли и близки. Това поне показват данните на Гупта и Сингх. Една от възможните причини (според мен) е, че уреждането на брака винаги става в рамките на кастата, а двете страни имат сходни социален статус, начин на живот, ценности и семейни модели. В крайна сметка - жениш за човек като теб самия, а това ти дава известна предвидимост и разбираеми очаквания за твоята роля. Интересното е, че при неуредените бракове - тези, сключени по любов, силните емоционални връзки постепенно отслабват и е по-вероятно съюзите да се разпаднат. 

Българската култура е колективистична. Изследванията на Хофстеде го доказват. До преди стотина - двеста години част от нашата култура е било и сватосването на родовете да става след "дипломатически преговори" между бащите - патриарси, уреждащи тънки сметки като зестрата и т.н. Но дори тогава е имало случаи на разчупване на обществените предписания, например момата да пристане на любимия си. Днес уреждането на бракове е минало. Ето защо България е по-индивидуалистична от Индия. Младите хора у нас са значително по-свободни при изграждането на връзки и избора на партньор. В случая по мислене и поведение ние сме по-близо до индивидуалистични общества като американците, холандците или англичаните, отколкото до индийците.

Днес родителите в България единствено се задоволяват да  "запознават" децата си. Т.е., организират сгледа или „интервю”. Скритата надежда казва: „Да ги запознаем, да се видят, да си поговорят, пък може да се харесат...” Но това го има на много места по света, не само у нас. А в Индия родителите продължават да уреждат браковете на децата си.

 ----------------------------------------------- 

Други препоръчителни четива:

Индивидуализъм – колективизъм /от блога Междукултурни различия/

Как живееш всеки ден?

от: Georgi Stankov

От няколко седмици питам колегите в службата „Кои три неща ще направите днес, за да направите живота си по-щастлив?” През първите няколко дни колегите бяха учудени, отговаряха с шеги или с повдигане на рамене. Да, отначало трудно успяваха да формулират три неща. 

Три обикновени неща, изпълними в рамките на деня, три от онези малки и затова често незабелижими и недооценени неща, които обаче имат смисъл, ако ги правиш съзнателно и ако си даваш сметка за това колко е скъп и хубав моментът на правенето им. 

После... някой каза „Сега разбирам, че не живеем всеки ден” и тогава започна мисленето. Три малки неща, например да се обадиш на стар приятел, с който не си се чувал отдавна, да направиш хубав жест към партньора си, да прочетеш още една глава от стойностна книга... С това няма да спечелиш любов завинаги, нито приятелство завинаги, нито знание. Но ще ги имаш днес. Ще ги отглеждаш, ще го възраждаш отново всеки ден... защото движението е всичко, движението към целта е по-важно от самата цел дори!

Уточнявам: не говоря да се отдававаш на дребни хедонистични удоволствия и на занимавки със съмнителна стойност като шопинг терапия. Говоря за действия, които са миниатюрни стъпчици към постигането на по-големи цели, от тези, които ще направят живота ти пълноценен и щастлив. Три неща всеки ден - три малки стъпки по Пътя.

***

Това „упражнение” се роди в опит да превърна в реалност принципите на една моя програмна статия, която някога писах на друго място.

Защо психологията е секси?

от: Georgi Stankov

В началото на лятото медиите затръбиха: психологията  е най-желаната специалност в Софийския университет! Цели 1718 души кандидатстваха в Алма Матер, посочвайки психологията като първо желание, докато местата са едва около 100. Кандидатите с първо желание право са с 600 души по-малко. Всъщност това не е голяма новина. През последните 17-18 години психологията неизменно е в Топ 3 на най-желаните специалности в Софийския университет. Новината е, че този път разликата между психологията и останалите е драстична. Особено на фона на вестта, която дойде в края на лятото: останали са незаети места в уважавани специалности като философия, икономика, информатика, физика, химия, история... 

При този зашеметяващ интерес, можем да запитаме:
Защо психологията е толкова секси? 

Първото и най-безпристрастно обяснение: психологията е наистина хубава и интересна наука. Тя съчетава широтата на хуманитаристиката с прецизността на точните науки. Един американски автор я нарича "кралицата на социалните науки."

Второто нещо: психологията е триада от допълващи се качества: 

• разностранна е - занимава се с безкрайно много теми от различни области: от невронауки и памет, през икономика и реклама, до управление и развитие на човешките ресурси; 
• активна е - в света на психологията постоянно се правят изследвания, анализи, градят се и се ревизират теории, търси се, опитва се; 
• динамична е - през последните около 140 години, откакто Вундт поставя основите на модерната психология, тя непрекъснато се разширява, обогатява и променя. В нея има дискусии, дебати, академичност, движение. 

Трето: психологията търси обяснение на човешката природа, на човешкия ум, на причините светът и животът ни да се случват така, както се случват. Както казва преподавателката ми проф. Ирина Зиновиева пред БНТ,

В целия свят хората започват все повече и повече да искат да учат психология - именно психология, а не социални науки. Точно поради това, че човешкият фактор става все по-важен, а един психолог може да анализира в дълбочина. Не става само въпрос каква политика, как да се създадат нещата, а и на какво се дължи, каква е мотивацията на човека.

На четвърто място: когато някой се насочи към психологията, има и елемент на лична суета. Откъде идва тя?

• Има млади хора, които си мислят, че ще могат не само да разбират, но и да управляват човешкия ум. Например в професионалната си роля на консултант, психологът може да влияе на клиента си, а това е... изкушаваща власт. Тук няма да разсъждавам дали може да се злоупотреби с нея. Факт е, че почти винаги студентите записват психология заради идеята да консултират/терапевтират. Зигмунд Фройд разказва как се впечатлил от обстоятелството, че пациентките му се влюбват в него. Разбира се, той се дал сметка, че това не е нито заради външния му вид, нито заради интелекта му, а заради преноса в терапевтичния процес.

• Обикновено има силно положителна обратна връзка от хората, когато има кажеш, че учиш психология или че си психолог. Не е тайна, че сиянието на думата "психология" прави психолозите да изглеждат по-умни и по-интересни, отколкото в действителност са. Изпитвал съм на гърба си това и ми е доставяло удоволствие, че ме гледат като всезнаещ и можещ.

И пето: изборът на професия нерядко е избор и на желан социален статус. Практикуването на психологията /особено на психологическо консултиране/ се свързва с представата за високи доходи и социално признание. Това вълнува младите. Ето, във форума на Софийския университет сред току-що започващи обучението си млади колеги вече върви преданието, че на Запад цената на психотерапията е 140 долара за час. Атрактивно, нали?

 Да, психологията е секси! Просто е неизбежно!

Рекламата и AIDA

от: Georgi Stankov

Ето едно правило от света на рекламата, което не се е променило през последните 113г.: AIDA. 

AIDA е акроним от 4 думи: 

Attention = Внимание

Interest = Интерес

Desire = Желание

Action = Действие

Понятието е въведено от известния специалист в областта на маркетинга Елмо Люис (1872 - 1948) още през далечната 1898г. Какво е по-различното? Като оставим настрана промяната в технологиите, принципите на рекламоправенето остават актуални. 

Една реклама най-напред трябва да прикове вниманието на аудиторията, да изтръгне едно "Я-я-я, какво е това?" от нея; след това трябва да е атрактивна, да събуди интереса с "Виж ти!"; после да предизвика желанието да имаме това, което се рекламира; и най-накрая рекламата трябва да ни стимулира да действаме, за да задоволим желанието си.

Уъркшоп "Как да се адаптираме към нова култура?", 28.08.2011г.

от: Georgi Stankov

Какво: За първи път в практиката си и за първи път в Хасковския регион проведох уъркшоп за релокация на студенти от България в чужбина под заглавието "Как да се адаптираме към нова култура?".

Къде: Младежки център - Хасково.

Кога: На 28.08.2011г., неделя.

Как: Методологията на уъркшопа беше интерактивна и включваше теория, практика, мултимедийна презентация, енергетизиращи игри и дискусии.

Кой: Участниците бяха осем бъдещи първокурсници в британски университети (6 в Англия и 2 в Шотландия).

Цели:
1. Да предаде теоретични знания за културата, за спецификите на различните култури, за междукултурните различия и същността на културния шок.

2. Да развие практически умения за ефективна комуникация в междукултурна среда и за адаптация към нова култура.
3. Да комбинира теорията и практиката чрез изготвяне на индивидуален план на всеки от участниците в уъркшопа за първите три месеца от престоя в чужбина.

Резултат: Силно положителен и за двете страни: за участниците - като хора с определена потребност, заради която са дошли, а за мен - като групов водещ и обучител.

Насоки за бъдеща работа:
1. Провеждане на онлайн мониторинг на изпълнението на тримесечния план.
2. Провеждане на втора групова сесия по време на коледната ваканция (всички участници за планирали връщане у дома за празниците).

--------------------------------------------------

! Дизайнът на уъркшопа е изцяло мой, с което нескромно се гордея.

Ключови думи: кроскултурна релокация, междукултурни различия, адаптация, междукултурни умения

IPC и мечтата ми за неформално образование

от: Georgi Stankov

Това лято имах щастието да участвам в два уъркшопа в International People's College, в град Хелсингьор, Дания. Видях отвътре как работи институция, посветена на неформалното образование и на ученето през целия живот и се върнах пълен с впечатления, вдъхновение и идеи. Най-много енергия ми дойде от това, че осъзнах как концепцията за учене през целия живот работи на практика. Сега остава да направя нещо по въпроса в България.

За мястото 

Хелсингьор е по-известен по света като Елсинор, където се развива действието на Шекспировия "Хамлет". IPC е световноизвестно училище за неформално образование на възрастни. Създадено е от група ентусиасти след Първата световна война с надеждата, че когато хората се опознаят по-добре, те няма да воюват. Студентите са около 200 годишно, а професорите са 10. Сред възпитаниците му са и някои личности със сериозни постижения (сега не сещам за името, но сред тях е например един  от президентите на Кения, известен и като the founding father of Kenya). Най-старите постройки в колежа са построени с доброволния труд на студентите - сутрин учили, следобед работили. Почти всички преподаватели в IPC са негови бивши възпитаници. 

За атмосферата

Понеже училището е международно, преподаването е на английски език. Сред студентите има представители на всички населени континенти. IPC - това e светът, събран на едно място. Цари дух на любознателност, взаимно уважение, сътрудничество, подкрепа, приемане на различията. Идеята е задълбочено да се изучават науки, дисциплини и всякакви области на знанието, мисълта и действието, които биха обогатили студентите отвъд това, което предлага формалното образование. Дания е много неформална страна - хората са открити, свободни в облеклото и обноските си, много достъпни са за разговор и това се е пренесло и в атмосферата на колежа. Спокойно можеш да разговаряш с всеки професор и с директора. Неофициалността си личи и в това, че столовата е обща за преподаватели и студенти - сядаш до професора и заформяш разговор. 

IPC се е посветил да развива неформално образование за възрастни - това, което днес официално се нарича Учене през целия живот (Lifelong Learning). Това е вече част от традициите и ценностите на датското общество. Още преди 15  години, когато не знаех за IPC и други подобни датски колежи, бях удивен, че Лего ораганизира обучения за своите работници. Не е случайно, че пастор Грюндвиг, на когото ЕС нарече програмата си за образование за възрастни, е датчанин! 

За обучението 

В IPC има два семестъра: есенно-зимен и зимно-пролетен. Лятото е свободно, за да могат преподавателите да се занимават със собствени изследвания, да почиват или да пътуват. Затова през лятото IPC организира страхотни кратки курсове, като използва свободните учебни зали и кампуса за настаняване. 

Първият уъркшоп, в който участвах, е At the Crossroads. Той продължи от 26 юни до 2 юли. Организацията и провеждането му бяха финансирани по програма "Грюндвиг" на програма "Учене през целия живот" на ЕС. Темите на уъркшопа бяха: изследване на миналото и на ценностите, вземане на решение, работа в екип, решаване на конфликти.  Като дизайн и изпълнение, това беше главозамайващо обучение! Изключително добре замислено и проведено! А и много полезно в професионален план.

Международната група от уъркшопа At a Crossroads

Вторият уъркшоп беше Art and Science have Date in Nature. Той продължи от 3 до 7 юли. Този уъркшоп беше част от инициативата Global Week 2011 на IPC. Не, не беше психологическо обучение, така че се записах не от професионална, а от лична потребност. Беше част от желанието ми да откривам допирните точки между много (понякога на пръв поглед несвързани) области на живота. Темите: златно сечение, пентаграми, фрактали и т.н. Водещите бяха симпатична чешка двойка: художничката Anna Skoupa и програмистът Petr Dvorak.

Цялата група от всички уъркшопи на Global week 2011

Нашият уъркшоп Art and Science... в действие

Няколко думи за финал. 

Всъщност понякога е трудно да опишеш с думи това, което чувства сърцето. Благодарност, мир, любов, вдъхновение, идеи, споделяне... и какво ли още не се нарои в главата ми през тези две седмици в IPC. Иска ми се България да се развива повече неформално образование. Искам хората да са позитивни като Рут, за която ви разказах. И искам всичко, което правих досега разпиляно и на парче, да стане част от по-голямо, по-организирано и съзнателно усилие на по-голяма общност от lifelong learning ентусиасти.

Представям ви: Рут Бергкуист

от: Georgi Stankov

Тя е на 83 години и е от Швеция. Срещнах я на Global week 2011, организирана от International People's College в град Helsingør, Дания. Рут участваше в уъркшопите Going Green и International Living. Възхищавах й се, докато гледах как смирено, скромно и тихо присъстваше в живота на колежа. Една от най-вдъхновяващите личности, които съм срещал през последните години.

Рут живее здравословно. Всеки ден изминава по няколко километра пеша. Съпругът й е на 93 и всеки ден кара колело. Но не е само това.

Рут се интересува от неформалното образование и от ученето през целия живот и затова беше на Global week. На 83 години тя вярва, че има какво да учи и че не е късно. Освен това е социално активна и участва в граждански инициативи за подобряването на живота на хората (затова си е избрала точно тези работилници). Рут не гледа сапунени опери и иска хората да я запомнят с нещата, които прави сега, а не преди 50 или 60 години. Тя вярва, че животът има стойност във всяка възраст и се стреми да цени и да изживява пълноценно всеки ден.

Човек може изпълни живота си със смисъл и хармония: чрез неформално образование, социална активност, творчество, споделяне на опита си с другите.

Ако жена на 83 години го прави, какво е вашето оправдание да не го правите? 

Животът е...

от: Georgi Stankov

Винаги съм поглеждал подозрително към така наречените "(само)надъхващи послания". Обикновено са повърхностни, но... сега намерих едно, което е просто прекрасно. 

Погледнете идеите в този лист и помислете къде сте вие. И какво е животът за вас?

Как да "мерим" живота?

от: Georgi Stankov

Една от възможните мерни единици на живота: любовта. Наред с финансовата стабилност, кариерата, доброто здраве, даването и получаването на любов е начин да търсим смисъл в  живота.

Към тези мисли ме насочи прекрасният текст на песента Seasons of love (от мюзикъла Rent).

Five hundrend twenty five thousand six hundred minutes
Five hundrend twenty five thousand moments so dear
Five hundrend twenty five thousand six hundred minutes
How do you measure, measure a year

In daylight, in sunsets, in midnights, 
in cups of coffee, In inches, in miles
in laughter in strife,

In Five hundrend twenty five thousand six hundred minutes
How do you measure a year in the life

(chorus)
How about Love 
how about love
how about love
measure in love
seasons of love
seasons of love

Five hundrend twenty five thousand six hundred minutes
Five hundrend twenty five thousand journeys to plan
Five hundrend twenty five thousand six hundred minutes
how do you measure the life of a woman or a man

In truth that she learned 
or in times that he cried
In the bridges he burned
or the way that she died

Its time now to sing out
though the story never ends
lets celebrate remember a year 
in the life of friends

(chorus) 
Remember the Love 
remember the love
remember the love
measure in love
seasons of love
seasons of love

Малко за субкултурите и националните култури

от: Georgi Stankov

Субкултурите са малки движения встрани от мейнстрима, от масовата културна мода на времето. Известни примери за субкултури през последните шейсет години са битниците, хипитата, пънкарите, скинарите, ему... Колкото повече се развива постиндустриалното общество, толкова повече субкултури се появяват. Алвин Тофлър пише в "Шок от бъдещето":

Днес съкрушителните удари на свръхиндустриалната революция буквално раздробяват обществото. Ние множим тези социални ниши, племена и миникултове в нашата среда почти тъй бързо, както множим предлаганите варанти автомобили. Същите дестандартизиращи сили, които са причината да се увеличава индустриалният избор на материални продукти и културни стоки, дестандартизират и социалните ни структури. Това е причината, поради която се появяват сякаш мигновено нови субкултури, подобни на хипитата. В действителност ние сега преживяваме един "взрив на субкутури". (1)

Тофлър е писал този текст през 1970г. за случващото се в Америка, но същият процес се е развивал и в Европа. През последните двадесет години субкултурната вълна пълноценно се развива и в България. (Първите изявени неформални младежки субкултури в България са хипитата, създали феномена Джулая, пънкарите, уейвърите и метълистите през 80-те години на XXв.) 

Включването в субкултури е част от процеса на личното развитие. Особено през тийнейджърските години, когато според Ерик Ериксън преживяваме "криза на идентичността" и търсим мястото си в света на възрастните. Субкултурите отговарят на една силна вътрешна потребност; да бъдеш себе си, което неминуемо минава през това да се диференцираш от останалите, да подчертаеш различността си в нещо. Дори ако всички членове на една субкултура отстрани изглеждат еднакви или много сходни, те се въприемат като много различни от тези "отвън" и това им дава добро усещане за себе си.  

Но след като има толкова много субкултури, защо говорим за национални култури? Нали хипито от Америка и хипито от България споделят общи ценности и начин на живот? Отговорът е, че субкултурите са краткотрайни, постоянно се видоизменят и не са установени в едно непроменимо състояние. Ако една субкултура съществува от 10 - 20 - 30 години, това не стига, за да стане устойчива във времето. Не стига, за да проникне "до мозъка на костите" на своите членове и да  изгради коренно  отличаващ се образец на ценности и поведение. (изключение са организираните сублултири, наприменр някои религиозни организации). Дори когато българско и американско хипи декларират еднакви ценности (например мир и любов между хората), но са израснали в различни общества, те се различават в начина си на мислене и поведение. Различни са в близостта си с непознати или слабо познати,  в разбирането за семеен модел, в готовността да направят компромис в името на общността, в степента на загриженост, които проявяват в отношенията си с другите, по стремежа за постигане на удоволствие, по начина, по който са способни да видят житейския си проект...

--------------------------

(1) Тофлър, А., Шок от бъдещето, Народна култура, С., 1992, с.193. 


-------------------------- 
Бележка: Тази статия излиза като огледална публикация едновременно в "Разговор за психологията" и в новия ми блог "Междукултурни умения"

Институт по психодрама "Бернхард Ахтерберг"

от: Georgi Stankov

Представям ви Института по психодрама, индивидуална и групова психотерапия "Бернхард Ахтерберг" - институцията, в която се обучавах на психодрама, социодрамасоциометрия и групова психотерапия. 

Организацията носи името си в чест на немския психолог и психодраматист Бернхард Ахтерберг. В продължение на години като апостол на психодрамата той обучавал и супервизирал първите български психодраматисти. Казват, че този човек имал голямо сърце и светъл ум.

ИПИГП "Бернхард Ахтерберг" е създаден от двама от учениците му: Димо Станчев и Георги Антонов. Като обучителна организация той работи в близко сътрудничество с психодраматичния институт на Ела Мей Шерън в Кьолн и с Шантал Нев Ханкует от Белгия. На 8 ноември 2009г. моят обучител Димо Станчев направи презентация на института в рамките на Втората национална конференция по психодрама в "Червената къща" в София. 

Презентацията стегнато и ясно разкрива философията на Института за практикуването на психодрама. Това са ценностите и разбиранията, които се стремя да следвам в работата си на психодраматист и психотерапевт.

-------------------------
Вижте също: сайтът на ИПИГП "Бернхард Ахтерберг"

Корпоративната култура на Google - изключение за пример

от: Georgi Stankov

В продължение на години Google неизменно е в списъка на най-предпочитаните компании за работа. Според годишната класация на списание Fortune, тя е първа за 2007г. и 2008г. и четвърта за 2009г. и 2010г. Според световно проучване сред завършващи студенти, Google е най-привлекателната компания в света през 2010г. 

Какво прави фирмата толкова ценена? Как гуглърите станаха толкова примамливи за IT-специалистите? Защо десетки хиляди искат да работят там? 

Невероятно, но факт: парите не са решаващи! Всъщност заплащането в Google дори е малко по-ниско, отколкото в други технологични гиганти.

Има обаче два фактора, с които калифорнийската компания надминава конкуренцията. И не само я надминава, но и налага нови стандарти. Това са принципът "20% време" и серията "Talks at Google". За какво става дума? 

Неспирният поток на свободата и творчеството

Да работиш в Google значи да имаш свобода. Google въведоха революционен подход за стимулиране на креативността на своите служители. На практика това се случи така: компанията измисли и приложи принципа "20 процента от работното време", с който дава право на инженерите си да работят по свои проекти. Това значи в 5-дневната работна седмица всеки петък да оставят настана задълженията, за които им плащат и да се заемат с нещо странично, което ги интересува. 

Благодарение на тази инициатива се появиха най-надеждната електронна поща Gmail, RSS четецът Google Reader, социалната мрежа Orkut, Google Buzz, както и много други като новаторския проект Google Wave. Не е казано, че всички идеи ще са успешни, но това също е залегнало в корпоративната философия на Google. Неуспехът не е провал - той е урок. Например Google Video отиде в историята, след като преди няколко години фирмата купи и усъвършенства YouTube. Google Wave също не се наложи за широко ползване и беше спрян, но разкри огромния потенциал на екипа, защото съдържаше изключителни нововъдедения за онлайн сътрудничество по проекти. Вероятно в близко бъдеще ще го видим в някой друг, по-развит продукт. Други продукти, като Knol, също са доста дискусионни от гледна точка на популярност, но пък са ефективни като средство за създаване на специализирано съдържание. В случая е важна ценността, която се изповядва тук: всеки има свободата да опитва. Това провокира постоянния стремеж към усъвършенстване, или както казват от компанията, "добре е едно нещо да се прави изключително добре."

Да видиш цялата картина

Поредицата "Talks at Google" дава възможност на гуглърите да почерпят направо от извора информация за света около себе си, за идеи, тенденции и политики. Компанията кани влиятелни личности да говорят по теми от икономиката, политката, социалните проблеми, екологията, психологията, човешките отношения, лидерството... Сред тях са Хилари Клинтън, Барак Обама, Кондолиза Райз, Майкъл Блумбърг, Салман Рушди, Ноам Чомски и още десетки мислители, белязали интелектуалния и обществения живот в края на XX и началото на XXI век. В програмата участват и много автори, предимно на научно-популярни книги, които представят новите си творби. Така компанията предлага възможност на служителите си постоянно да се обогатяват със знания (и да, това се случва в работно време). Същевременно фирмата продължава ясно заявената си политика на социална отговорност: не само да открива, но и да споделя и разпространява информация. Чрез специализирания канал в YouTube, целият свят може да гледа тези забележителни представяния. 

За гостите също е привилегия да говорят пред гуглърите. Както признава един от тях, когато казал на дъщеря си, че отива в Google да говори за работата си, тя за първи път се заинтересувала с какво точно се занимава баща й.

Всичко това се случва заради визията на Google каква компания иска да бъде. А тя изглежда иска да е среда за постоянен обмен на идеи за своите служители, за непрекъснат процес на учене и интерпретиране на наученото. Поредицата "Talks at Google" е основана на прозрението, че нещата в света са свързани. Колкото повече научаваме, толкова повече връзки откриваме: между политика и икономика, между икономика и физика, между физика и психология. Колкото повече връзки откриваме, толкова по-голяма картина на света виждаме. Не е задължително да си Леонардо да Винчи, за да си цялостна личност. 

Размисли за организационната култура на Google 

Дори в световен мащаб, политиката на Google е иновационна.

Колко компании по света дават пълна творческа свобода хората си да работят по свои идеи в работно време, встрани от обичайните им служебни задължения? А колко компании инвестират в т.нар. обща култура на хората си? Има много фирми, които подкрепят и развиват неформална организационна атмосфера - нещо присъщо за американската култура. Практиката за провеждане на тийм билдинги и на различни тренинги става все по-популярна (и все по-препоръчителна). Google също използва тези средства за усъвършенстването на своите инженери и за подобряването на организационния климат. Тя обаче отива отвъд това. Тя пряко инвестира в човешките ресурси на фирмата: в любознателността, въображението, търсачеството, инициативността и експериментаторството на хората си. Философията на Google е, че работата трябва да бъде предизвикателна, а предизвикателството - забавно.

Което вече е изключение. Изключение за пример.

Щастлив ли си? (в крайна сметка)

от: Georgi Stankov

Понякога хората се въртят в кръг и се чудят какво искат. Може да чувстват празнота и неудовлетвореност. Може да не знаят къде и как са изгубили порива си. Ако са пред избор, не са убедени, че имат наистина добър избор. Не са сигурни кое решение е правилно. Тогава просто могат да отговорят на тези въпроси:

Щастлив ли си? 

Ако да - добре, продължавай така. 

Ако не - искаш ли да си щастлив? 

Ако не искаш - карай както си знаеш и можеш. 

Ако искаш - промени нещо!

***

Колко по-ясно изглеждат нещата така?!

Да учиш през целия си живот?

от: Georgi Stankov

Разказаха ми за една пенсионерка от Хасково.

На 70 години се записала се на курс по рисуване. Решила, че е дошло времето да направи нещата, по които се увличала като млада, но поради различни причини не успяла да осъществи. Знаете - семейство, деца, работа... Когато се явила при учителката, тя заявила, че си дава една година да разбере ще стане ли от нея художник или не. И започнала с голям хъс. Другите курсисти били ученици, мечтаещи да учат архитектура или дизайн. А бабата отишла за... удоволствие.

Добре де, ами ако след една година бабата реши, че от нея няма "да излезе" художник? Това време загубено ли ще е?

Не. Дори да реши, че не "става" за художник, за тази една година тя ще научи повече за историята на изкуството, ще напредне в различни техники и стилове, ще се научи да наблюдава и да да размишлява върху изкуството. И ще знае, че е опитала!

Защото имаме проблем с опитването. С това да се осмелим да опитаме. Познавам много хора, които въздишат за нещо непостигнато, а никога не са опитали и да постигнат. Дори да не ни приемат в университета на мечтите ни, дори да не ни одобрят за нова работа, какво ни пречи да се самоусъвършенстваме? Какво ни пречи да опитваме нови неща? Какво пречи да търсим информация? Какво ни пречи да я споделяме?

Може би леността? Може би липсата на пряка материална полза? Или защото не откриваме смисъл да го правим? Или може би заради страха от неуспеха? Или общественото мнение, представено от мъдри чичовци и лелки, може да заяви, че нещата, от които се интересуваме, са глупави, детински, неподходящи за "положението" ни? Или друго? Мисля, че почти нищо не би ми попречило. Както и на бабата.

Откъде идва стремежът да знаем и можем повече? Дали не е още от детството?

Детето се ражда любопитно. Ако средата го подкрепи в това да бъде любопитно и търсещо отговори, вероятно ще е получило един от най-ценните дарове за целия живот. Когато порасне, на такъв човек няма да му е скучно, a дните му ще са пълни със смисъл. 

Затова казвам: трябва да учим през целия живот. Образованието настина може да продължава през целия живот. Поощрявам хората, които питат, търсят и искат да знаят и могат повече. Вярвам, че любознателността на малките и големите хора трябва да се отглежда, подкрепя и обгрижва. А Вие?