ГЕОРГИ СТАНКОВ

Днес в много училища се носят розови тениски като част от кампанията за спряване с насилието и тормоза в училището.  Инициативата е хубава като намерение, но страда от нещо, което винаги ми боде очите. Това е една (почти винаги) безполезна кампанийност, каквато се развива няколко пъти в годината с подобни показни акции - веднъж ще е розово, друг път ще е черно, трети път ще е Je suis нещо си...  Личните ми наблюдения са, че в такива дни се събират най-изявените и активни деца (или най-амбициозните и напиращи за препоръка пред чуждестранни университети, или най-наивните и идеалистично настроените, или дори такива, които просто не могат да откажат на организаторите), навличат розовите тениски, правят флашмобове, раздават листовки и прочее.  Много пионерско-комсомолско ми изглежда. Страниците на училищата във Фейсбук споделят снимки, медиите отразяват и всичко е в духа на "да изпълним петилетката предсрочно". Рапорт даден - рапорт приет.  За съжаление, това п

Снощи участвах в куиз и сред въпросите имаше един за името на българския актьор, който играе в "Зелената книга." Да си призная, до вчера сутринта не знаех за него и го мярнах за кратко по телевизията. Запомних го, защото се замислих как човек, който отдавна живее в друга страна, се чувства толкова свързан с България. Защо той, емигрант от близо 30 години, казва със сияещо лице, че  на червения килим представлява България? Не само себе си (и очевидно оценения си талант), не агента си, не семейството си - България. Отговорът е комплексен. Ще се спра на един от факторите, които смятам за важни: Димитър Маринов помни кой е и откъде идва. Големите творци успяват да вплетат в едно личния си наратив с духа на своите страни и с големите световни процеси. Лично - национално - глобално. Това са три измерения, които трябва не да враждуват в нас, а да изграждат нашата идентичност. Паметта за това от къде идваме в този смисъл е важна. Тя не се изразява в сляпо идеализиране и в