Има една сатирична метафора, известна като "Теорията за мъртвия кон", която описва доста често срещана човешка склонност: когато се сблъскаме с очевиден и нерешим проблем, вместо да приемем реалността и да променим посоката, започваме да търсим все по-сложни начини да оправдаем продължаването по същия път.
Идеята е проста: Ако осъзнаеш, че яздиш мъртъв кон, най-разумното нещо е да слезеш от него.
На практика обаче често правим точно обратното. Започваме да влагаме още повече време, усилия и ресурси в нещо, което вече очевидно не работи. Познавам хора, които много усърдно рационализират, за да оправдаят това. Процесът работи и на колективно ниво - например, ако видите политиката на Република Северна Македония по отношение на България и интеграцията в ЕС, тя е пример как правителствата в Скопие се пазарят, дърпат, самозалъгват се и/или залъгват избирателите с различни тактики, ходове и трикове, макар че е повече от ясно, че имат Преговорна рамка за членство в съюза и че ефективната работа по Договора за добросъседство е задължително условие за отчитане на напредък. Между другото, и на мен ми се е случвало да яздя мъртъв кон, така че и от първа ръка знам какво правим, ние, ездачите. :)
Например:
- купуваме ново седло за мъртвия кон;
- подобряваме храненето му с надеждата да укрепне;
- сменяме коняра, вместо да се запитаме дали проблемът не е в самия кон, очаквайки този път резултатът да е различен;
- организираме срещи, на които обсъждаме как да увеличим скоростта на коня;
- създаваме комисии и работни групи, които месеци наред анализират проблема от всички възможни гледни точки;
- пращаме дипломати за предоговаряне на сроковете, в които конят трябва да стигне до целта;
- разработваме специална програма за обучение на коня и увеличаваме бюджета;
- пишем доклади, които накрая стигат до заключението, че конят действително е мъртъв;
- сравняваме мъртвия кон с други мъртви коне и решаваме, че проблемът вероятно е другаде;
- променяме дефиницията за "мъртъв", за да можем да си кажем, че конят всъщност все още има потенциал.
На пръв поглед това е просто шега за абсурдното поведение на личностите, организациите, а и на нациите. Но метафората има доста по-дълбоко психологическо съдържание.
Защо ни е толкова трудно да слезем от мъртвия кон?
Понякога да си признаем, че нещо не работи, не е просто рационално решение. Зад него може да стоят гордост, страх, навик, надежда или вече направени инвестиции. Има различни фактори, които да ни оставят на гърба на коня - понякога са осъзнати, по-често - неосъзнати. Помислете само!
Ако сме прекарали години в дадена връзка, трудно е да приемем, че тя е приключила. Ако сме посветили огромна част от живота си на определена професия, трудно е да признаем, че вече не я искаме или че няма да постигнем очакването кариерно развитие. Ако сме инвестирали много пари в даден проект, естествено ни се иска да вярваме, че още малко усилия ще го спасят.
Тогава започваме да мислим не толкова за това какво се случва в действителност, а за това как да направим действителността по-поносима за собствената си представа за себе си.
И тук се появява един от най-интересните психологически механизми: когато вече сме инвестирали много в нещо, самата инвестиция може да се превърне в аргумент да продължаваме да инвестираме.
"Толкова време и пари/чувства/усилия съм дал/а."
"Не мога да се откажа точно сега, успехът може да е буквално зад ъгъла."
"Още малко и може би ще се получи. Всички мотивационни говорители повтарят, че трябва да вярваме в себе си и да сме постоянни"
"Искам да дам още един шанс."
Така психологическата стойност на миналите разходи започва да определят решенията за бъдещето.
Понякога проблемът не е в самата липса на решение
Главният проблем според теорията за мъртвия кон е, че не искаме да приемем това, което всъщност вече знаем. Затова измисляме нови обяснения, нови стратегии и нови опити. Всеки следващ опит ни позволява да отложим неприятния извод и нежелания край. Това може да се случва както с отделния човек, така и в семейството, организацията или обществото.
Затова най-трудното решение понякога е да спрем, да укротим амбицията и да пуснем мечтата или надеждата за нещо. Повярвайте ми, знам го от личен опит.
"Теорията за мъртвия кон" всъщност не ни учи да се отказваме - тя обаче ни показва разликата между упоритост и отказ да приемем реалността.
Има ситуации, в които още усилия имат смисъл. Но има и ситуации, в които допълнителните усилия просто увеличават загубите. Естествено е човек да не иска да загуби нещо, в което е инвестирал или в което дълбоко вярва, затова опитва отново и отново. Но понякога зрелият избор, мъдрият избор, дори смелият избор е да спрем да отричаме реалността.
Понякога е просто да приемем, че конят е мъртъв — и да продължим пеша или да потърсим нов кон. В крайна сметка, все някога човек вижда очевидното, но е важно кога. Иначе може да е случи като онзи човек, който бил осъден на наказание и можел да избере: да изяде торба сол, да му ударят 100 тояги на гърба или да плати 100 жълтици. Той изял половината сол и не можел повече, решил да опита с боя и се отказал на 50-ия удар, така че накрая си платил 100 жълтици.
