ГЕОРГИ СТАНКОВ

Понеже е 100-годишнина от подписването на Ньойския договор, много хора споделят в социалните мрежи лозунги като "Помним Ньой!" и подобни. Да, този договор трябва да се помни и да се припомня.  Но какво очакваме от паметта? Ревизия? Реванш? Потвърждаване на убеждението, че "лошите" винаги са ни прецаквали несправедливо? Поправяне на злото? Или мисъл за бъдещето - как да не допускаме повторно зло? Не очаквам това. В крайна сметка отношенията победители - победени не са нещо ново в историята, пък и никой не ни е карал насила да заемаме страна. Такива са били нагласите на общественото мнение, така са решили нашите управници, това е станало. Имало е причини и последствия. Никой не ни е виновен, никой не трябва да ни прощава и на никого няма нужда да прощаваме. Враговете са били зли към нас, а понякога и ние към тях. Така че друго искам и очаквам от паметта. Ето какво бих искал да знаем: Преди 100 години в храма "Св. Неделя" има литургия в памет на за

"Най-красивите неща на света не могат да се видят или да се докоснат. Те трябва да се почувстват със сърцето." Това са думи на Хелън Келър, а тя знае за какво говори. Защото израства без зрение и без слух, които са основните ни сетива, използвани за учене. Човек с нейната история наистина може да каже, че истинските неща, красивите неща, се откриват в сърцето.  Хелън Келър била обречена да живее буквално като животинче, с грижи само за задоволяване на основните й физиологични потребности. В края на 19 век, когато тя била дете, нямало много педагогически успехи в обучението на слепи и глухи деца. Но се случват чудеса. С помощта на точния човек - една сърцата и отдадена на делото си учителка на име Ан Съливан, малката Хелън започнала да разбира света около себе си. Свят, който тя не можела да види, не можела и да чуе. Преди появата на г-ца Съливан, по собствените й думи Хелън била в състояние на гъста мъгла. Можела да разпознава приближаващите я хора по вибрациите на с

Мой клиент ми разказа, че иска да направи нещо и бленува за него, но същевременно губи времето си в интернет. Бленува за едно и прави друго. Като че ли това е един от най-често срещаните психологически парадокси в живота ни. И тогава се сетих за цитата на Джон Ленън: Животът е това, което ти се случва, докато си зает да правиш други планове.  Този израз е от песента Beautiful Boy от последния албум на певеца. Свързвам го с две неща: 1. Важно е да правим планове и да си поставяме цели, но е важно и да се движим към тях. Движението е важно точно толкова, колкото и целта. Иначе заместваме плановете с бляновете и не мърдаме напред. 2. Трябва да сме подготвени и за това, че по пътя към целите има препъни-камъчета, непредвидени обстоятелства и неизвестност, и да сме готови да се приспособим към тях. Темата има общо и с т.нар. локус на контрол - убежданието от какво/кого зависи животът ни. Външен локус значи, че обикновено смятаме, че животът ни зависи от външни фактори, а не