Да помним Ньой?

Понеже е 100-годишнина от подписването на Ньойския договор, много хора споделят в социалните мрежи лозунги като "Помним Ньой!" и подобни. Да, този договор трябва да се помни и да се припомня. 

Но какво очакваме от паметта? Ревизия? Реванш? Потвърждаване на убеждението, че "лошите" винаги са ни прецаквали несправедливо? Поправяне на злото? Или мисъл за бъдещето - как да не допускаме повторно зло?

Не очаквам това. В крайна сметка отношенията победители - победени не са нещо ново в историята, пък и никой не ни е карал насила да заемаме страна. Такива са били нагласите на общественото мнение, така са решили нашите управници, това е станало. Имало е причини и последствия. Никой не ни е виновен, никой не трябва да ни прощава и на никого няма нужда да прощаваме. Враговете са били зли към нас, а понякога и ние към тях.

Така че друго искам и очаквам от паметта. Ето какво бих искал да знаем:

Преди 100 години в храма "Св. Неделя" има литургия в памет на загиналите по бойните полета. В храма и около него се събират много хора, може би няколко хиляди. Това са софийските интелектуалци, хора на изкуството, ветерани от Опълчението, герои от войните, общественици, граждани, селяни - нашият народ. Те са научили вече със сигурност ужасната новина - отнемат им Беломорска Тракия, Струмишко, Западните покрайни, налагат им тежки репарации, забраняват им да имат армия над 20 000 души. Представете си ги: след години на достойна бран и стотици хиляди жертви, те завинаги губят идеала за Обединена България и понасят унижението победителите да им диктуват условия и да ги наричат как ли не. И сега, когато новината е потвърдена, тези хора не знаят какво да правят. И в шока си инстинктивно тръгват по "Цар Освободител", завиват по "Раковски" и се спират пред онази къща на ъгъла, където живее народният поет Иван Вазов. И отчаяни застават пред дома на Вазов, с плахата надежда да чуят думи на кураж, някой да ги ободри, да им даде лъч светлина в мрака на покрусата. Но ето, Вазов излиза на балкончето, поглежда смълчаното множество пред себе си, отваря уста и едвам продумал няколко думи, заплаква. И всички заплакват след него.

Сетне се обръща и с приведен гръб се прибира. Хората се разотиват, посърнали, почернени, отчаяни, обезверени, без утре.

Много пъти съм минавал покрай къщата на Вазов и съм поглеждал към балкона. Това е моят Ньой. Затова е важно, като ще помним, да мислим: какво помним, какво сме разбрали, какво дължим на нашите деца и какво трябва всъщност да помнят те? 

Домът на Иван Вазов.

Аз поне дължа на своя син да знае следното: че в крайна сметка след плача на балкона, Вазов успява да се събере и отново да даде посока на изтерзания и смачкан български дух. Той пише "Какво да правим в тази безизходица и в тази най-страшна тъмнина, в която попада България след Ньойския договор?" и отговаря с това: "Да работим!" 

Така че не е достатъчно да помним. Всъщност това е само началото. Защото освен паметта за миналото, на нас ни принадлежи и надеждата за бъдещето. Необходимо е да работим. Без оплакване. Без мрънкане. Без скатаване. От всеки от нас зависи едно: да работи добре, честно, достойно, съзнателно, с чувството, че всички ние сме свързани с видими и още повече невидими нишки и с мисълта, че това, което прави, е приносът му за по-добра България. От сервитьорката, която ще ви поднесе кафе с усмивка, през водопроводчика, който ще сменя тръбите в банята, до държавния служител, който трябва да ви издаде документ. Колкото повече хора си вършат съвестно и добре работата, толкова по-добро, здраво, сплотено и вярващо в себе си общество ще имаме. Затова натискам здраво сина си да изпълнява задълженията си, за да се научи да работи, да е постоянен и да не се скатава.