Как да станеш атрактивен кандидат за Google (и не само)?

Революцията в технологиите води до промени в образованието, в организацията на информацията, в поведението на партиите, в обществените процеси, в компаниите. Последните променят  и начина, по който подбират хората си. Ето един пример с любимата ми Google. 

В New York Times има хубава статия от Томас Фридман за посещението му в Mountain View и разговора му с +Laszlo Bock, един от най- важните хора в Google по отношение на подбора и управлението на човешките ресурси. Поводът за срещата бе изказването на Бок, че високият академичен успех и резултатите от тестовете не са надеждни критерии за наемане и нямат висока стойност за предсказване на професионалното представяне. Но ако е така, какви критерии са надеждни, с по-висока степен на предсказуемост? Ласло Бок изяснява това. Важно е да имаме предвид какво прави Гугъл, защото така ще можем да прозрем бъдещите практики в подбора на хора!

Ето накратко същността: Кои са най- важните качества, за да те наемат в Google? 

1. Обща познавателна способност. Това не е коефициентът на интелигентност, нито когнитивно качество като супер памет или устойчиво внимание. Това е способността да се учи и да се обработва в движение. Това е способността да се свържат точките, от отделни частици информация да се сглоби цяла картина. В Google оценяват това с помощта на структурирани поведенчески интервюта, конструирани така, че дават висока предсказуемост.
2. Лидерство. Бок го нарича спешно лидерство. С други думи, добрият кандидат трябва да бъде най-напред добър екипен член, който в определена ситуация да може да заеме позицията на лидер и да поведе груповия процес, а след като проблемът е решен или задачата - изпълнена, да се върне към обичайната си роля на човек от екипа. В други източници съм срещал такова поведение под името ситуационно лидерство.
3. Собственост. Това е чувството за отговорност към работата на компанията - че тя е твоята компания, съчетано със самостоятелната власт и смелостта да се намесиш, да  предприемеш действия. Това е да покажеш, че те е грижа.
4. Смирение. То има две измерения : (а) междуличностно - да създаваш пространство за останалите в екипа, не се стремиш да си център на вниманието или да доминираш над всички процеси, и (б) интелектуално - да бъдеш интелектуално скромен - само скромните хора са в състояние да се учат, защото те признават, че не знаят достатъчно.
5. Опит. Не е изненадващо, че според Бок това е най-маловажното качество при подбора на персонал. За Гугъл не е приоритет да наеме човек с 10-годишен опит на дадена позиция. Ако можете да учите, ако сте адаптивни и креативни в различен контекст, ще развиете експертизата си.

Това са най-важните критерии за наемане на персонал в Google. Изглеждат ми разумни и адекватни на времето, в което живеем. Пък и Гугъл не са единствените. Дори в България имаме пионер: +Svetlin Nakov създава +Software University (Софтуерен университет), който даже без да е акредитиран, е близо до идеята на Google, че дипломата съвсем не е най-важна!

Що се отнася до мен, като психолог изпитвам задоволство, защото статията отново подчертава, че и в ерата на IT революцията единственият устойчив човешки капитал са меките умения - лидерство, работа в екип, социални умения, адаптивност, креативност. А пък нали с това се занимавам... :)

Пари и класа

Джийвс и Устър - герои от доста различни класи

През последните няколко дни мои приятели коментират къде с ирония, къде с тъга, къде с яд появата на футболиста Валери Божинов и поп-фолк певицата Андреа на първия учебен ден в едно софийско училище. Общо взето, реакцията е "Некъф ужас, некъф ад".

Стана ми интересно. От една страна, можем да даваме Валери и Андреа като пример за хора, които са се издигнали благодарение на собствените си способности. Станали са известни (и успели) с това, че притежават качества, които са високо ценени (и остойностени) в обществото ни. Какви по-добри ролеви модели* да представим в пазарното ни общество? По-добре ли щеше да е, ако в училището поканят писателите Теодора Димова и Георги Господинов - талантливи са, но книгите им са с тираж 1000 бройки... Какви ролеви модели са те, като никой не ги е чувал? От друга страна...

И си спомних един скорошен разговор. С моя позната разговаряхме за класите. Тя тъкмо се беше върнала от Великобритания и с удоволствие споделяше впечатления от тамошното общество. 

Обсъждахме британската класова разделеност - квартали, заведения, училища, та и начин на говорене сe свързват с принадлежността към една или друга класа. Работническа, средна, висша. Има места, където ходят много специфични групи от хора. Съгласихме се, че разделението в обществото им е от векове и няма изгледи скоро да се промени. Там наистина има значение от кои си, каза тя. 

Ако не играеше добре футбол,

днес Уейн Рууни навярно 

щеше да е безработен 

пройдоха, който се бие по
 кръчмите на родния си 
квартал Крокстет.

И все пак, казах аз, нали има и промени. Традиционната стратификация* на социалните класи е определена от мястото ти в йерархията на богатството. Дали това правило от времето на индустриалната революция* е валидно и днес? Поради определени причини (развитие на нови технологии, икономически отношения и социални феномени) в класовото статукво има все повече пробиви. Например много деца на работници и нискоразредни служители забогатяха като IT специалисти. Същото се случва в спорта и шоу бизнеса - до вчера броял пенитата в джоба си младок изведнъж става звезда и избягва наследствената фамилна съдба на заварчик по строежи. Джон Бонъм (Led Zeppelin) и Уейн Рууни (Manchester United) са два от многото примери за скок в стандарта на живот. Обратно, случва се хора, които потомствено са част от средната класа, да обеднеят. Но Бонзо и Уейн продължават да се държат като селски бабаити, а обеднелият интелектуалец продължава да излъчва достолепие. В средната класа (ако гледаме само доходите) може да влизат както велик университетски професор, така и велика порно актриса. Нещо не се ми връзва... Достатъчно ли е да мерим класата според парите? Май не. Тогава, какво прави класата?

Така стигнахме до нещо друго: класовата принадлежност отива отвъд това колко печелиш и къде живееш. Принадлежността към класата зависи много от това какво правиш и как харчиш парите си. Има значение как прекарваш свободното си време, с кого се срещаш, на какви концерти ходиш, къде прекарваш ваканциите си, какво четеш, на какви теми разговаряш, а не непременно дали новата ти кола струва 70 000 паунда. Значи класата не е пари, а е начин на живот. Понякога за определен начин на живот наистина трябва да имаш доста пари, но понякога - не. Или поне не само. Важното е с какви хора се събираме не само според парите, а и според интересите и дейностите. Това също е класа. Тя обаче не е определена от йерархия в доходите, а от други критерии, като знанието или степента на образованост. Което предлага различен начин за социална категоризация* на хората.

Сега си спомням, че през 90-те като студент най-често пътувах с влак (заради 50-процентните намаления на билета) и така веднъж срещнах една благородна по вид и изказ възрастна дама. Когато разбра, че съм от Хасково, тя се развълнува и ми разказа, че през 30-те като ученичка в девическа гимназия е посещавала откритите лекции на проф.Асен Златаров в София (Златаров е от възрожденски хасковски род, та така стана и асоциацията). А той бил не само знаещ, но и обаятелен популяризатор на науката, умеел да направи сложната материя на химията разбираема за неспециалистите. Забележете: университетски професор давал открити лекции за граждани, безплатно, аудиторията винаги била препълнена, коментарите продължавали и навън, след лекцията...

По демографски признаци, слушателите на Златаров са били крайно нехомогенна група: заможни и бедни, чиновници, предприемачи и работници, студенти и учители, социалдемократи, либерали, комунисти и демократи... Но е имало неща, което са ги отличавали: интересите и темите за разговор в областта на науката и образованието, а може би и на някои модерни за  времето си идеи като въздържателството (за разлика от мен, Златаров е бил апологет на трезвеността).

Затова, колкото и високи хонорари да получава Андреа за своите изпълнения, тя е от по-различна класа от солиста на Кралския симфоничен оркестър в Нидерландия Веско Пантелеев.

В този смисъл, нека оценяваме безпристрастно появата на футболиста и певицата в класна стая през призмата на социалната психология с термини като обществена нагласа, ценностна система* и модели за подражание. С какъв знак (+ или -) ще интерпретираме това събитие, е нещо друго.

И ако желаете промяна на моделите, спомнете си, че само преди 80 години Асен Златаров е бил звезда, "Славянска беседа" е била място за дебати, а обикновените хора са ходели на театър и са пращали децата си на уроци по цигулка. Промяната е възможна. За начините ще пиша друг път.

---------------------- Р Е Ч Н И К ----------------------
* ролеви модели - личности, чиито качества и/или поведение са ценени от членовете на  едно общество или група от хора и им служат за пример.
* стратификация - разделение на групи хора по социално-икономически измерения: доходи, условия на живот, образование.
* индустриална революция - времето от средата на 19в. до средата на 20в., когато се оформят нови технологии, производства и социално-икономически отношения (вкл. и класите, които знаем от текстовете на Маркс).
* социална категоризация - възприемане на определени хора като притежаващи определени характеристики, които са типични за някои, но не за всички хора.
* ценностна система - подреждането в йерархичен ред на ценностите, които имат човек, група или общество. Ценностите от своя страна са терминални (представи за това какво искаме да постигнем в дългосрочен план в живота си) и инструментални (какви искаме да бъдем, какви качества искаме да развием и притежаваме)

Всяко дете има нужда от шампион!

Това е името на вдъхновяващата кратка TED лекция на Рита Пиърсън - бивша американска учителка с 40-годишен стаж. 

40 години учител може да ви звучи като 40 години професионална деформация, но в случая не е това. Посланието на г-жа Пиърсън засяга важен елемент в ученето, който отива отвъд значeнието на когнитивните процеси, с които го свързваме: възприятиe, памет, внимание. Тя говори за силата на човешките отношения, за значението на личността на учителя, за това, че възрастният не бива да използва по-големите си знания, опит и формализирана власт, за да доминира, а за да вдъхновява и подкрепя растежа на младите хора. Защото преподаването е повече от механичното преподаване на факти. То е дълъг процес на формиране на взаимоотношения и на личностно развитие. Децата не учат от хора, които не харесват, казва Рита Пиърсън. И това е правило не само в класните стаи. То е валидно за всяка форма на организирано междучовешко общуване - в организациите, в неформалните общности, в семействата.

Рита Пиърсън разказва истински истории от своя опит, които показват какво стои зад клишето, че учителят трябва да е добър пример. Едно е сигурно: добрият пример не опира да прическа, тоалет или свръхизискан речник. Преди всичко учителят е човечен лидер. Той има смелостта да признава слабостите си. Извинява се, когато е сгрешил. Показва, че вярва в способностите на децата. И помни, че те някой ден ще възпроизведат в обществото моделите на взаимодействие, които са преживели у дома си, в училището, на улицата. Учителят не може да промено всичко. Но той може да промени това, което е около него. Разбира се, става дума за мисия.

Шампионската реч на Рита Пиърсън вече има субтитри на български.

Рита Пиърсън: "Всяко дете заслужава шампион - възрастен, който никога няма да се откаже от тях, който разбира силата на свързването и настоява, че те ще станат най-доброто, което могат да бъдат."

Образованието - трески или деца за дялане?

от: Georgi Stankov

ЧЕ ОБРАЗОВАНИЕТО трябва да се промени, е ясно. 

Че учителите се деформират от уродливата система,

Че пияната учителка Илияна Иванова е колкото грешна, толкова и жертва, 

Че има малоумни, корумпирани и зли учители, 

Че в образованието има недомислици като ужасните учебници,

Че съученици се пребиват вместо "Добро утро",

Че много родители са духовни и материални чалгари,

Че децата възпроизвеждат в обществото същата простотия, на която са били подложени в обкръжението си, 

всичко това е ЯСНО. 

Но нито децата, нито учителите са истинските трески за дялане в системата на образованието.

Какво може да се промени към по-добро? 

• Да се въведе обучение в "меки умения" като част от основната учебна програма. 
• Децата да учат за личностно израстване, социална интелигентност, решаване на конфликти, емпатия и самоконтрол. Бих въвел такива курсове и за учителите и директорите, за да може тези "неща" да станат част от училищната култура. 
• Учителите да имат повече свобода да преподават. Образованието да измести фокуса си от формалното оценяване на това дали учителят следва плана на министерството и дали попълва редовно материалната книга към това дали има творчески подход на преподаване, съобразен с контекста на училището и учениците в него. 
• При децата да се стимулира развиването на умения за мислене, вместо папагалското запаметяване на факти, които ще бъдат забравени веднага след изпитването. 
• Учебната програма да се промени, така че учениците да могат да се съсредоточат върху своите силни страни, възможности и страсти, вместо да се измъчват с дисциплини, в които са слаби. Достатъчно ми е да знам основните закони и принципи на физиката, а не да правя сложни изчисления. Учебната програма трябва да се нагоди и според стила на учене на различните ученици. 
• Учениците да имат право да изразяват себе си - да изказват мнения, да предлагат решения, да творят. Вместо да осакатяваме, окалъпяваме и окастряме децата, те могат да растат с идеята, че различието е естествено и че за много неща няма само една възможна истина и само един възможен начин.  Сега енергията на децата се пилее на вятъра или е насочена към разрушение и саморазрушение. 

И всички тези неща не струват много пари, нали?
Те струват друго: (1) смелостта да сме визионери, (2) смелостта да направим реформа и (3) смелостта да сме търпеливи и да поддържаме избраната посока, докато промяната се случи. 

In memoriam - Георги Лозанов

от: Georgi Stankov

Д-р Лозанов. Снимка: сп.Мениджър

На 6 май 2012г., на именния си ден, почина създателят на сугестопедията д-р Георги Лозанов.

Д-р Лозанов е роден през 1926г. По образование е психиатър, но постепенно навлиза в полето на психологията и педагогиката. През 60-те години на 20в. създава сугестологията - метод за развитие на човешкия потенциал чрез сугестиране и десугестиране (сугестия значи внушение). Въз основа на сугестологията д-р Лозанов развива и сугестопедията като метод за развиване на скритите ни резерви за учене.

Честно казано, теорията на Лозанов ми е малко известна и не съм познавач по темата, затова ще споделя основните неща, които открих:

Лозанов проповядва, че сугестопедията има седем закона, които преподавателят трябва да следва:

1. Любов.
2. Свобода.
3. Убеденост.
4. Връзка цяло – част; разглеждане на частта чрез цялото.
5. Многократно увеличен материал за усвояване.
6. Златно сечение. 
7. Изкуство и естетика.

Кратко въведение в сугестопедията:

Сугестопедията е български метод,  но може да се разглежда и като свързана с голямото движение на хуманистичната психология.

Твърди се, че в края на 70-те години представители на ЮНЕСКО  обявили сугестопедията за най-иновативния метод в образованието. Впоследствие в България дори е създаден такъв институт.

По-късно Лозанов работил в Австрия. През 2008г. се върнал в България и се установил в Сливен, където посрещна края на земния си път.

---------------------------------------------------
Друга информация: 

Сайтът на д-р Лозанов
Информативна статия за д-р Лозанов

IPC и мечтата ми за неформално образование

от: Georgi Stankov

Това лято имах щастието да участвам в два уъркшопа в International People's College, в град Хелсингьор, Дания. Видях отвътре как работи институция, посветена на неформалното образование и на ученето през целия живот и се върнах пълен с впечатления, вдъхновение и идеи. Най-много енергия ми дойде от това, че осъзнах как концепцията за учене през целия живот работи на практика. Сега остава да направя нещо по въпроса в България.

За мястото 

Хелсингьор е по-известен по света като Елсинор, където се развива действието на Шекспировия "Хамлет". IPC е световноизвестно училище за неформално образование на възрастни. Създадено е от група ентусиасти след Първата световна война с надеждата, че когато хората се опознаят по-добре, те няма да воюват. Студентите са около 200 годишно, а професорите са 10. Сред възпитаниците му са и някои личности със сериозни постижения (сега не сещам за името, но сред тях е например един  от президентите на Кения, известен и като the founding father of Kenya). Най-старите постройки в колежа са построени с доброволния труд на студентите - сутрин учили, следобед работили. Почти всички преподаватели в IPC са негови бивши възпитаници. 

За атмосферата

Понеже училището е международно, преподаването е на английски език. Сред студентите има представители на всички населени континенти. IPC - това e светът, събран на едно място. Цари дух на любознателност, взаимно уважение, сътрудничество, подкрепа, приемане на различията. Идеята е задълбочено да се изучават науки, дисциплини и всякакви области на знанието, мисълта и действието, които биха обогатили студентите отвъд това, което предлага формалното образование. Дания е много неформална страна - хората са открити, свободни в облеклото и обноските си, много достъпни са за разговор и това се е пренесло и в атмосферата на колежа. Спокойно можеш да разговаряш с всеки професор и с директора. Неофициалността си личи и в това, че столовата е обща за преподаватели и студенти - сядаш до професора и заформяш разговор. 

IPC се е посветил да развива неформално образование за възрастни - това, което днес официално се нарича Учене през целия живот (Lifelong Learning). Това е вече част от традициите и ценностите на датското общество. Още преди 15  години, когато не знаех за IPC и други подобни датски колежи, бях удивен, че Лего ораганизира обучения за своите работници. Не е случайно, че пастор Грюндвиг, на когото ЕС нарече програмата си за образование за възрастни, е датчанин! 

За обучението 

В IPC има два семестъра: есенно-зимен и зимно-пролетен. Лятото е свободно, за да могат преподавателите да се занимават със собствени изследвания, да почиват или да пътуват. Затова през лятото IPC организира страхотни кратки курсове, като използва свободните учебни зали и кампуса за настаняване. 

Първият уъркшоп, в който участвах, е At the Crossroads. Той продължи от 26 юни до 2 юли. Организацията и провеждането му бяха финансирани по програма "Грюндвиг" на програма "Учене през целия живот" на ЕС. Темите на уъркшопа бяха: изследване на миналото и на ценностите, вземане на решение, работа в екип, решаване на конфликти.  Като дизайн и изпълнение, това беше главозамайващо обучение! Изключително добре замислено и проведено! А и много полезно в професионален план.

Международната група от уъркшопа At a Crossroads

Вторият уъркшоп беше Art and Science have Date in Nature. Той продължи от 3 до 7 юли. Този уъркшоп беше част от инициативата Global Week 2011 на IPC. Не, не беше психологическо обучение, така че се записах не от професионална, а от лична потребност. Беше част от желанието ми да откривам допирните точки между много (понякога на пръв поглед несвързани) области на живота. Темите: златно сечение, пентаграми, фрактали и т.н. Водещите бяха симпатична чешка двойка: художничката Anna Skoupa и програмистът Petr Dvorak.

Цялата група от всички уъркшопи на Global week 2011

Нашият уъркшоп Art and Science... в действие

Няколко думи за финал. 

Всъщност понякога е трудно да опишеш с думи това, което чувства сърцето. Благодарност, мир, любов, вдъхновение, идеи, споделяне... и какво ли още не се нарои в главата ми през тези две седмици в IPC. Иска ми се България да се развива повече неформално образование. Искам хората да са позитивни като Рут, за която ви разказах. И искам всичко, което правих досега разпиляно и на парче, да стане част от по-голямо, по-организирано и съзнателно усилие на по-голяма общност от lifelong learning ентусиасти.

Представям ви: Рут Бергкуист

от: Georgi Stankov

Тя е на 83 години и е от Швеция. Срещнах я на Global week 2011, организирана от International People's College в град Helsingør, Дания. Рут участваше в уъркшопите Going Green и International Living. Възхищавах й се, докато гледах как смирено, скромно и тихо присъстваше в живота на колежа. Една от най-вдъхновяващите личности, които съм срещал през последните години.

Рут живее здравословно. Всеки ден изминава по няколко километра пеша. Съпругът й е на 93 и всеки ден кара колело. Но не е само това.

Рут се интересува от неформалното образование и от ученето през целия живот и затова беше на Global week. На 83 години тя вярва, че има какво да учи и че не е късно. Освен това е социално активна и участва в граждански инициативи за подобряването на живота на хората (затова си е избрала точно тези работилници). Рут не гледа сапунени опери и иска хората да я запомнят с нещата, които прави сега, а не преди 50 или 60 години. Тя вярва, че животът има стойност във всяка възраст и се стреми да цени и да изживява пълноценно всеки ден.

Човек може изпълни живота си със смисъл и хармония: чрез неформално образование, социална активност, творчество, споделяне на опита си с другите.

Ако жена на 83 години го прави, какво е вашето оправдание да не го правите? 

Да учиш през целия си живот?

от: Georgi Stankov

Разказаха ми за една пенсионерка от Хасково.

На 70 години се записала се на курс по рисуване. Решила, че е дошло времето да направи нещата, по които се увличала като млада, но поради различни причини не успяла да осъществи. Знаете - семейство, деца, работа... Когато се явила при учителката, тя заявила, че си дава една година да разбере ще стане ли от нея художник или не. И започнала с голям хъс. Другите курсисти били ученици, мечтаещи да учат архитектура или дизайн. А бабата отишла за... удоволствие.

Добре де, ами ако след една година бабата реши, че от нея няма "да излезе" художник? Това време загубено ли ще е?

Не. Дори да реши, че не "става" за художник, за тази една година тя ще научи повече за историята на изкуството, ще напредне в различни техники и стилове, ще се научи да наблюдава и да да размишлява върху изкуството. И ще знае, че е опитала!

Защото имаме проблем с опитването. С това да се осмелим да опитаме. Познавам много хора, които въздишат за нещо непостигнато, а никога не са опитали и да постигнат. Дори да не ни приемат в университета на мечтите ни, дори да не ни одобрят за нова работа, какво ни пречи да се самоусъвършенстваме? Какво ни пречи да опитваме нови неща? Какво пречи да търсим информация? Какво ни пречи да я споделяме?

Може би леността? Може би липсата на пряка материална полза? Или защото не откриваме смисъл да го правим? Или може би заради страха от неуспеха? Или общественото мнение, представено от мъдри чичовци и лелки, може да заяви, че нещата, от които се интересуваме, са глупави, детински, неподходящи за "положението" ни? Или друго? Мисля, че почти нищо не би ми попречило. Както и на бабата.

Откъде идва стремежът да знаем и можем повече? Дали не е още от детството?

Детето се ражда любопитно. Ако средата го подкрепи в това да бъде любопитно и търсещо отговори, вероятно ще е получило един от най-ценните дарове за целия живот. Когато порасне, на такъв човек няма да му е скучно, a дните му ще са пълни със смисъл. 

Затова казвам: трябва да учим през целия живот. Образованието настина може да продължава през целия живот. Поощрявам хората, които питат, търсят и искат да знаят и могат повече. Вярвам, че любознателността на малките и големите хора трябва да се отглежда, подкрепя и обгрижва. А Вие?