Posts

Showing posts from 2018

Дромомахиа - пътуване във времето, пространството и себе си

Image
Когато бях в казармата, най-хубавите ми мигове бяха през лятото на двехилядната година - привечер, зад постройката на дивизиона, където отивах, за да бъда сам. С часове гледах колите и тировете, минаващи по околовръстното шосе на Чирпан, на фона на залязващото слънце, докато тъмните им силуети съвсем се сливаха с лилавата нощ. От тях ме разделяха един караул, една мрежа... и няколко месеца до уволнението. И до днес, когато мисля за пътя и свободата, си спомням онзи копнеж да бъда навън, да пътувам накъдето ми видят очите, да се движа. Вероятно където и да ида, този спомен винаги ще бележи усещането ми за свобода, възприятието ми за свободата, която дава пътят. Спомних си това, когато четях Дромомахиа - последната (засега) книга на Роберт Леви. Не че той пише точно за това, но всеки от нас вижда нещата през миналия си опит. И като повечето мъдри книги, човек все може да я препрочита и все да си намира нещо ново. Защото Дромомахиа не е линеарна книга, също като времето в чове

Обич, примесена с тъга

Image
Вече повече от 20 години чета и препрочитам "Властелинът на пръстените" и намирам в него вдъхновение, мъдрост, опора и сила. (Това, че се уповавам на тази книга сигурно значи нещо и за мен като личност, но хайде да не се самоанализирам.) Ето една от мислите, заради които обичам "Властелинът":  Светът наистина е пълен със заплахи и има безброй мрачни места, но все още са останали много красоти и макар че във всички страни обичта е примесена с тъга, може би от това тя става още по-велика. Обич, примесена с тъга... Вероятно в това е величието на любовта и величието на живота въобще и ние го научаваме, когато растем и трупаме опит. Представете си например сърцераздирателния избор на Арвен: дали да остане в Средната земя с Арагорн и да бъде смъртна, или да следва останалата част от рода си в Неумиращите земи и да живее вечно. Всеки от двата избора не е съвършен и едновременно съдържа обич към това, което сме предпочели, но и неизбежната тъга по това, кое

Животът е такъв. Приеми го.

Image
Малко се напрягам, когато чуя израза "мисли позитивно." Не че не обичам позитивните неща - обичам ги.  Вярвам, че често е вярна поговорката всяко зло - за добро . Споделям и че когато една врата се затваря,  друга  се отваря .  Проблемът ми е с модата... даже с култа, че в лошото, което ни се случва, е нужно да търсим положителното. Разказваха ми за една психоложка, която обучавала безработни и много държала да намери нещо позитивно, с което да им представи добрата страна на ситуацията. "Ти си останала без работа, но виж колко много свободно време имаш сега" , " Детето ти има проблеми в училище, обаче сега можеш да му покажеш, че го обичаш и подкрепяш" , "Тъжно ти е, че се развеждаш, но се огледай, има толкова много свободни жени" , "Вярно, че имаш ипотека и нямаш доходи, но сега е пролет и времето е прекрасно - излез навън и му се наслади" . Въобще, нагазил си в калта, но мисли за лятото, морето, приятелите, за положителната с

Обединението на разделените започва със срещата им

Image
Имам един познат, който преди време се върна за кратко в Хасково. Пишеше нещо за развитието на Хасково и му казах да си представи, че ще живее тук, че ще остане сред тези хора за цял живот - как би си представил живота си тук, какъв живот би искал да има тук? Помня, че лицето му неволно се сгърчи в гримаса, която бързо прикри, и разбрах - не е решил да се връща за постоянно. Не е готов да споделя живота на хората, за които пише. Мисля, че знам защо - защото за него Хасково е интелектуално блато, а той е свикнал на по-инакво, на по-дълбоки разговори, на други обноски, на други лица. След няколко месеца си замина по своя път.  Сетих се за този случай, докато четях есето на Първан Симеонов " Разберете, България се разпада ", който говори за разграждането на нишките, които ни свързват в общество. Първан говори за "либерали" и "консерватори" в кавички и призовава "прогресивния" "елит" да "слезе" при "народа".  Ня

Родители, хайде да "оправим" първо себе си!

Image
Имам една клиентка, която може да мине за образец на "успешен случай." За малко повече от година интензивна работа, тя си отговори на няколко важни за нея въпроса, откри важни взаимовръзки и тенденции в живота си, достигна някои прозрения, направи промени и сега можем да кажем, че уверено крачи в настоящето, оптимистично гледайки бъдещето.  Но тя е възрастен, зрял и осъзнаващ себе си човек. Стреми се да бъде отговорна за себе си и да зависи най-вече от себе си.  Не така стоят нещата с децата.  Децата зависят от своите родители, и колкото и да работим с деца, никога няма да има развитие, ако родителите не са готови за работят върху себе си и разбират, че те създават психологическата среда, която формира детето им.  Родителите обаче често не се склонни да работят върху себе си. За това намират чудесни рационализации, като заетост, постоянни ангажименти, умора... Всичко е вярно, само че в повечето случаи просто е по-лесно да изпратиш детето при някого да го "

Към какво сме нетолерантни в случката в Куршавел?

Image
Научихте ли новината? Става дума за следното (поправете ме, ако пропускам детайли): Някакъв момък прахосал 40 000 евро , за да пръска с кеф шампанско в алпийски курорт. Малката уловка, заради която в социалните мрежи настана брожение, е че момъкът е син на човек, чиято фирма прави прекрасните ни нови магистрали. Нагласата, с която много хора посрещат тази част от новината, е такава: "Ахааа, богаташко синче, ето как грабите нашите пари и ги харчите за глупости! Мамка ви и крадци!"  Виждам, че редица борци за социална справдливост са възмутени от случката. Разбира се, с право. Трябва да сме нетолерантни към някои неща. Но ще ви кажа къде бъркат повечето. Къде бъркаме?  Бъркаме, като въвеждаме някакво архаично сиромахомилство - порицаваме не просто постъпката, а добаваме като "утежняващо обстоятелство", че извършителят е заможен. Според нашите  масови вярвания, богатите са крадци по подразбиране. Допускаме, че парите, с които са платени бутилките шампанс

Добрият спасител и неблагодарният спасен

Image
Имало едно време едно момче. То било дърварче и работело по гората заедно с други дървари, млади и стари. Веднъж момчето изпаднало в беда. Едно голямо дърво се струполило върху него и го притиснало. То завикало за помощ другарите си. Чуло, че му отговарят, някои викнали, че идат. Но те били далече, по другите краища на гората, през хълмове и долини. А не щеш ли, отнейде се появил вълк, гладен, па и силен. Вълкът се приближавал към дърварчето. Качил се на поваленото дърво, оголил зъби и издал заплашително дрезгаво ръмжене. Дърварчето не виждалo спасение и се замолило всичко да свърши по-бързо. И не щеш ли, в този страшен миг изскочил един от дърварите. Той бил здравеняк, едър и силен. Развикал се, размахал брадвата си и цапардосал вълка по муцуната. Удареният звяр изквичал и побягнал. Големият дървар напънал дървото, повдигнал го и момчето се измъкнало. Било ожулено, натъртено, с няколко пукнати ребра, но най-важното - живо и цяло. Вечерта момчето поканило спасителя си у до