Дромомахиа - пътуване във времето, пространството и себе си
Когато бях в казармата, най-хубавите ми мигове бяха през лятото на двехилядната година - привечер, зад постройката на дивизиона, където отивах, за да бъда сам. С часове гледах колите и тировете, минаващи по околовръстното шосе на Чирпан, на фона на залязващото слънце, докато тъмните им силуети съвсем се сливаха с лилавата нощ.
От тях ме разделяха един караул, една мрежа... и няколко месеца до уволнението. И до днес, когато мисля за пътя и свободата, си спомням онзи копнеж да бъда навън, да пътувам накъдето ми видят очите, да се движа. Вероятно където и да ида, този спомен винаги ще бележи усещането ми за свобода, възприятието ми за свободата, която дава пътят.
Спомних си това, когато четях Дромомахиа - последната (засега) книга на Роберт Леви. Не че той пише точно за това, но всеки от нас вижда нещата през миналия си опит. И като повечето мъдри книги, човек все може да я препрочита и все да си намира нещо ново.
Защото Дромомахиа не е линеарна книга, също като времето в човешката душа. В нея изминалото време и изброденото пространство са само сцена за изследването на вътрешния Аз, за търсене в себе си и за вплитането в едно на минало, настояще и бъдеще, на спомени, реалности и фантазии, докато малко трудно почнем да отделяме едното от другото.
Едно е сигурно - това не е българска версия на "По пътя". Това е българска книга, която мирише на споделена цигара под дъжда, на том с есета в раницата, на шкебме чорба в крайпътна кръчма в Тракия, на живота ни от плът и кръв, само че поднесен по начин, по който да видим, помислим, почувстваме нещо ново.
А Роберт може винаги да поднесе това ново за нас, защото умее да знае и помни. Но знанието и паметта са свързани с миналото. А дали носи нещо за бъдещето? И дали в знанието и опита няма и малко тъга, които неизбежно се предават и на мислите ни за бъдещето?
Ето, ще кажете "А къде изобщо е бъдещето в тази книга?" Хм, ако не знаех, че Роберт се готви да емигрира, може би нямаше да гледам на Дромомахиа като на едно тайно сбогуване с България. Но аз знам и затова виждам как всеки ред е прощаване с миналото и обръщане на погледа към новия живот в другата страна. (Друг е въпросът дали можем съвсем да се простим с миналото.)
Ако от всичко написано до тук не съм ви помогнал да си изградите представа за Дромомахиа, може би това е най-добрата препоръка за тази книжка. 110 страници, в квадратен формат, с хубави фотографии и текст, в който има много контекст и много подтекст.
* * *
За финал, един мой разговор с Роберт от пролетта на 2017г.
От тях ме разделяха един караул, една мрежа... и няколко месеца до уволнението. И до днес, когато мисля за пътя и свободата, си спомням онзи копнеж да бъда навън, да пътувам накъдето ми видят очите, да се движа. Вероятно където и да ида, този спомен винаги ще бележи усещането ми за свобода, възприятието ми за свободата, която дава пътят.
Защото Дромомахиа не е линеарна книга, също като времето в човешката душа. В нея изминалото време и изброденото пространство са само сцена за изследването на вътрешния Аз, за търсене в себе си и за вплитането в едно на минало, настояще и бъдеще, на спомени, реалности и фантазии, докато малко трудно почнем да отделяме едното от другото.
Едно е сигурно - това не е българска версия на "По пътя". Това е българска книга, която мирише на споделена цигара под дъжда, на том с есета в раницата, на шкебме чорба в крайпътна кръчма в Тракия, на живота ни от плът и кръв, само че поднесен по начин, по който да видим, помислим, почувстваме нещо ново.
А Роберт може винаги да поднесе това ново за нас, защото умее да знае и помни. Но знанието и паметта са свързани с миналото. А дали носи нещо за бъдещето? И дали в знанието и опита няма и малко тъга, които неизбежно се предават и на мислите ни за бъдещето?
Ето, ще кажете "А къде изобщо е бъдещето в тази книга?" Хм, ако не знаех, че Роберт се готви да емигрира, може би нямаше да гледам на Дромомахиа като на едно тайно сбогуване с България. Но аз знам и затова виждам как всеки ред е прощаване с миналото и обръщане на погледа към новия живот в другата страна. (Друг е въпросът дали можем съвсем да се простим с миналото.)
Ако от всичко написано до тук не съм ви помогнал да си изградите представа за Дромомахиа, може би това е най-добрата препоръка за тази книжка. 110 страници, в квадратен формат, с хубави фотографии и текст, в който има много контекст и много подтекст.
* * *
За финал, един мой разговор с Роберт от пролетта на 2017г.
Прекрасен повод за размисъл и дискусия. Всеки преодолява своите прегради , огради и телени заграждения.Мисловно , емоционално и физически .За повечето осъзнати това е начинът да стигнат до дълбините на себепознанието. Или да опознаят себе си чрез другите или другите чрез себе си. По посветените използват други пътища медитация , левитация , визуализация.
ReplyDeleteПо - физически съществуващите тръгват. И просто пътуват.
В нови страни , в нови среди , в нови групи . И се връщат. Рано или късно. В този малък и достъпен свят вече е по-лесно.
А на онези, които не искат, това е личен избор. Хубаво е да осъзнаеш правото си на избор и да го упражниш. Поздрави
на всички друмници.😊