Лидерът Александър Велики - роден или направен?

Прочетох една малка книжка на големия Манфред Кетс де Врийс: Are Leaders Born or Are They Made? 

Де Врийс е известен с това, че смело и умело прилага откритията на психоанализата в организационния анализ и така предлага необичайни, но всъщност много смислени обяснения на индивидуалното човешко поведение в екип. При това не се ограничава само в теорията - той е консултант и използва знанията си в практиката, работейки с някои от най-добрите фирми на света. 

Are Leaders Born or Are They Made? (Лидерите родени ли са или са направени?) изследва конкретен случай - животът на Александър Велики. Първата част на изследването представя животоописание, а втората - анализ на лидерските качества и личностовите особености на Александър. 

Авторът не дава отговор на въпроса в заглавието на книгата си. Вероятно умишлено ни оставя сами да си отговорим. Това, което открих за себе си в случая с Александър, е че към вродените качества са се добавили силните влияния на обкръжението му като дете. 

Александър е нарцистична личност и мегаломан, което предполага винаги да иска да се изявява, да е в центъра на вниманието и да му се възхищават. Освен това е циклотимик, което значи, че често е променял настроенията си - от избухлив и еуфоричен до тъгуващ и самоизолиращ се. Бил доста невротичен; единствено постоянното действие му давало вътрешен покой. 

Това са все вродени черти на личността. Към това обаче се добавят и фактори на средата, които са допринесли за превръщането му в човека, за когото говорим и днес.

Първо - обсебващата  и свръхпротективна майка Олимпия постоянно го поставяла на пиедестал и изостряла неговото честолюбие. Тя му напомняла, че според преданието родът му произлиза от Херакъл. А понеже като младоженка сънувала, че мълния минава през тялото й, започнала да казва на сина си, че всъщност е син на Зевс (богът - гръмовержец), а не на Филип. 

Второ - Александър израснал със силен Едипов комплекс и постоянно се сравнявал с баща си Филип II, който бил изключителен военачалник. Веднъж Александър с раздразнение казал на приятелите, с които се обучавал, че със своите победи и завоевания, баща му няма да му остави нищо велико за постигане. 

Трето - като царски син имал много повече права от обикновените хора, което изострило неговата своенравност и желание да се налага над другите. Единственият по-високопоставен от него в Македония бил баща му Филип, така че Александър имал много простор да се учи да заповядва и да командва. 

Четвърто - Александър имал някои от най-добрите учители, които македонският царски двор можел да си позволи, така че израснал като просветен, речовит и богат на знания млад принц. Сред учителите му бил и Аристотел, от когото престолонаследникът научил много за управлението на обществото. Обичал Илиада и Ахил бил неговият пример за боец и водач. 

Александър има изключителни постижения като военен лидер. Той бил много харизматичен и с думите си вдъхновявал своите войници. С делата си печелил сърцата им - винаги бил начело в боя, хранел се с обикновена храна като тях, когато вървели пеш през пустинята, слязал от коня си и тръгнал пред тях. Това било ключово за толкова малко време да постигне толкова много. Заради това дълго му прощавали и умората, и непопулярните решения, които вземал. Чак на десетата година му казали "Стига вече, не искаме да ходим до края на света."

Със смелостта си, с порива да постига непостижимото и с огромния размах на мечтите си, Александър станал пример за редица поколения след него. Римляните го почитали, средновековните европейци също. Един средновековен роман, наречен Животът на Александър, станал "бестселър" за младежите, които копнеели за воински подвизи, слава и чест. Разбира се, те виждали светлата страна в живота му. А има и мрачна страна. 

Може би няма друга личност в световната история, която така добре да илюстрира огромните предимства и неизбежните рискове, които носи нарцистичният лидер. Де Врийс не отделя толкова много внимание на минусите на нарцистичното лидерство, но те също заслужават обсъждане: самонадеяност, пренебрежение към чуждите мнения и чувства, арогантност, мнителност, избухливост, обидчивост... Те са важни и от съвременна перспектива - например, какво да правим, ако работим с нарцистичен шеф? Или с нарцистичен колега? Как да комуникираме с такива хора? А ако ние се усещаме, че май сме нарцисисти? Как да ръководим, как да налагаме решенията си, как да се справяме в конфликтни ситуации? Александър убил един от най-близките си хора, когато му казал нелицеприятни неща, но все пак в 21 век това не е решение. :) 

Накратко - книжката е хубава. Ако ви се чете текст, който предава сложни концепции по разбираем начин, този е подходящ.