И как само Димитър Маринов сияеше...

Снощи участвах в куиз и сред въпросите имаше един за името на българския актьор, който играе в "Зелената книга." Да си призная, до вчера сутринта не знаех за него и го мярнах за кратко по телевизията. Запомних го, защото се замислих как човек, който отдавна живее в друга страна, се чувства толкова свързан с България. Защо той, емигрант от близо 30 години, казва със сияещо лице, че  на червения килим представлява България? Не само себе си (и очевидно оценения си талант), не агента си, не семейството си - България. Отговорът е комплексен. Ще се спра на един от факторите, които смятам за важни: Димитър Маринов помни кой е и откъде идва.

Големите творци успяват да вплетат в едно личния си наратив с духа на своите страни и с големите световни процеси. Лично - национално - глобално. Това са три измерения, които трябва не да враждуват в нас, а да изграждат нашата идентичност.

Паметта за това от къде идваме в този смисъл е важна. Тя не се изразява в сляпо идеализиране и величаене на миналото, нито в отричането на другите, а във вграждането на традицията в живота ни. Класически пример: Рапсодия Вардар.

Или Севдана.

Или Топъл сън на Стенли.

Така е в много професии. Така е и в актьорското майсторство. Има хора, които помнят. Помнят първата си изява в училище, сценка, смешка, рецитация. Помнят първите си пориви да прегърнат това нещо, с което се забавляват, и да го превърнат в професия и жизнен път. Помнят професорите си, режисьорите и актьорите, от които са се учили. Помнят, че са се изкачили нависоко благодарение както на личните си качества и труд през годините, така и на хората, на чиито рамене са стъпили.

И така трябва да бъде. Да осъзнаваш, че твоят личен триумф, който снощи се овенча с "Оскар", е резултат от дълъг път - не само твоят личен, но на всички, които са допринесли, за да стигнеш до върха. Този път - пътят на българската театрална култура - започва от първите самодейни представления във възрожденския Шумен, през смешните и носещи духа на времето случки като театърът на хъшовете от "Немили - недраги", през пътуващите трупи и вица за ходатайството на Гоце Делчев "Ке го игра ли наш Кръсте царот?", през първите недодялани филми, та чак до най-съвършените роли, които може да си виждал на българска сцена и на големия екран.

Ние нямаме Шекспир и не сме снимали "Айвънхоу", но имаме Ст.Л. Костов и "Калин Орела". Това е наследството ни.

Помня, че преди години, когато учих история на психологията, най-скучно ми беше на последните лекции - за историята на психологията в България. След като си учил за Вунд, Фройд, Пиаже, Скинър и Виготски, накрая да ти говорят за Никола Алексиев и Спиродон Казанджиев?... хм... Но след време си дадох сметка, че без тези страхотни пионери, ученици на Вунд, пренесли и ашладисали психологическата наука в следосвобожденска България и създали от нулата първата психологическа лаборатория в Софийския университет, ние просто нямаше да имаме психология. Ако днес можем да се похвалим, че има български изследователи на световно ниво като Александър Тодоров в Принстън, то не бива да забравяме и пренебрегваме факта, че Тодоров е завършил Софийския университет и тук е развил качествата, за да пробие в голямата наука. Разгледах ФБ профила на Маринов - в профила за образование там пише просто НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов." 

Сещам се за Свърхчовека на Ницше - една голяма вълна, която идва след многото вълни. Щеше ли да има голяма вълна, ако не бяха множеството малки преди нея? И дори голямата вълна да превъзхожда останалите, те са все част от едно и също море и се движат по едно и също течение.

Хубаво е да приемем и прегърнем като част от себе си това, което сме получили от средата, в която сме се формирали като личности и професионалисти. Това мъничко знаме на сцената беше начинът на Димитър Маринов да каже "Благодаря!" - не на мен, на теб, а на хората, благодарение на които е станал това, което е. Това беше начинът да каже и на нас, българската публика: "Аз съм един от вас, с вас сме едно море."

Не се възторгвам патриотарски от жеста на актьора. Радвам се на зрелостта му. На това, че е успял много осъзнато да свърже в едно своя личен разказ с националния и глобалния. Защото свързването на тези три наратива в едно е качество на зрялата личност. 

И затова на сцената той сияеше.



П.П. Спечелихме куиза.
- - - - -

Поводът да напиша този текст беше глупавото иронизиране на развяването на знамето от страна на една прогресивна личност. То (иронизирането) е плод на един дълбок комплекс: как да съберем в едно българското и световното. В бремето на комплекса се лутаме между "Булгар, булгар" от една страна и изкилифенченото говорене с "английски акцент" на Камелия Тодорова, от друга. Но така или иначе, със знаме или  не, човекът е играл във филм с "Оскар", а критикарката ще си остане незадоволена.