Лидерът Александър Велики - роден или направен?

Прочетох една малка книжка на големия Манфред Кетс де Врийс: Are Leaders Born or Are They Made? 

Де Врийс е известен с това, че смело и умело прилага откритията на психоанализата в организационния анализ и така предлага необичайни, но всъщност много смислени обяснения на индивидуалното човешко поведение в екип. При това не се ограничава само в теорията - той е консултант и използва знанията си в практиката, работейки с някои от най-добрите фирми на света. 

Are Leaders Born or Are They Made? (Лидерите родени ли са или са направени?) изследва конкретен случай - животът на Александър Велики. Първата част на изследването представя животоописание, а втората - анализ на лидерските качества и личностовите особености на Александър. 

Авторът не дава отговор на въпроса в заглавието на книгата си. Вероятно умишлено ни оставя сами да си отговорим. Това, което открих за себе си в случая с Александър, е че към вродените качества са се добавили силните влияния на обкръжението му като дете. 

Александър е нарцистична личност и мегаломан, което предполага винаги да иска да се изявява, да е в центъра на вниманието и да му се възхищават. Освен това е циклотимик, което значи, че често е променял настроенията си - от избухлив и еуфоричен до тъгуващ и самоизолиращ се. Бил доста невротичен; единствено постоянното действие му давало вътрешен покой. 

Това са все вродени черти на личността. Към това обаче се добавят и фактори на средата, които са допринесли за превръщането му в човека, за когото говорим и днес.

Първо - обсебващата  и свръхпротективна майка Олимпия постоянно го поставяла на пиедестал и изостряла неговото честолюбие. Тя му напомняла, че според преданието родът му произлиза от Херакъл. А понеже като младоженка сънувала, че мълния минава през тялото й, започнала да казва на сина си, че всъщност е син на Зевс (богът - гръмовержец), а не на Филип. 

Второ - Александър израснал със силен Едипов комплекс и постоянно се сравнявал с баща си Филип II, който бил изключителен военачалник. Веднъж Александър с раздразнение казал на приятелите, с които се обучавал, че със своите победи и завоевания, баща му няма да му остави нищо велико за постигане. 

Трето - като царски син имал много повече права от обикновените хора, което изострило неговата своенравност и желание да се налага над другите. Единственият по-високопоставен от него в Македония бил баща му Филип, така че Александър имал много простор да се учи да заповядва и да командва. 

Четвърто - Александър имал някои от най-добрите учители, които македонският царски двор можел да си позволи, така че израснал като просветен, речовит и богат на знания млад принц. Сред учителите му бил и Аристотел, от когото престолонаследникът научил много за управлението на обществото. Обичал Илиада и Ахил бил неговият пример за боец и водач. 

Александър има изключителни постижения като военен лидер. Той бил много харизматичен и с думите си вдъхновявал своите войници. С делата си печелил сърцата им - винаги бил начело в боя, хранел се с обикновена храна като тях, когато вървели пеш през пустинята, слязал от коня си и тръгнал пред тях. Това било ключово за толкова малко време да постигне толкова много. Заради това дълго му прощавали и умората, и непопулярните решения, които вземал. Чак на десетата година му казали "Стига вече, не искаме да ходим до края на света."

Със смелостта си, с порива да постига непостижимото и с огромния размах на мечтите си, Александър станал пример за редица поколения след него. Римляните го почитали, средновековните европейци също. Един средновековен роман, наречен Животът на Александър, станал "бестселър" за младежите, които копнеели за воински подвизи, слава и чест. Разбира се, те виждали светлата страна в живота му. А има и мрачна страна. 

Може би няма друга личност в световната история, която така добре да илюстрира огромните предимства и неизбежните рискове, които носи нарцистичният лидер. Де Врийс не отделя толкова много внимание на минусите на нарцистичното лидерство, но те също заслужават обсъждане: самонадеяност, пренебрежение към чуждите мнения и чувства, арогантност, мнителност, избухливост, обидчивост... Те са важни и от съвременна перспектива - например, какво да правим, ако работим с нарцистичен шеф? Или с нарцистичен колега? Как да комуникираме с такива хора? А ако ние се усещаме, че май сме нарцисисти? Как да ръководим, как да налагаме решенията си, как да се справяме в конфликтни ситуации? Александър убил един от най-близките си хора, когато му казал нелицеприятни неща, но все пак в 21 век това не е решение. :) 

Накратко - книжката е хубава. Ако ви се чете текст, който предава сложни концепции по разбираем начин, този е подходящ. 

Трите нива на лидерството

Според Джеймс Скаулър лидерството има три нива: публично, частно и лично.

Той ги представлява схематично като три кръга един в друг. 

Първите две нива - публично и частно лидерство - са външни: те засягат взаимоотношенията и взаимодействията между лидера и обкръжаващата го среда. Външните нива се отнасят към поведенческите репертоари на лидера спрямо другите. А личното ниво е вътрешно - то се отнася към лидерското присъствие, ноу-хау, умения, вярвания, емоции и несъзнателни навици. 

Всяко ниво на лидерството има собствена функция, с други думи: отговаря на конкретни задачи. 

Публичното лидерство: 

Какво правим, за да въздействаме на група хора? 

• Създаване на визия, запазване на фокуса. 
• Организиране, планиране, овластяване на другите. 
• Генериране на идеи, решаване на проблеми, вземане на решения. 
• Формиране на стандарти за изпълнение. 
• Изграждане на екип и поддържане на екипен дух.

Защо: защото има значение да се определят общите условия, начертание и модели на действие. 

Частното лидерство: 

Как да работим с един човек от екипа?

• Индивидуална цел и задача (например оценяване, подбор, поддържане на дисциплина). 
• Индивидуално изграждане и поддържане (например признаване на нарастващия талант).

Защо: защото екипите са съставени от индивиди, които са различни по своите амбиции, увереност, мотивация, умения, опит, психологически профил и ценности.  

Личното лидерство: 

Как да развиваме себе си? 

• техническо ноу-хау и умения; 
• правилно отношение към другите хора;
• психологическо самоусъвършенстване. 

Защо: защото самоусъвършенстването е ключът към израстването на лидерa, изграждането на отношения на доверие с последователите и развиването на поведенческа гъвкавост при постоянно променящите се външни обстоятелства, при което той остава винаги свръзан с основните си ценности (тоест, остава винаги автентичен). 

Изводът, който си правя от тази графика е, че ако искаш да водиш други хора (няма значение дали е един човек или е група), си длъжен най-напред да се научиш да водиш себе си. Истинското лидерство започва от вътрешния кръг.
- - - - - - - - - 

Идеите на Скаулър са изложени подробно в "The Three Levels of Leadership: How to Develop Your Leadership Presence, Knowhow and Skill" (James Scouller, 2011).

Вдъхновяващото лидерство започва със "Защо?"

През 2009г. Саймън Сайнек (+Simon Sinek) разви модел за вдъхновяващо лидерство, наричан "златният кръг на лидерството". Той твърди, че в тази схема се крие отговорът на въпроса защо някои организации и някои лидери са способни да вдъхновяват, а други - не. 

Причината е, че вдъхновяващите лидери са способни да споделят ценностите и мотивите си, да общуват с другите за каузи и идеи. 

Започваме със Защо? - това е големият ни мотиватор - мисията, стратегическата цел, каузата.
Продължаваме с Как? - това е процесът, начинът, по който правим нещата.
Завършваме с Какво? - това е конкретният резултат, конкретното действие.

Всички правят неща, и мнозина ги правят добре, но вдъхновяващите лидери знаят и показват защо изобщо са се заели да ги правят. Няма значение дали е търговски продукт, политическа идея, обществено явление - те трябва да са с кауза, в тях трябва да са вложени много повече неща от технологии, време или пари. Когато Мартин Лутер Кинг казал "Аз вярвам", стотици хиляди последвали неговите мирни походи - и те не са го правили само заради лидера - те са го правили заради себе си, защото са споделяли каузата му, защото са вярвали, че това е тяхна кауза и че е добра кауза.

- - - - - - -
Книгата на Сайнек се нарича Start with Why: How Great Leaders Inspire Everyone to Take Action. Представена накратко (само в 16 страници): тук.

Без ценности няма лидерство (речта на полковник Слейд от "Усещане за жена")

Скромен младеж среща своенравен възрастен мъж, който го увлича в странно пътешествие. Възрастният става наставник на младежа и го обогатява с пъстрия си, пикантен и често отвъд представата за нормалност живот. От друга страна, общувайки с младия, възрастният намира основание да живее. Младежът е заплашен с изключване от училище, защото съвсем неволно се е замесил в хулиганска проява на няколко от богатите си съученици. В кулминационния момент възрастният се появява неочаквано пред комисията, която трябва да реши съдбата на младия и го спасява с реч, останала в историята на киното.

Това в пет изречения е филмът "Усещане за жена" с Ал Пачино в главната роля. Младежът се казва Чарли, възрастният - Франк Слейд, ослепял и пенсиониран офицер от армията.

Ето част от великата защитна реч на подполковника от запаса Франк Слейд:

Ето и по-дълъг пасаж от речта:

За какво говори Франк Слейд? Освен за shit и fuck you. Говори за много неща. Чрез думите му например можем да илюстрираме различни личностови черти. Или можем да разискваме социални проблеми, като неравенството между социалните слоеве. Но в случая ще разгледам друга тема. Тя е за ценностите и лидерството. Каква е връзката между лидерство и ценности? Само личност, която ясно изразява ценностите си и ги утвърждава с действия, може да бъде лидер. Лидерът е този, който може да вдъхнови останалите в името на нещо, като сподели ценностите си с тях. Пример - Васил Левски. Лидер без ценности е оксиморон.

I. Какво са ценностите?

I call them principles, заявява подполковникът. Ценностите са най-общо принципите или мотиваторите, влияещи на живота ни. Те са основата, на която се гради лидерството. Ценностите, според Тереза Левитин, са устойчиви вярвания, мисли и чувства, които влияят или определят важни оценки или избори, отнасящи се до хора, ситуации или идеи… Ценностите се различават от нагласите по това, че са по-малко на брой, по-общи, по-малко ситуативно обвързани, по-устойчиви на модифициране. 

Говорим за ценностите по различни начини: ценностна система и йерархия на ценностите, работни ценности, организационни ценности, ценностна промяна, ценностна криза и т.н. Важното е да помним, че те са в основата на идеята за лидерство.

II. Защо ценностите са важни?

По думите на Рой Дисни, "не е трудно да вземаш решения, когато знаеш какви са ценностите ти." Можем да сравним ценностната система с компас: ако не знаеш какъв избор да направиш, в коя посока да поемеш, поглеждаш компаса и виждаш къде е твоята посока. По думите на Мишел Обама, отправени към нейния съпруг - настоящият президент на САЩ Барак Обама, "в края на деня, когато дойде времето да вземеш това решение, като президент, всичко, което трябва да те води, са ценностите ти, твоята визия, и житейския опит, които те направиха този, който си."

Важността на ценностите е в тяхното значение за идентификацията на личността - заявяването на ценности е свързано със заявяването на определени цел и смисъл на живота. Воденето на живот съобразно ценностите, които имаме, е пряко свързан с усещането ни за удовлетвореност и смисъл, сочат данни от позитивната психология.

III. Теорията на Милтън Рокич за ценностите. 

Рокич е американски социален психолог. Приносът му за изучаването на ценностите е неизмерим. Изследванията му успяват да обхванат целия ценностен спектър на американското общество. Той конструира емпиричен инструмент, съдържащ 18 терминални и 18 инструментални ценности, с който прави цялостен разрез на ценностната система на Америка през 60-те и 70-те години на 20в., като при това го специфизира по отношение на класови, расови и религиозни общности, субкултурни групи и пр. Рокич осигурява емпирични данни по теми като връзката между ценностите и поведението, характера и причините за ценностната промяна и т.н. Фундаменталният му труд е The Nature of Human Values (1973).

Според Рокич: "Да кажем, че един човек има ценности означава да признаем, че определен начин на поведение или цел е за предпочитане пред друг тип поведение. Това убеждение предпоставя съответна нагласа по отношение на нещата и ситуациите, то е стандарта, който ръководи и детерминира действията, нагласите, идеологиите, оценките, отношенията с другите: сравнението с тях, опитите да им се повлияе."  Основна отлика на ценностите от нагласите според Рокич е това, че първите не се отнасят към някакъв обект, а са по-общи и по-съществени в живота на хората. Той определя ценностите като "предпочитани начини за поведение или крайни цели, разположени върху континуум на значимостта". Според Рокич "ценността е тип вярване за това, как трябва да се държим или за крайните цели на съществуването… Ценностите са абстрактни идеали... представящи личностните вярвания за крайните цели или за идеалните начини на поведение." (Rokeach, 1973).

IV. Видове ценности

В теорията на Рокич ценностите са групирани в два типа: терминални (крайни жизнени цели) и инструментални (желани качества или поведения).

Терминалните ценности са: 
вълнуващ живот, душевна хармония, комфорт, красота, любов, мир, мъдрост, национална сигурност, приятелство, равенство, самореализация, самоуважение, свобода, семейство, социално признание, спасение на душата, удоволствие, щастие.

Инструменталните ценности са: 
амбициозен, весел, интелигентен, логичен, любезен, нежен, независим, отговорен, покорен, полезен, прощаващ, самообладателен, с богато въображение, смел, способен, честен, чист, широкомислещ.

V. Ценностна система и ценностна криза 

Ценностите според Рокич не са равнопоставени. Всеки от над ги класитра по различен начин, в йерархия от най-значимите до най-маловажните. Начинът, по който подреждаме ценностите си, се нарича ценностна система.

Но понякога животът ни предлага изпитания, в които ценностната ни система е под въпрос. Може да се наложи да избираме между ценностите си и да ги преподредим наново.

Във филма директорът на училището предложи на Чарли да свидетелства кой е извършил хулиганската проява и срещу това да получи стипендия за престижен университет. За бедния Чарли това беше сериозен вътрешен конфликт - дали, или... Редица изследователи разглеждат кризите в живота на човека и една от тях е кризата на идентичността (виж Ерик Ериксън: "Идентичност: младост и криза", "Наука и изкуство", 1995). В известен смисъл кризата на ценностите е частен случай на кризата на идентичност. Например възможно е две ценности на високо място в нечия ценностната йерархия (напр. професионална самореализация и семейно щастие) да са в конфликт помежду си, защото реализацията на едната възпрепятства реализацията на другата. Конфликтът е случая на Чарли е между две или повече ценности: например самореализацията (да учи в добър университет) влиза в конфликт със самоуважението и душевната хармония (непоносимостта да го направи на цената да издаде съучениците си). В крайна сметка човек решава ситуацията като действа или бездейства, като в нито един от случаите няма гаранция, че преодолее кризата по удовлетворяващ начин. Затова пък филмът предлага щастливо разрешение в стил deus ex machina.

VI. Ценности и лидерство. 

Да се върнем на речта на подполковник Слейд. Когато казва, че Чарли няма да продаде никого, за да купи бъдещето си, той обяснява това поведение с ценностите честност и смелост: "Това е нещото, от което лидерите трябва да са направени!"

По думите на Стив Нюбъри, един от най-известните разпространители на израза основано на ценности лидерство (values-based leadership), "силните и етични ценности на лидера са критични за успеха на компанията." Мнозинството хора вероятно би искало да е част от нещо (екип, организация, група...), което прави нещата по "морално правилния" начин.

Фигурата на лидера в това морално правилно правене на нещата е решаваща, защото той задава посоката, моралния стандарт, правилата на съществуване в екипа и отношенията му с външния свят. Лидерът е този, който трябва да убеди хората, че понякога е необходимо определено действие и че то е подходящото действие.

А не е ли самият Франк Слейд потвърждение за това? Нали командирът не може да изоставя младите си бойци на бойното поле, под обстрела на противника? Затова той се появи  в залата и защити младия Чарли. Показвайки и убеждавайки комисията кой е морално правилният начин. 

"Живите мъртви" и психологията на ръба

Промоционалният плакат на
Живите мъртви от 2010г.
Изображението се използва
по правилата за
честна употреба.

Снощи, след няколкомесечно прекъсване, продължи четвъртият сезон на сериала +The Walking Dead  (Живите мъртви, както е известен в България). Това беше добър момент за почитателите му, сред които съм и аз :)

Постапокалиптичният сюжет за живота на шепа хора, оцелели след злощастна зараза и превръщането на почти цялото човечество в зомбирана хищна тълпа, не е нов - киното и литературата отдавна експлоатират тази идея. Постижение на екипа е, че успешно създава потискаща, злокобна и понякога безперспективна атмосфера. Но изключителното в този сериал е майсторството, с което сценарият използва психологията на ръба*. 

Освен трилър и хорър, Живите мъртви е и психологическа драма. В него има няколко елемента, заслужаващи отбелязване: 

Първо, вземането на решения в екстремни ситуации. Когато нямаш време да мислиш и трябва да направиш бърз избор, или когато стресът е силен и ограничава способността ти за задълбочена преценка, или когато попадаш пред напълно непознат проблем... какво ще направиш? В сериала това се случва много често. Решения, взети под диктовката на инстинка за оцеляване (и в този смисъл рационални, макар често предизвикващи моралните норми), се редуват с решения, които не следват нито логиката на оцеляването, нито на морала. Но това най-добре илюстрира объркаността и хаоса в главите на героите.

Второ, социалнопсихологическите процеси в малка група. Сценаристите на сериала постоянно разглеждат въпросите за конфликта, чувството за принадлежност, сплотяването и разделянето в групата (например Андреа избра да остане с губернатора на Уудбъри), различните лидерски подходи по време на криза (харизматичното, но манипулативно и агресивно лидерство на губернатора на Уудбъри срещу основаното на хуманни ценности лидерство на Хършел), влиянието на различията или на личните отношения върху климата в групата и нейната ефективност, и накрая - емоционалните преживявание на групата и на индивидите при всички тези събития. 

Трето, развитието на характерите.  То е свързано с (а) личностните предиспозиции, които се отключват от (б) процесите в групата и (в) нейната реакция на външните събития. Докато някои персонажи са сравнително по-устойчиви и непроменливи и оттам предсказуеми в поведението си (например Хършел с функцията му на морален арбитър), други понякога се "люшкат" между различни състояния (като Рик след загубата на жена си), а трети се променят поради динамиката на груповия живот и вътрешни процеси (Шейн) или заради фактори като възрастта (Карл навлиза в пубертета и дръзко търси независимост).

Тази триада ме привлече към сериала. Ако човек преодолее идеята, че сюжетът е само е шок и ужас, ще открие интересни психологически моменти.

--------------

* "Психология на ръба" - харесва ми да наричам така процесите на вземане на индивидуални и групови решения в крайно напрегната обстановка. 

Всяко дете има нужда от шампион!

Това е името на вдъхновяващата кратка TED лекция на Рита Пиърсън - бивша американска учителка с 40-годишен стаж. 

40 години учител може да ви звучи като 40 години професионална деформация, но в случая не е това. Посланието на г-жа Пиърсън засяга важен елемент в ученето, който отива отвъд значeнието на когнитивните процеси, с които го свързваме: възприятиe, памет, внимание. Тя говори за силата на човешките отношения, за значението на личността на учителя, за това, че възрастният не бива да използва по-големите си знания, опит и формализирана власт, за да доминира, а за да вдъхновява и подкрепя растежа на младите хора. Защото преподаването е повече от механичното преподаване на факти. То е дълъг процес на формиране на взаимоотношения и на личностно развитие. Децата не учат от хора, които не харесват, казва Рита Пиърсън. И това е правило не само в класните стаи. То е валидно за всяка форма на организирано междучовешко общуване - в организациите, в неформалните общности, в семействата.

Рита Пиърсън разказва истински истории от своя опит, които показват какво стои зад клишето, че учителят трябва да е добър пример. Едно е сигурно: добрият пример не опира да прическа, тоалет или свръхизискан речник. Преди всичко учителят е човечен лидер. Той има смелостта да признава слабостите си. Извинява се, когато е сгрешил. Показва, че вярва в способностите на децата. И помни, че те някой ден ще възпроизведат в обществото моделите на взаимодействие, които са преживели у дома си, в училището, на улицата. Учителят не може да промено всичко. Но той може да промени това, което е около него. Разбира се, става дума за мисия.

Шампионската реч на Рита Пиърсън вече има субтитри на български.

Рита Пиърсън: "Всяко дете заслужава шампион - възрастен, който никога няма да се откаже от тях, който разбира силата на свързването и настоява, че те ще станат най-доброто, което могат да бъдат."

Сблъсъкът на лидерите: Борисов, Станишев и Костов. Кого да изберем?

На 12 май ще има избори за парламент. Неминуемо, преди избори се говори за партии, политики и политици. Тук предлагам алтернатива на досегашното говорене за политиците. Няма да говоря за пороците, грешките или заслугите на управленията им. Нито ще ги нарека крадци, мошеници, предатели, герои. Ще направя анализ на трима лидери от гледна точка на теорията на Фройд за личностните типове. Ще опитам да ги направя по-познаваеми за обществото. Трябва да са, защото те са хората, задаващи и изпълняващи дневния ред на обществото. Ще говоря от гледна точка на опита си в психологията, защото тази гледна точка ми липсваше в анализите на водещите политици.

Кой ще ни води, когато небето е мрачно и започне бурята?
(Картина на Tomas Jedruszek.)

Избрал съм трима политици с главна роля в политиката от последните години. Трима бивши премиери: Бойко Борисов, Сергей Станишев и Иван Костов.

Зигмунд Фройд казва, че има множество разнообразни личности, но има три основни личностни типа. Това са нарцистичният, еротичният и обсесивният тип. Повечето хора притежават елементи и от трите типа, но в различно съотношение. Това от кой тип е човек, зависи от главната тенденция в поведението му.

Но първо ще направя две уточнения:

1. Мнението ми е субективно и (вероятно) спекулативно, основано е на впечатленията ми от медийните изяви на тримата политици. Процентните съотношения на трите типа черти са моя интерпретация на публичните им образи и на собствената ми преценка за действията им.

2. Фройд е вложил по-различен смисъл в термините еротичен и обсесивен, от този, който влагаме ние днес. "Eротичният" няма общо със сексуалността, a "обсесивният" няма общо с обсебеността. Преди години Фройд ги измислил, без да подозира, че днес може да имат по-инакво значение. Както, между другото, е станало и с думата комплекс.

Затова ще ви въведа в темата с опростени работни дефиниции:

Нарцистичният тип е самодостатъчен и самовлюбен,
Еротичният тип е несигурен и иска да бъде харесван,
Обсесивният тип  е дисциплиниран и целенасочен.

След уточненията: да започваме!

Бойко Борисов е нарцистичен тип лидер. Нарцисистът вярва, че е специален и се стреми да го изтъква. Не иска просто да го харесват - иска да му се възхищават. Страхът му е да не остане непризнат. Има постоянен стремеж да се държи като на сцена. В първата си публична роля като главен секретар на МВР, Борисов приличаше на шериф от уестърн. Преди парламентарните избори през 2009г. Борисов контузи крака си във футболен мач и това стана водеща новина. Телевизиите излъчваха репортажи за ранения политик на легло, който мъжествено не трепва пред болката. Покрай подаването на оставка през 2013г., Борисов отново влезе в болница - този път заради високо кръвно налягане. Отново медийният образ на бившия премиер беше на герой, който се е раздал до себеотрицание. Образът на героя е характерен за себепредставянето на Борисов. За да подчертае постиженията си, той често сравнява работата си с тази на предишните премиери. Честото рязане на ленти за откриване на нови обекти (или на участъци от обекти) също е нарцистична проява. Тя разкрива желанието да изтъкне, че е постигнал нещо, което не е било постигано.
Борисов има и елемент от еротичния тип лидерство. Еротичната тенденция в поведението на Борисов пролича в непостоянството му по две важни теми - проучването за шистов газ и строежа на АЕЦ "Белене." Еротично беше поведението му и при протестите на природозащитниците на "Орлов мост" през лятото на 2012г. (да не се бърка с последните протести от началото на 2013г.!).

Нарцистичните хора имат вътрешна мотивация - правят нещата така, както им харесва. Амбициозни са и често имат харизма, могат да накарат хората да мечтаят. Най-важният стимул за тях е да задоволят усещането си за собствена значимост и доминация.
Капанът на нарцистичния лидер е, че може да надцени своя и на организацията си капацитет и така да се впусне в дела, по-големи от възможностите му.
Ситуацията при Борисов - 70% нарцистичен, 20% еротичен, 10% обсесивен. 

Сергей Станишев е еротичен тип. Водещата му характеристика е, че иска да бъде харесван. Страхът му е да не престанат да го обичат. Това прави еротичния тип лабилен, непостоянен и зависим от външни фактори. Политическата кариера на Станишев започна с медийните атракции с рокерския мотор и Елена Йончева, които можем да обясним като опит да бъде заобичан от социалистите. Той беше в ролята на малкия немирен внук, което винаги умилява възрастните. Като премиер Станишев искаше да бъде обичан (и преизбран) от възрастните хора и затова организира популистката кампания за изпращане на няколко хиляди пенсионери на море. За да получи властта, социалистическият лидер направи редица компромиси, включително отстъпи на коалиционните си партньори за плоския данък - една категорично нелява мярка. Когато БСП остана в опозиция, подкупващо-младежкият чар не беше достатъчен. Наложи се лидерът да има по-зряло излъчване пред електората. От една страна, за да отговори на първично-могъщия Борисов. От друга - за да се справи с вътрешната опозиция около Първанов. Тогава Станишев си направи дете.
Нарцистичната и обсесивната тенденция в поведението му се проявявиха при организирането на вътрешнопартийната битка с Първанов на последния конгрес на БСП. В крайна сметка битка нямаше, защото Станишев успя да привлече повечето структури на своя страна и стопира вътрешната опозиция.

Еротичните хора са външно мотивирани - правят нещата така, както на другите им харесва. Получаването на одобрение и избягването на критики са най-важният стимул за политическото им поведение.
Капанът пред еротичния лидер е, че накрая може да изгуби ясната си идентичност и ориентация.
Ситуацията при Станишев - 60% еротичен, 20% процента нарцистичен, 20% обсесивен.

Иван Костов е обсесивен тип лидер. Такъв човек е вглъбен и праволинеен, иска всичка да е подредено и организирано. Страхът му е да не изпусне ситуацията извън контрол. Създава ред, поддържа дисциплина, изряден е в работата си и изисква изрядност. Дори прякорът, който навремето медиите измислиха на Костов, го потвърждава - Командира. Като премиер Костов не се движеше от стремежа да се хареса непременно на обществото. Това обяснява, че именно той предприе редица важни, но непопулярни мерки, като приватизацията на задлъжнели предприятия, даването на въздушен коридор за самолетите на НАТО през Косовската криза и т.н. Именно Костов започна целенасочени преговори за членство в ЕС и НАТО. Слабост на обсесивните хора в политиката е, че са ясно установени и не умеят да лавират. Също така не са комуникативни и социално активни. Затова изглеждат по-дистанцирани, сухи и скучни. Не "надъхват" като нарцисистите, нито "прелъстяват" като еротиците. Най-романтичното нещо, което обсесивният Костов направи като премиер, беше да признае, че понякога говори на теменужките си. Твърде малко за южноевропейска страна, в която емоциите са водещи. Едва през последните няколко години Костов опитва да покаже човешката си страна, вероятно по препоръка на пиар специалисти.
Обсесивните хора са вътрешно мотивирани. Правят това, което смятат, че трябва да се направи. Самоконтролират се и са последователни. Най-важният им стимул е задоволството от изпълнена задача и усещането за постигната сигурност.
Капанът пред обсесивния лидер е, че докато е отдаден на работата си и постигането на целите си, не винаги умее да комуникира с хората. 

Ситуацията при Костов - 70% обсесивен, 20% нарцистичен, 10% еротичен. 

* * *

Заключение:

Този анализ не претендира за точност. Това са наблюдения, които имам отстрани, при това вероятно деформирани от личното ми мнение за политическите процеси в България. Но поне е малък опит за начало на нещо, липсващо в разговорите, които съм чувал досега. 

На въпроса „Кого да изберем?”: големи хора сте. Изберете сами. От какво има нужда страната днес?

Уроците на Левски: какво значи да си лидер и визионер?

от: Georgi Stankov

За да върви напред една страна, трябва да има визионери. Докато хората около мен днес коментират протести, министерски оставки и нови български сериали, цял ден си мисля за това. За визионерите.

Защото днес е денят на Левски. Ден, в който можем да се сетим за малко повече от две минути за наследството на Левски. Васил Иванов Кунчев е българският визионер на всички времена.  

Ето какво пише за него един революционер от следващото поколение:

Отъ само себе си се поражда въпросъ — защо само Левски не е можалъ да търпи грѣшкитѣ на своитѣ съвременници, лицемѣрното калугерство; защо само той да се въорѫжи толкова противъ угнетението на турския ятаганъ, когато съ него заедно сѫ въздишали и теглили, ако не и повече, милиони сѫщества? Тукъ е тайната, въ подобни само явления може да се опредѣли граница между обикновеното и необикновеното, между слабото и великото, между низкитѣ създания и високитѣ характери, които сѫ рѣдкость въ всѣки народъ, и които предшествуватъ смъртната тълпа. Другояче ние не можемъ да си обяснимъ появяването на Левски въ шестдесетата година.

                       Захари Стоянов, "Василъ Левски (Дяконътъ). Черти изъ живота му", Пловдив, 1883

Какъв е Левски, ако трябва да го представя с термини на съвремието? Психологията (особено организационната психология), социологията, мениджмънта боравят с такива. Ето:

Васил Левски е лидер, защото  вдъхновява с пример. Когато изисква хората в екипа му да правят нещо, той също го прави. Дава и търси обратна връзка: "Кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправиме и да си вървим едно, ако ще бъдем хора.” Поема лична отговорост и не се крие за гърбовете на другите. Дава си сметка, че да си лидер не значи да имаш чест и слава, а значи, когато е напечено да правиш радикални избори и да поемаш рискове. Това значи да имаш мисия, както е имал той. Казва "Аз съм посветил себе си на отечеството си още от 1861-о лето, да му служа до смърт и да работя по народната воля" и го изпълнява неизменно всеки Божи ден.

Дигитална възстановка на портрета на Васил Левски в униформата 
на Първата българска легия, заснет от Карол Поп Де Сатмари
(Carol Popp de Szathmáry) в Букурещ, Румъния, 1868г.
Изображението е взето от "Изгубената България". 

Васил Левски е визионер, защото гледа далече отвъд всекидневния живот на българите. Високо над желанията им от първите две нива в пирамидата на Маслоу. И не само това - понякога върви против техните желания и потребности. Когато чертае сценария си за бъдещата свободна България, той е наясно, че ще създадем нещо, което не сме имали преди и с което не сме свикнали: република, пряка демокрация, равни права, всеобщо участие във вземането на решения. И ето я връзката между лидерство и визионерство: ако си истински лидер, ще направиш дори непопулярни неща, които масата няма да хареса, защото като визионер ще знаеш, че трябва да се направят!

Васил Левски е стратег, защото умее да  планира дългосрочно, вместо да търси бързи резултати. Стратегията му включва цели, чието постигане изисква устойчиво развитие. Има последователост от стъпки за растеж на вътрешната организация. Не настоява за незабавно въстание, а планира и търпеливо работи българите са са готови - организационно, но най-вече психически. Осъзнава, че трябва време българите да се превърнат от стадо в граждани. И е осъзнава, че това ще стане бавно.

Васил Левски има вътрешен локус на контрол. Той вярва, че ние имаме контрол над обстоятелствата, а не само обстоятелствата имат контрол върху нас. Че трябва да търсим факторите за успехите и неуспехите най-напред в себе си. Ще го открием в тия му думи: "...Времето е в нас и ние сме във времето. То нас обръща и ние него обръщаме...". Времето е в нас значи, че сме продукт на епохата. Значи, че сме белязани и формирани от социалните, културните и политическите условия, от ценностите и духа на времето. Ние сме във времето значи, че можем да оставим своя отпечатък в живота, в това, което се случва около нас. Че можем да променим времето, в което живеем.

С вътрешен локус на контрол е и защото иска освобождението да е резултат от усилието на българската нация. Левски не харесва мисълта за "вносни" революции или освобождение отвън. Негови са думите "Който ни освободи, той ще ни пороби."

И още една мисъл разкрива Левски като личност с вътрешна локализация: "Да бъдем равни с другите европейски народи зависи от нашите собствени задружни сили."

И последно, Васил Левски е ментор и коуч, създател и организатор на общности. Много любима за мен тема. Смятам, че в наше време Левски би бил много добър организатор на общности. Левски работи с малки ядра от осъзнати активисти, които наставлява, насърчава и подкрепя не само в революционните дела. Той ги подкрепя в тяхното общностно развитие и личностно израстване. Ето отново Захари Стоянов за него: "Покрай своята апостолска мисия той е изпълнявал и много други обязаности в отношение на селяните, като: да живеят по-човешки, да си дават децата в училището и пр."

Ето затова Левски е велик. И то в световно измерение.