Posts

Денят на отговорността

През последните години не минава Трети март, на който да не си разменяме изображения и клипове в социалните мрежи и да утвърждаваме за пореден път колко много обичаме родината си и колко искрени патриоти сме. 
Не възнамерявам да го оспорвам - вярвам, че хората, които споделят всички тези крилати мисли, фрази, клипове и снимки, наистина обичат България. Само че, както казва баналната психологическа истина, само любов не стига - нито в личните отношения, нито във възпитанието на децата, нито в отношението към родината ни. 
За мен Трети март е ден на отговорността. 
Когато се ражда третото българско царство, това е преди всичко началото на една огромна, изключителна отговорност. Отговорност, която тежи и днес и която мнозина от нас не успяват да понесат.
За нашата нация Трети март значи следното:  От тук насетне свършва времето на оправданията - какво било миналото, колко тежко било робството. От тук насетне никой не ти е виновен. А и да е виновен - справяй се. Имаш своя държава - твоя г…

Розово. В деня след днес

Image
Днес в много училища се носят розови тениски като част от кампанията за спряване с насилието и тормоза в училището. 
Инициативата е хубава като намерение, но страда от нещо, което винаги ми боде очите. Това е една (почти винаги) безполезна кампанийност, каквато се развива няколко пъти в годината с подобни показни акции - веднъж ще е розово, друг път ще е черно, трети път ще е Je suis нещо си... 
Личните ми наблюдения са, че в такива дни се събират най-изявените и активни деца (или най-амбициозните и напиращи за препоръка пред чуждестранни университети, или най-наивните и идеалистично настроените, или дори такива, които просто не могат да откажат на организаторите), навличат розовите тениски, правят флашмобове, раздават листовки и прочее. 
Много пионерско-комсомолско ми изглежда. Страниците на училищата във Фейсбук споделят снимки, медиите отразяват и всичко е в духа на "да изпълним петилетката предсрочно". Рапорт даден - рапорт приет. 
За съжаление, това поведение често се …

И как само Димитър Маринов сияеше...

Image
Снощи участвах в куиз и сред въпросите имаше един за името на българския актьор, който играе в "Зелената книга." Да си призная, до вчера сутринта не знаех за него и го мярнах за кратко по телевизията. Запомних го, защото се замислих как човек, който отдавна живее в друга страна, се чувства толкова свързан с България. Защо той, емигрант от близо 30 години, казва със сияещо лице, че  на червения килим представлява България? Не само себе си (и очевидно оценения си талант), не агента си, не семейството си - България. Отговорът е комплексен. Ще се спра на един от факторите, които смятам за важни: Димитър Маринов помни кой е и откъде идва.


Големите творци успяват да вплетат в едно личния си наратив с духа на своите страни и с големите световни процеси. Лично - национално - глобално. Това са три измерения, които трябва не да враждуват в нас, а да изграждат нашата идентичност.

Паметта за това от къде идваме в този смисъл е важна. Тя не се изразява в сляпо идеализиране и величаене н…

Лидерът Александър Велики - роден или направен?

Image
Прочетох една малка книжка на големия Манфред Кетс де Врийс: Are Leaders Born or Are They Made?
Де Врийс е известен с това, че смело и умело прилага откритията на психоанализата в организационния анализ и така предлага необичайни, но всъщност много смислени обяснения на индивидуалното човешко поведение в екип. При това не се ограничава само в теорията - той е консултант и използва знанията си в практиката, работейки с някои от най-добрите фирми на света. 
Are Leaders Born or Are They Made? (Лидерите родени ли са или са направени?) изследва конкретен случай - животът на Александър Велики. Първата част на изследването представя животоописание, а втората - анализ на лидерските качества и личностовите особености на Александър. 
Авторът не дава отговор на въпроса в заглавието на книгата си. Вероятно умишлено ни оставя сами да си отговорим. Това, което открих за себе си в случая с Александър, е че към вродените качества са се добавили силните влияния на обкръжението му като дете. 
Александъ…

Дромомахиа - пътуване във времето, пространството и себе си

Image
Когато бях в казармата, най-хубавите ми мигове бяха през лятото на двехилядната година - привечер, зад постройката на дивизиона, където отивах, за да бъда сам. С часове гледах колите и тировете, минаващи по околовръстното шосе на Чирпан, на фона на залязващото слънце, докато тъмните им силуети съвсем се сливаха с лилавата нощ.

От тях ме разделяха един караул, една мрежа... и няколко месеца до уволнението. И до днес, когато мисля за пътя и свободата, си спомням онзи копнеж да бъда навън, да пътувам накъдето ми видят очите, да се движа. Вероятно където и да ида, този спомен винаги ще бележи усещането ми за свобода, възприятието ми за свободата, която дава пътят.


Спомних си това, когато четях Дромомахиа - последната (засега) книга на Роберт Леви. Не че той пише точно за това, но всеки от нас вижда нещата през миналия си опит. И като повечето мъдри книги, човек все може да я препрочита и все да си намира нещо ново.

Защото Дромомахиа не е линеарна книга, също като времето в човешката душа.…

Обич, примесена с тъга

Image
Вече повече от 20 години чета и препрочитам "Властелинът на пръстените" и намирам в него вдъхновение, мъдрост, опора и сила. (Това, че се уповавам на тази книга сигурно значи нещо и за мен като личност, но хайде да не се самоанализирам.) Ето една от мислите, заради които обичам "Властелинът": 
Светът наистина е пълен със заплахи и има безброй мрачни места, но все още са останали много красоти и макар че във всички страни обичта е примесена с тъга, може би от това тя става още по-велика.
Обич, примесена с тъга... Вероятно в това е величието на любовта и величието на живота въобще и ние го научаваме, когато растем и трупаме опит. 
Силата и слабостта, триумфът от победата и болката от загубата, радостта и тъгата, светлината и мракът вървят ръка за ръка в живота ни и няма как да оценим едното, ако не сме били в другото. 

Животът е такъв. Приеми го.

Image
Малко се напрягам, когато чуя израза "мисли позитивно." Не че не обичам позитивните неща - обичам ги.  Вярвам, че често е вярна поговорката всяко зло - за добро. Споделям и че когато една врата се затваря, друга се отваря
Проблемът ми е с модата... даже с култа, че в лошото, което ни се случва, е нужно да търсим положителното. Разказваха ми за една психоложка, която обучавала безработни и много държала да намери нещо позитивно, с което да им представи добрата страна на ситуацията. "Ти си останала без работа, но виж колко много свободно време имаш сега", "Детето ти има проблеми в училище, обаче сега можеш да му покажеш, че го обичаш и подкрепяш", "Тъжно ти е, че се развеждаш, но се огледай, има толкова много свободни жени", "Вярно, че имаш ипотека и нямаш доходи, но сега е пролет и времето е прекрасно - излез навън и му се наслади". Въобще, нагазил си в калта, но мисли за лятото, морето, приятелите, за положителната страна на живота.…