Обединението на разделените започва със срещата им

Имам един познат, който преди време се върна за кратко в Хасково. Пишеше нещо за развитието на Хасково и му казах да си представи, че ще живее тук, че ще остане сред тези хора за цял живот - как би си представил живота си тук, какъв живот би искал да има тук? Помня, че лицето му неволно се сгърчи в гримаса, която бързо прикри, и разбрах - не е решил да се връща за постоянно. Не е готов да споделя живота на хората, за които пише. Мисля, че знам защо - защото за него Хасково е интелектуално блато, а той е свикнал на по-инакво, на по-дълбоки разговори, на други обноски, на други лица. След няколко месеца си замина по своя път. 

Сетих се за този случай, докато четях есето на Първан Симеонов "Разберете, България се разпада", който говори за разграждането на нишките, които ни свързват в общество. Първан говори за "либерали" и "консерватори" в кавички и призовава "прогресивния" "елит" да "слезе" при "народа". 

Няма как да не съм съгласен с Първан. Поляризацията между нас, българите, расте.

И не че нямаме основания да се противопоставяме и разграничаваме - имаме. И имаме основания да водим битки на ценности.

Но е разрушително, че не можем да си говорим, да се изслушваме, да се опитваме да се разбираме един друг. Разрушително е, че се презираме и намразваме, че ставаме все по-груби в отношенията помежду си. 

И това трябва да се промени. Ако "елитът" иска да поведе "народа" и страната към нещо добро, първо трябва да "слезе" при народа, не за да го поучава, а за да му служи. Никой от нас не е по-голям от Левски, че да си позволи високомерието и презрението към обикновения човек. Ако Левски е отишъл при обикновените хора, кой си ти, че да не го направиш? Иди при тях, отдай се на кауза, която е и тяхна, споделяй живота им, опитай да ги опознаеш, и може би - да ги обикнеш. (Вероятно сте се досетили, че моят познат от началото на статията, е част от "елита.") 

Да си "елитен" сред хората не значи непременно да слушаш чалга. Значи да си спомниш разказа на Йовков "Песента на Солвейг" и да помниш, че мнозина не по-малко умни, начетени и достойни от теб, не са се делили от народи си, а са били с него във война и мир, в благоденствие и бедност, в победа и разгром.


Имало е времена, когато елитите и низините, при всичките си различия, са били обединени от общ национален идеал. Когато е било за България, накрая всички са лежали в мокрите окопи, всички са посрещали куршума.

И си мисля за това, че общността между нас може да започне да се изгражда не от голям идеал (нямаме го, което е жалко и е повод за друг текст). Да започнем от най-малките неща - като да се съберем да си оправим градинките пред домовете. Като отидем на мача на своя градски отбор. Като заедно с други родители направим нещо за/с децата си. 

И това може да е началото. Това свързва хората, сплотява ги, развива така наречения социален капитал. 

Но това е началото. Следва продължение. Защото големият изследовател Робърт Пътнам говори за два вида социален капитал - свързващ и мостов. Социалният капитал е свързващ, когато направим нещо заедно с хора от нашата черга, от нашата среда, на нашето ниво и с които ще намерим доста общи неща. И е мостов, когато направим нещо с хора, с които нямаме много допирни точки и при обичайното стечение на живота ни, няма голяма вероятност да попаднем на една маса и в едно пространство. Но този капитал е още по-ценен, защото изплита нишки между често много разделени общности и хора, защото намира невидимия общ знаменател. 

И така... най-доброто, с което можем да започнем, е да започнам да се срещаме. И не само с приятните, с които сме единодушни, а и с другите. Да видим, дали можем да направим нещо заедно отвъд политическите и идеологическите си борби. Отвъд различния си начин на живот и интереси. нали споделяме едно място - един град, една улица? Нали плащаме една и съща цена за водата? И нали дишаме еднакво мръсния въздух? 

И можем, докато правим нещо заедно с онези, да опитаме да разберем какво ги е довело до това да вярват в нещо, което не споделяме. И можем ли все пак да останем заедно, като една нация, без да се ненавиждаме и презираме? Елитът, щом е по-умен, трябва да направи тази крачка. 

- - - - - - 

П.П. Есето е публикувано на 8 ноември - Войнишка Задушница - ден, в който почитаме падналите войни на България. През Първата световна война на бойните полета загиват както обикновеният безименен орач, така и големият поет Дебелянов. Разбираш ли това, елите?