Днес в много училища се носят розови тениски като част от кампанията за спряване с насилието и тормоза в училището.
Инициативата е хубава като намерение, но страда от нещо, което винаги ми боде очите. Това е една (почти винаги) безполезна кампанийност, каквато се развива няколко пъти в годината с подобни показни акции - веднъж ще е розово, друг път ще е черно, трети път ще е Je suis нещо си...
Личните ми наблюдения са, че в такива дни се събират най-изявените и активни деца (или най-амбициозните и напиращи за препоръка пред чуждестранни университети, или най-наивните и идеалистично настроените, или дори такива, които просто не могат да откажат на организаторите), навличат розовите тениски, правят флашмобове, раздават листовки и прочее.
Много пионерско-комсомолско ми изглежда. Страниците на училищата във Фейсбук споделят снимки, медиите отразяват и всичко е в духа на "да изпълним петилетката предсрочно". Рапорт даден - рапорт приет.
За съжаление, това поведение често се инициира и направлява от педагогически съветници и училищни психолози, които изглежда в подобни кампании са намерили начина да оправдаят заплатите си, на принципа "ден година храни".
Истината е в деня след днес.
Утре отново ще започнат обичайните проблеми в отношенията между децата в училище, отново ще се обиждат, ще си пишат простотии в чатовете, ще се подиграват и ще си бият. Утре много от тях отново ще са безразлични или ще гледат като зрелище, когато има тормоз, а техните днешни вдъхновители ще се стремят да си спестяват излишната работа и ще се намесват само в краен случай. "Ама защо правиш така?", ще казват в такъв краен случай на някой наежен побойник и с демонстрираната загриженост ще лъскат публичната си фасада. Наистина съжалявам, но много често виждам точно това.
Истинската работа на психолога не е днес, тя е във всички останали дни, в които нямаме кампании и Je suis. Без истинска работа, кампаниите нямат ефект.
В училищата има достатъчно възможности и време да се работи с деца, да се организират групи, обучения, да се влиза в занималните следобед (да, има време, не ми казвайте обратното!), да се обучават децата от малки в soft skills (меки умения) и умения за работа в екип, да се научат да споделят, да се поставят на мястот на другите и да обсъждат различни теми. Стига да искаш.
Снощи участвах в куиз и сред въпросите имаше един за името на българския актьор, който играе в "Зелената книга." Да си призная, до вчера сутринта не знаех за него и го мярнах за кратко по телевизията. Запомних го, защото се замислих как човек, който отдавна живее в друга страна, се чувства толкова свързан с България. Защо той, емигрант от близо 30 години, казва със сияещо лице, че на червения килим представлява България? Не само себе си (и очевидно оценения си талант), не агента си, не семейството си - България. Отговорът е комплексен. Ще се спра на един от факторите, които смятам за важни: Димитър Маринов помни кой е и откъде идва.
Големите творци успяват да вплетат в едно личния си наратив с духа на своите страни и с големите световни процеси. Лично - национално - глобално. Това са три измерения, които трябва не да враждуват в нас, а да изграждат нашата идентичност.
Паметта за това от къде идваме в този смисъл е важна. Тя не се изразява в сляпо идеализиране и величаене на миналото, нито в отричането на другите, а във вграждането на традицията в живота ни. Класически пример: Рапсодия Вардар.
Или Севдана.
Или Топъл сън на Стенли.
Така е в много професии. Така е и в актьорското майсторство. Има хора, които помнят. Помнят първата си изява в училище, сценка, смешка, рецитация. Помнят първите си пориви да прегърнат това нещо, с което се забавляват, и да го превърнат в професия и жизнен път. Помнят професорите си, режисьорите и актьорите, от които са се учили. Помнят, че са се изкачили нависоко благодарение както на личните си качества и труд през годините, така и на хората, на чиито рамене са стъпили.
И така трябва да бъде. Да осъзнаваш, че твоят личен триумф, който снощи се овенча с "Оскар", е резултат от дълъг път - не само твоят личен, но на всички, които са допринесли, за да стигнеш до върха. Този път - пътят на българската театрална култура - започва от първите самодейни представления във възрожденския Шумен, през смешните и носещи духа на времето случки като театърът на хъшовете от "Немили - недраги", през пътуващите трупи и вица за ходатайството на Гоце Делчев "Ке го игра ли наш Кръсте царот?", през първите недодялани филми, та чак до най-съвършените роли, които може да си виждал на българска сцена и на големия екран.
Ние нямаме Шекспир и не сме снимали "Айвънхоу", но имаме Ст.Л. Костов и "Калин Орела". Това е наследството ни.
Помня, че преди години, когато учих история на психологията, най-скучно ми беше на последните лекции - за историята на психологията в България. След като си учил за Вунд, Фройд, Пиаже, Скинър и Виготски, накрая да ти говорят за Никола Алексиев и Спиродон Казанджиев?... хм... Но след време си дадох сметка, че без тези страхотни пионери, ученици на Вунд, пренесли и ашладисали психологическата наука в следосвобожденска България и създали от нулата първата психологическа лаборатория в Софийския университет, ние просто нямаше да имаме психология. Ако днес можем да се похвалим, че има български изследователи на световно ниво като Александър Тодоров в Принстън, то не бива да забравяме и пренебрегваме факта, че Тодоров е завършил Софийския университет и тук е развил качествата, за да пробие в голямата наука. Разгледах ФБ профила на Маринов - в профила за образование там пише просто НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов."
Сещам се за Свърхчовека на Ницше - една голяма вълна, която идва след многото вълни. Щеше ли да има голяма вълна, ако не бяха множеството малки преди нея? И дори голямата вълна да превъзхожда останалите, те са все част от едно и също море и се движат по едно и също течение.
Хубаво е да приемем и прегърнем като част от себе си това, което сме получили от средата, в която сме се формирали като личности и професионалисти. Това мъничко знаме на сцената беше начинът на Димитър Маринов да каже "Благодаря!" - не на мен, на теб, а на хората, благодарение на които е станал това, което е. Това беше начинът да каже и на нас, българската публика: "Аз съм един от вас, с вас сме едно море."
Не се възторгвам патриотарски от жеста на актьора. Радвам се на зрелостта му. На това, че е успял много осъзнато да свърже в едно своя личен разказ с националния и глобалния. Защото свързването на тези три наратива в едно е качество на зрялата личност.
И затова на сцената той сияеше.
П.П. Спечелихме куиза.
- - - - -
Поводът да напиша този текст беше глупавото иронизиране на развяването на знамето от страна на една прогресивна личност. То (иронизирането) е плод на един дълбок комплекс: как да съберем в едно българското и световното. В бремето на комплекса се лутаме между "Булгар, булгар" от една страна и изкилифенченото говорене с "английски акцент" на Камелия Тодорова, от друга. Но така или иначе, със знаме или не, човекът е играл във филм с "Оскар", а критикарката ще си остане незадоволена.
Де Врийс е известен с това, че смело и умело прилага откритията на психоанализата в организационния анализ и така предлага необичайни, но всъщност много смислени обяснения на индивидуалното човешко поведение в екип. При това не се ограничава само в теорията - той е консултант и използва знанията си в практиката, работейки с някои от най-добрите фирми на света.
Are Leaders Born or Are They Made? (Лидерите родени ли са или са направени?) изследва конкретен случай - животът на Александър Велики. Първата част на изследването представя животоописание, а втората - анализ на лидерските качества и личностовите особености на Александър.
Авторът не дава отговор на въпроса в заглавието на книгата си. Вероятно умишлено ни оставя сами да си отговорим. Това, което открих за себе си в случая с Александър, е че към вродените качества са се добавили силните влияния на обкръжението му като дете.
Александър е нарцистична личност и мегаломан, което предполага винаги да иска да се изявява, да е в центъра на вниманието и да му се възхищават. Освен това е циклотимик, което значи, че често е променял настроенията си - от избухлив и еуфоричен до тъгуващ и самоизолиращ се. Бил доста невротичен; единствено постоянното действие му давало вътрешен покой.
Това са все вродени черти на личността. Към това обаче се добавят и фактори на средата, които са допринесли за превръщането му в човека, за когото говорим и днес.
Първо - обсебващата и свръхпротективна майка Олимпия постоянно го поставяла на пиедестал и изостряла неговото честолюбие. Тя му напомняла, че според преданието родът му произлиза от Херакъл. А понеже като младоженка сънувала, че мълния минава през тялото й, започнала да казва на сина си, че всъщност е син на Зевс (богът - гръмовержец), а не на Филип.
Второ - Александър израснал със силен Едипов комплекс и постоянно се сравнявал с баща си Филип II, който бил изключителен военачалник. Веднъж Александър с раздразнение казал на приятелите, с които се обучавал, че със своите победи и завоевания, баща му няма да му остави нищо велико за постигане.
Трето - като царски син имал много повече права от обикновените хора, което изострило неговата своенравност и желание да се налага над другите. Единственият по-високопоставен от него в Македония бил баща му Филип, така че Александър имал много простор да се учи да заповядва и да командва.
Четвърто - Александър имал някои от най-добрите учители, които македонският царски двор можел да си позволи, така че израснал като просветен, речовит и богат на знания млад принц. Сред учителите му бил и Аристотел, от когото престолонаследникът научил много за управлението на обществото. Обичал Илиада и Ахил бил неговият пример за боец и водач.
Александър има изключителни постижения като военен лидер. Той бил много харизматичен и с думите си вдъхновявал своите войници. С делата си печелил сърцата им - винаги бил начело в боя, хранел се с обикновена храна като тях, когато вървели пеш през пустинята, слязал от коня си и тръгнал пред тях. Това било ключово за толкова малко време да постигне толкова много. Заради това дълго му прощавали и умората, и непопулярните решения, които вземал. Чак на десетата година му казали "Стига вече, не искаме да ходим до края на света."
Със смелостта си, с порива да постига непостижимото и с огромния размах на мечтите си, Александър станал пример за редица поколения след него. Римляните го почитали, средновековните европейци също. Един средновековен роман, наречен Животът на Александър, станал "бестселър" за младежите, които копнеели за воински подвизи, слава и чест. Разбира се, те виждали светлата страна в живота му. А има и мрачна страна.
Може би няма друга личност в световната история, която така добре да илюстрира огромните предимства и неизбежните рискове, които носи нарцистичният лидер. Де Врийс не отделя толкова много внимание на минусите на нарцистичното лидерство, но те също заслужават обсъждане: самонадеяност, пренебрежение към чуждите мнения и чувства, арогантност, мнителност, избухливост, обидчивост... Те са важни и от съвременна перспектива - например, какво да правим, ако работим с нарцистичен шеф? Или с нарцистичен колега? Как да комуникираме с такива хора? А ако ние се усещаме, че май сме нарцисисти? Как да ръководим, как да налагаме решенията си, как да се справяме в конфликтни ситуации? Александър убил един от най-близките си хора, когато му казал нелицеприятни неща, но все пак в 21 век това не е решение. :)
Накратко - книжката е хубава. Ако ви се чете текст, който предава сложни концепции по разбираем начин, този е подходящ.
Когато бях в казармата, най-хубавите ми мигове бяха през лятото на двехилядната година - привечер, зад постройката на дивизиона, където отивах, за да бъда сам. С часове гледах колите и тировете, минаващи по околовръстното шосе на Чирпан, на фона на залязващото слънце, докато тъмните им силуети съвсем се сливаха с лилавата нощ.
От тях ме разделяха един караул, една мрежа... и няколко месеца до уволнението. И до днес, когато мисля за пътя и свободата, си спомням онзи копнеж да бъда навън, да пътувам накъдето ми видят очите, да се движа. Вероятно където и да ида, този спомен винаги ще бележи усещането ми за свобода, възприятието ми за свободата, която дава пътят.
Спомних си това, когато четях Дромомахиа - последната (засега) книга на Роберт Леви. Не че той пише точно за това, но всеки от нас вижда нещата през миналия си опит. И като повечето мъдри книги, човек все може да я препрочита и все да си намира нещо ново.
Защото Дромомахиа не е линеарна книга, също като времето в човешката душа. В нея изминалото време и изброденото пространство са само сцена за изследването на вътрешния Аз, за търсене в себе си и за вплитането в едно на минало, настояще и бъдеще, на спомени, реалности и фантазии, докато малко трудно почнем да отделяме едното от другото.
Едно е сигурно - това не е българска версия на "По пътя". Това е българска книга, която мирише на споделена цигара под дъжда, на том с есета в раницата, на шкебме чорба в крайпътна кръчма в Тракия, на живота ни от плът и кръв, само че поднесен по начин, по който да видим, помислим, почувстваме нещо ново.
А Роберт може винаги да поднесе това ново за нас, защото умее да знае и помни. Но знанието и паметта са свързани с миналото. А дали носи нещо за бъдещето? И дали в знанието и опита няма и малко тъга, които неизбежно се предават и на мислите ни за бъдещето?
Ето, ще кажете "А къде изобщо е бъдещето в тази книга?" Хм, ако не знаех, че Роберт се готви да емигрира, може би нямаше да гледам на Дромомахиа като на едно тайно сбогуване с България. Но аз знам и затова виждам как всеки ред е прощаване с миналото и обръщане на погледа към новия живот в другата страна. (Друг е въпросът дали можем съвсем да се простим с миналото.)
Ако от всичко написано до тук не съм ви помогнал да си изградите представа за Дромомахиа, може би това е най-добрата препоръка за тази книжка. 110 страници, в квадратен формат, с хубави фотографии и текст, в който има много контекст и много подтекст.
* * *
За финал, един мой разговор с Роберт от пролетта на 2017г.
Вече повече от 20 години чета и препрочитам "Властелинът на пръстените" и намирам в него вдъхновение, мъдрост, опора и сила. (Това, че се уповавам на тази книга сигурно значи нещо и за мен като личност, но хайде да не се самоанализирам.)
Ето една от мислите, заради които обичам "Властелинът":
Светът наистина е пълен със заплахи и има безброй мрачни места, но все още са останали много красоти и макар че във всички страни обичта е примесена с тъга, може би от това тя става още по-велика.
Обич, примесена с тъга... Вероятно в това е величието на любовта и величието на живота въобще и ние го научаваме, когато растем и трупаме опит. Представете си например сърцераздирателния избор на Арвен: дали да остане в Средната земя с Арагорн и да бъде смъртна, или да следва останалата част от рода си в Неумиращите земи и да живее вечно. Всеки от двата избора не е съвършен и едновременно съдържа обич към това, което сме предпочели, но и неизбежната тъга по това, което сме оставили.
Силата и слабостта, триумфът от победата и болката от загубата, радостта и тъгата, светлината и мракът вървят ръка за ръка в живота ни и няма как да оценим едното, ако не сме били в другото.
Малко се напрягам, когато чуя израза "мисли позитивно." Не че не обичам позитивните неща - обичам ги.
Вярвам, че често е вярна поговорката всяко зло - за добро.
Споделям и че когато една врата се затваря, друга се отваря.
Проблемът ми е с модата... даже с култа, че в лошото, което ни се случва, е нужно да търсим положителното. Разказваха ми за една психоложка, която обучавала безработни и много държала да намери нещо позитивно, с което да им представи добрата страна на ситуацията. "Ти си останала без работа, но виж колко много свободно време имаш сега", "Детето ти има проблеми в училище, обаче сега можеш да му покажеш, че го обичаш и подкрепяш", "Тъжно ти е, че се развеждаш, но се огледай, има толкова много свободни жени", "Вярно, че имаш ипотека и нямаш доходи, но сега е пролет и времето е прекрасно - излез навън и му се наслади". Въобще, нагазил си в калта, но мисли за лятото, морето, приятелите, за положителната страна на живота. Усмихвай се! И ще видиш как ще ти стане светло, топло и приятно.
Но един ден проповедничката на позитивното мислене отишла при своите безработни обучаеми с гипсирана ръка. Била омърлушена и със смачкано настроение и нищо позитивно не могла да измисли за своята ситуация.
Истината е, че такива напудрени самонастройвания и самонавивания могат да се превърнат в сериозен капан. Хубаво е да мислим не просто позитивно, а оптимистично.
Теорията на това, което ще разкажа по-долу, е измислена от Фройд. Практиката е доказана от живота на милиарди човешки същества. Фройд казва, че всички ние се раждаме и растем, водени от един основен принцип - принципът на удоволствието. Това значи, че още от бебета, през целия си живот, до дълбока старост, ние търсим хубавото, приятното, доброто за нас (или това, което мислим за добро). Искаме да бъде по нашия начин, във всички аспекти на живота. Но като растем, разбираме, че не може всичко да бъде по нашия начин. Разбираме, че има неща извън нас, които не позволяват всичко да бъде така както искаме. И започваме да се адаптираме към средата и към всички неприятности, които тя ни поднася. Не ни купуват всичко, което пожелаем. Вземат ни играчките в детската градина. Правят ни братче/сестриче, с което трябва да делим. Трябва да ходим на училище и да пишем домашни. Трябва да се съобразяваме с други хора. Момичето, което харесваме, не ни обръща внимание. Подиграват ни се, а е незаконно да фраснем гаднярите. Издънваме се на кандидат-студентски изпит. Шефът не се отнася честно с нас. Съкращават ни от работа, имаме проблем с партньора... Съседът прави ремонт в почивен ден. Не ни приемат на желаната позиция за работа. Правим катастрофа, колата ни се поврежда, чупим крак... Имаме сметки за плащане, а доходите ни са ниски.
Това, казва Фройд, е принципът на реалността. Животът не винаги е такъв, какъвто го искаме. Принципът на удоволствието се сблъсква с принципа на реалността. Когато реалността ни казва, че не можем да получим удоволствието сега и веднага, в нас настъпва вътрешен конфликт, който ни ръчка, понякога до болка. И ние търсим решение. Понякога намираме. Понякога - не.
Едно възможно решение, което идва като заместител на непостигнатото (или загубеното) удоволствие, е да избягаме от реалността. Това се случва с хората, които играят хазарт, пият алкохол, вземат наркотици, изолират се за денонощия, за да играят компютърни игри.
Друго решение е да повтаряме мантрите на положителното мислене. Това означава да компенсираме удоволствието, което нямаме, чрез фокусиране върху друго удоволствие. Това донякъде работи.
Третото решение, което смятам за най-добро, е да приемем реалността. Да изживеем (а това често значи да изстрадаме) неудоволствието, което тя ни носи. Страданието трябва да се изживее и приеме. Ако е непоправимо и невъзвратимо, да не потискаме и подценяваме значението на случилото се с позитивистки трикове. Ако е поправимо и обратимо, след като сме изживели страданието си, да съберем сили и да поемем отговорността да постигнем промяна.
Истината е, че животът понякога е такъв - оплескан и кофти. И понякога не можеш да промениш ситуацията. Поне не сега, не в близките месеци. Може би след година. Може би никога. Понякога ти се случват неприятни и често непланирани неща. Адски е неприятно. Ако много държиш, можеш да мислиш позитивно - наистина и на твоята уличка все някога ще изгрее слънце. Има за какво да се хванеш и да си мислиш за добрата страна на живота.
Но по-добре бъди честен. Животът е такъв. Приеми го. След това, ако ситуацията подлежи на промяна, се напъни и работи за промяната. Няма да стане веднага, няма да се получи лесно. Това е твоята отговорност за твоя живот. Затова казвам, че е хубаво да мислиш оптимистично не по принцип, а с мисълта, че започваш да работиш за промяна. Да мислиш оптимистично значи да си кажеш, че колкото и да е кофти, ти ще развиеш своите сили и добродетели и ще справиш с това, което ти сервира животът.
И между другото, само човек, който наистина е изстрадал несполуките и е изнесъл отговорността на борбата с нерадостите на живота, може да се зарадва истински на хубавите му страни.
Имам един познат, който преди време се върна за кратко в Хасково. Пишеше нещо за развитието на Хасково и му казах да си представи, че ще живее тук, че ще остане сред тези хора за цял живот - как би си представил живота си тук, какъв живот би искал да има тук? Помня, че лицето му неволно се сгърчи в гримаса, която бързо прикри, и разбрах - не е решил да се връща за постоянно. Не е готов да споделя живота на хората, за които пише. Мисля, че знам защо - защото за него Хасково е интелектуално блато, а той е свикнал на по-инакво, на по-дълбоки разговори, на други обноски, на други лица. След няколко месеца си замина по своя път.
Сетих се за този случай, докато четях есето на Първан Симеонов "Разберете, България се разпада", който говори за разграждането на нишките, които ни свързват в общество. Първан говори за "либерали" и "консерватори" в кавички и призовава "прогресивния" "елит" да "слезе" при "народа".
Няма как да не съм съгласен с Първан. Поляризацията между нас, българите, расте.
И не че нямаме основания да се противопоставяме и разграничаваме - имаме. И имаме основания да водим битки на ценности.
Но е разрушително, че не можем да си говорим, да се изслушваме, да се опитваме да се разбираме един друг. Разрушително е, че се презираме и намразваме, че ставаме все по-груби в отношенията помежду си.
И това трябва да се промени. Ако "елитът" иска да поведе "народа" и страната към нещо добро, първо трябва да "слезе" при народа, не за да го поучава, а за да му служи. Никой от нас не е по-голям от Левски, че да си позволи високомерието и презрението към обикновения човек. Ако Левски е отишъл при обикновените хора, кой си ти, че да не го направиш? Иди при тях, отдай се на кауза, която е и тяхна, споделяй живота им, опитай да ги опознаеш, и може би - да ги обикнеш. (Вероятно сте се досетили, че моят познат от началото на статията, е част от "елита.")
Да си "елитен" сред хората не значи непременно да слушаш чалга. Значи да си спомниш разказа на Йовков "Песента на Солвейг" и да помниш, че мнозина не по-малко умни, начетени и достойни от теб, не са се делили от народи си, а са били с него във война и мир, в благоденствие и бедност, в победа и разгром.
Имало е времена, когато елитите и низините, при всичките си различия, са били обединени от общ национален идеал. Когато е било за България, накрая всички са лежали в мокрите окопи, всички са посрещали куршума.
И си мисля за това, че общността между нас може да започне да се изгражда не от голям идеал (нямаме го, което е жалко и е повод за друг текст). Да започнем от най-малките неща - като да се съберем да си оправим градинките пред домовете. Като отидем на мача на своя градски отбор. Като заедно с други родители направим нещо за/с децата си.
И това може да е началото. Това свързва хората, сплотява ги, развива така наречения социален капитал.
Но това е началото. Следва продължение. Защото големият изследовател Робърт Пътнам говори за два вида социален капитал - свързващ и мостов. Социалният капитал е свързващ, когато направим нещо заедно с хора от нашата черга, от нашата среда, на нашето ниво и с които ще намерим доста общи неща. И е мостов, когато направим нещо с хора, с които нямаме много допирни точки и при обичайното стечение на живота ни, няма голяма вероятност да попаднем на една маса и в едно пространство. Но този капитал е още по-ценен, защото изплита нишки между често много разделени общности и хора, защото намира невидимия общ знаменател.
И така... най-доброто, с което можем да започнем, е да започнам да се срещаме. И не само с приятните, с които сме единодушни, а и с другите. Да видим, дали можем да направим нещо заедно отвъд политическите и идеологическите си борби. Отвъд различния си начин на живот и интереси. нали споделяме едно място - един град, една улица? Нали плащаме една и съща цена за водата? И нали дишаме еднакво мръсния въздух?
И можем, докато правим нещо заедно с онези, да опитаме да разберем какво ги е довело до това да вярват в нещо, което не споделяме. И можем ли все пак да останем заедно, като една нация, без да се ненавиждаме и презираме? Елитът, щом е по-умен, трябва да направи тази крачка.
- - - - - -
П.П. Есето е публикувано на 8 ноември - Войнишка Задушница - ден, в който почитаме падналите войни на България. През Първата световна война на бойните полета загиват както обикновеният безименен орач, така и големият поет Дебелянов. Разбираш ли това, елите?
