"Луд ли си, че да ходиш на психoлог?!" или колко са устойчиви някои нагласи

Срещнах едно изображение във Фейсбук. То отключи в мен спомени и размисли. Защо ли? Ще споделя с вас. 

Когато влязох в университета преди 25 години, мнозина трудно правиха разлика между "психолог" и "психиатър." Изключително често се срещаше нагласата, че човек сигурно е луд, за да посещава психолог. Имаше и друга нагласа - че човек е слаб, ако не си решава сам проблемите и ходи при някого да говори. Общо взето и двете - и лудостта, и слабостта - се считаха за нещо срамно.

Някои преподаватели вярваха, че до десет години много неща ще се променят, че все повече хора ще посещават психолози, че във всяка по-голяма фирма ще има психолози, работещи с екипа, че психотерапията ще минава през здравната каса, че... Покрай тях - повярвахме го и ние.

Но ето, че четвърт век по-късно реалността не отговаря на тези надежди. Истина е, че културата на обществото ни се променя и все повече хора приемат за естествено да се консултират с психолог, благодарение на което мога да работя на частна практика.

Но е вярно също, че в много отношения напредъкът е минимален. Все още много хора не правят разлика между "психолог" и "психиатър." Психологическата култура на обществото се изразява в четенето на (често съмнителни) статии в интерет и следването на всевъзможни съвети от типа "5 начина за...". Няма закон за психолозите и по никакъв начин не се регламентира с какво образование и квалификация човек може да практикува като психолог. Няма закон за психотерапията, който да регулира психотерапевтичната практика. Естествено, здравната каса не поема психотерапевтичната работа. И естествено, бизнесът сравнително рядко се интересува от благополучието на своите служители или от подобряването на тяхната комуникация или ефективност, така че почти няма фирми, които да назначават или наемат психолози (освен ако не са задължени поради някакви държавни регулации).

И колкото и да е странно, четвърт век по-късно думи, които се използваха в отрицателен смисъл, дори като обида, все още са част от речника на новите поколения.

Затова, ако сега срещна млад студент по психология, който се интересува от перспективите за работа, бих му казал "Перспективи има, но не са толкова розови, колкото ви/ни се иска." :)

А ако срещна млад човек, който има нужда от подкрепа, но се колебае дали ако посети психолог, няма да го нарочат за луд или слабак, бих казал "Абсолютно те разбирам. Но животът е по-голям от мнението на няколко души и е по-добре сега да говориш с психолог, за да станеш по-силен и да се справяш с нещата, които в бъдеще ще срещнеш."

Краят на Лед Цепелин

Всички, които обичат Led Zeppelin, знаят, че това кратко прессъобщение не е само краят на една история и окончателното й превръщане в легенда.

То е още една важна част в отговора на въпроса защо Цепелин са толкова велика група и защо са стигнали по-далече и по-високо от всички преди тях.

Това е химията между членовете на групата, направила възможно индивидуалните таланти да се слеят в нещо по-голямо от обикновения им сбор, да създават прекрасна музика и да изнасят три-четиричасови концерти, без никога да направят каквато и да е промяна в състава през тези 12 години заедно.

Всяка група в зенита на славата си би се изкушила да намери заместник на покойния си барабанист, за да продължи съществуването си, да пълни стадионите и залите, да издава и продава албуми в милионни тиражи и да печели още и още. Всяка, но не и Целелин. След смъртта на Джон Бонъм, останалите трима - Робърт Плант, Джими Пейдж и Джон-Пол Джоунс - решават, че не могат и няма да продължат като група. И после казвате, че няма незаменими хора? Напротив, има.

Един за всички, всички за един. Това е Цепелин.

Да помним Ньой?

Понеже е 100-годишнина от подписването на Ньойския договор, много хора споделят в социалните мрежи лозунги като "Помним Ньой!" и подобни. Да, този договор трябва да се помни и да се припомня. 

Но какво очакваме от паметта? Ревизия? Реванш? Потвърждаване на убеждението, че "лошите" винаги са ни прецаквали несправедливо? Поправяне на злото? Или мисъл за бъдещето - как да не допускаме повторно зло?

Не очаквам това. В крайна сметка отношенията победители - победени не са нещо ново в историята, пък и никой не ни е карал насила да заемаме страна. Такива са били нагласите на общественото мнение, така са решили нашите управници, това е станало. Имало е причини и последствия. Никой не ни е виновен, никой не трябва да ни прощава и на никого няма нужда да прощаваме. Враговете са били зли към нас, а понякога и ние към тях.

Така че друго искам и очаквам от паметта. Ето какво бих искал да знаем:

Преди 100 години в храма "Св. Неделя" има литургия в памет на загиналите по бойните полета. В храма и около него се събират много хора, може би няколко хиляди. Това са софийските интелектуалци, хора на изкуството, ветерани от Опълчението, герои от войните, общественици, граждани, селяни - нашият народ. Те са научили вече със сигурност ужасната новина - отнемат им Беломорска Тракия, Струмишко, Западните покрайни, налагат им тежки репарации, забраняват им да имат армия над 20 000 души. Представете си ги: след години на достойна бран и стотици хиляди жертви, те завинаги губят идеала за Обединена България и понасят унижението победителите да им диктуват условия и да ги наричат как ли не. И сега, когато новината е потвърдена, тези хора не знаят какво да правят. И в шока си инстинктивно тръгват по "Цар Освободител", завиват по "Раковски" и се спират пред онази къща на ъгъла, където живее народният поет Иван Вазов. И отчаяни застават пред дома на Вазов, с плахата надежда да чуят думи на кураж, някой да ги ободри, да им даде лъч светлина в мрака на покрусата. Но ето, Вазов излиза на балкончето, поглежда смълчаното множество пред себе си, отваря уста и едвам продумал няколко думи, заплаква. И всички заплакват след него.

Сетне се обръща и с приведен гръб се прибира. Хората се разотиват, посърнали, почернени, отчаяни, обезверени, без утре.

Много пъти съм минавал покрай къщата на Вазов и съм поглеждал към балкона. Това е моят Ньой. Затова е важно, като ще помним, да мислим: какво помним, какво сме разбрали, какво дължим на нашите деца и какво трябва всъщност да помнят те? 

Домът на Иван Вазов.

Аз поне дължа на своя син да знае следното: че в крайна сметка след плача на балкона, Вазов успява да се събере и отново да даде посока на изтерзания и смачкан български дух. Той пише "Какво да правим в тази безизходица и в тази най-страшна тъмнина, в която попада България след Ньойския договор?" и отговаря с това: "Да работим!" 

Така че не е достатъчно да помним. Всъщност това е само началото. Защото освен паметта за миналото, на нас ни принадлежи и надеждата за бъдещето. Необходимо е да работим. Без оплакване. Без мрънкане. Без скатаване. От всеки от нас зависи едно: да работи добре, честно, достойно, съзнателно, с чувството, че всички ние сме свързани с видими и още повече невидими нишки и с мисълта, че това, което прави, е приносът му за по-добра България. От сервитьорката, която ще ви поднесе кафе с усмивка, през водопроводчика, който ще сменя тръбите в банята, до държавния служител, който трябва да ви издаде документ. Колкото повече хора си вършат съвестно и добре работата, толкова по-добро, здраво, сплотено и вярващо в себе си общество ще имаме. Затова натискам здраво сина си да изпълнява задълженията си, за да се научи да работи, да е постоянен и да не се скатава. 

Хелън Келър

"Най-красивите неща на света не могат да се видят или да се докоснат. Те трябва да се почувстват със сърцето." Това са думи на Хелън Келър, а тя знае за какво говори. Защото израства без зрение и без слух, които са основните ни сетива, използвани за учене. Човек с нейната история наистина може да каже, че истинските неща, красивите неща, се откриват в сърцето. 

Хелън Келър била обречена да живее буквално като животинче, с грижи само за задоволяване на основните й физиологични потребности. В края на 19 век, когато тя била дете, нямало много педагогически успехи в обучението на слепи и глухи деца. Но се случват чудеса. С помощта на точния човек - една сърцата и отдадена на делото си учителка на име Ан Съливан, малката Хелън започнала да разбира света около себе си. Свят, който тя не можела да види, не можела и да чуе. Преди появата на г-ца Съливан, по собствените й думи Хелън била в състояние на гъста мъгла. Можела да разпознава приближаващите я хора по вибрациите на стъпките им, можела да разпознава обекти и явления по миризмата и да ги изследва чрез докосване. С едно дете общували елементарно чрез някакви техни си знаци, с които се разбирали някак - имали около 60 знака или жеста, с които си разменяли информация. И до там. Ресурсите й от обекти около нея, които да познава и чиито функции да знае, по обясними причини били съвсем оскъдни. А понятие от абстрактни неща изобщо нямала. 

И в крайна сметка Хелън Келър станала първият човек в историята, който завършил висше образование и след това станала автор на редица лекции и влиятелни книги. Това се случило, първо, благодарение на учителката Съливан, която я придружавала и й помагала в продължение на десетилетия. Второ, благодарение на един благодетел, който платил за нейното образование в колежа. И трето, благодарение на собствената й упоритост и жажда за знания. Тя станала пример и вдъхновение за хиляди хора с увреждания по цял свят. Дала им кураж да учат, да се развиват и да следват мечтите си, да живеят колкото може по-пълноценно и да бъдат полезни за себе си и за другите.

А кои са най-красивите неща на света, според вас? Според незрящата Хелън Келър, това не са новите дрехи, лъскавите коли, скъпите бижута и последния модел iphone. Не са и новите инжектирани устни и гърди на някоя суетна селфи госпожица, нито набъбналите мускули на някой фитнес батка. Тогава кои са?
Дали не са приятелството, радостта, благодарността, откривателството и споделянето? И още: любовта към хората, любовта към знанията, любовта към живота? Какво бихте допълнили?

Днес живеем в свят, в който често кичат разни краткотрайни звезди с определения като "уникален", "велик" или "неповторим". За съжаление, покрай своята свръхупотреба понякога тези думи се обезценяват. Но Хелън Келър наистина ги заслужава. Хора като нея дават истинската стойност на тези думи. 

Цитати от песни: Животът е това, което...

Мой клиент ми разказа, че иска да направи нещо и бленува за него, но същевременно губи времето си в интернет. Бленува за едно и прави друго. Като че ли това е един от най-често срещаните психологически парадокси в живота ни.

И тогава се сетих за цитата на Джон Ленън: Животът е това, което ти се случва, докато си зает да правиш други планове. 

Този израз е от песента Beautiful Boy от последния албум на певеца.

Свързвам го с две неща:
1. Важно е да правим планове и да си поставяме цели, но е важно и да се движим към тях. Движението е важно точно толкова, колкото и целта. Иначе заместваме плановете с бляновете и не мърдаме напред.
2. Трябва да сме подготвени и за това, че по пътя към целите има препъни-камъчета, непредвидени обстоятелства и неизвестност, и да сме готови да се приспособим към тях.

Темата има общо и с т.нар. локус на контрол - убежданието от какво/кого зависи животът ни. Външен локус значи, че обикновено смятаме, че животът ни зависи от външни фактори, а не от нашите усилия. Вътрешен локус значи, че сме уверени, че от нас зависи нещата да се случват. (Или както мъдро каза една моя клиентка някога, не да чакаме да ни се случат, а ние да си наслучваме нещата).

За песента: 

Beautiful Boy е посветена на 5-годишния син на Джон Ленън - Шон. Текстът е за връзката между бащата и сина. По това време Ленън е на 40 и само три седмици след излизането на албума е убит, на 8 декември 1980г. Видеото в канала на Ленън в YouTube съдържа архивни домашни видеозаписи.

Ние срещу Те

Станах свидетел на една война със статуси в Туитър. Разбира се, че тя е една от многото, които се водят там всеки ден, но е показателна и ще я използвам като пример за нагласите - Ние и Те, дори по-точно Ние срещу Те.

В случая: какво мислят турците за арменците и какво мислят арменците за турците?

Битката започва със статуса на влиятелния турски журналист Али Кескин, изброяващ първо най-расистките и поддържащи войната страни, а след това и най-миролюбивите и толерантни страни в света.

Racist and pro-war countries;

🇮🇳 İndia

🇮🇱 İsrael

🇺🇸 USA

🇦🇲 Armenia

🇸🇦 Saudi Arabia

🇬🇷 Greece

🇬🇧 England

🇫🇷 France

The most tolerant countrys in the world;

🇵🇰 Pakistan

🇹🇷 Turkey

🇲🇻 Maldives

🇶🇦 Qatar

🇦🇿 Azerbaijan

🇮🇩 Indonesia:

🇯🇵 Japan

🇳🇵 Nepal

🇰🇷 South Korea

— Ali Keskin (@alikeskin_tr) September 30, 2019

Някакви изненади? Едва ли. Това са опорните точки на повечето активисти в мюсюлманския свят. Кои са "лошите"? Израел са лоши, защото са срещу Палестина, САЩ са лоши, защото все нападат мирни и прекрасни мюсюлмански държави, както и Великобритания, защото обикновено помагат на САЩ. Саудутска Арабия е черната овца в ислямския свят, защото също помага на горепосочените агресори. Армения е списъка, защото редовно напомня за геноцида, а Гърция, защото все спори с Турция за териториални води в Егейско море.

На това от организацията Support Armenia отговарят с контрастатус, който има общо взето точно обратната перспектива. Според тях най-агресивните страни на света са Турция, Азербайджан и Пакистан:

Racist and pro-war countries;

🇹🇷 Turkey

🇦🇿 Azerbaijan

🇵🇰 Pakistan

The most tolerant countrys in the world;

🇦🇲 Armenia

🇬🇷 Greece

🇨🇾 Cyprus

🇷🇸 Serbia

🇷🇺 Russia

🇫🇷 France

🇱🇧 Lebanon

🇸🇾 Syria

— Support Armenia 🇦🇲 (@SupportArmenia) September 30, 2019 

А кои са "добрите"? Армения - невинна жертва на геноциди, Гърция (също), Кипър (естествено), Сърбия (заради Косово, както се досещате), че дори и Русия, въпреки нашествията й в Молдова, Грузия и Украйна...

Така стоят нещата. Пристрастност и избирателност има в тези класации. И това е само един пример, иначе подобни дебати срещам доста често. Обяснението на тази статусна война е в сложното историческо минало, в патилата на арменците в залеза на Османската империя, но и в пакостите, които те са причинили на някои народи като азербайджанците (опс, политически некоректно е да се споменава това). Резултатът е че едните виждат себе си като бели и добри, а другите като черни и зли, и обратното. 

Време за неприятните неща

Имам един познат адвокат, който през август не излиза в отпуска, а вместо това остава сам в кантората. И докато съдружниците му са по морета и балкани, той отваря папките с най-неприятните, пипкави, досадни, често емоционално тежки и уморителни случаи. Можете да си представите - имате разни неприятни неща за правене, за които дори не искате да си помисляте и ги оставяте да залежават - докато може, или докато ножът не опре в кокала. Нещо подобно прави и този мой познат. Но за разлика от колегите си, които предпочитат първо да починат и разпуснат, а след това да се сблъскат челно с натрупаните и изоставени дела, той предпочита първо да изчисти всичко през август, да отиде на море през септември и да започне начисто след това. 

По принцип, бих предложил на своя познат, както и на вас, да ви науча на някои техники за управление на времето и за разпределяне на задачите, така че отработвате трудните моменти и ситуации и да не се налага всички най-неприятни неща да остават за накрая. Но това е за в бъдеще, а сега... сега е друго. 

Защо пиша за това? 

Защото точно както е с някои професионални задачи, понякога хората отлагат важни, но трудни и наситени емоционално задачи, избори и решения за своя живот, които е необходимо да решат. Знаят, че в един момент това трябва да се случи, но поради различни причини не го правят. А животът не чака. 

Та... защо не направите като този мой познат адвокат? Извадете онези папки с тежките въпроси в живота си - онези, от които ви се стяга душата и които ви карат да въздишате тежко - отворете ги и вижте какво можете да направите. Знам, че това са теми, които не е лесно да се решат. Защото става дума и за вас, и за отношения с други хора, за работа, статус, приемане, отхвърляне и какво ли още не. Но е по-добре да направите това по-скоро, отколкото да оставите последствията да се трупат и накрая да ги ринете като огромна купчина оборска тор. Знаете го. А аз знам защо понякога е толкова трудно да правим нещата, които знаем, че трябва да правим. 

Джим Торп

Когато мечтаеш и копнееш за нещо, най-често се случва така, че ти е трудно да постигнеш мечтата, защото изисква усърдие, постоянство и воля. И затова много хора се отказват. Желанието пламва като клечка кибрит и угасва.

И затова не е случайно, че около въпроса "Как да постигна целите си?" съществува огромен бизнес с мотивационни речи, семинари с гръмки имена, пламенни лектори и вдъхновяващи послания. Посещаваш подобно събитие, усещаш пламъка отново разгорян в теб и си тръгваш обнадежден, защото си видял светлина в тунела. Само че  изследванията показват, че подобни "енергетизиращи" преживявания губят ефекта си в рамките на няколко часа до няколко дни.

При цялото ми уважение към този мотивационните семинари, като психолог, предпочитам друг подход в работата с хора. Преди всичко подходът ми е насочен към развиването на нравствените добродетели и характера на човека, на постоянството и личната отговорност. Тези качества са помогнали на Джим Торп, без да е посетил нито един мотивационен семинар, без да е прочел нито една книга за личностно развитие и без да си е повтарял позитивни послания до втръсване.  

Джим Торп е американски лекоатлет и олимпийски шампион. Ако гледаме шансовете му за житейска реализация, те никак не са били високи. Роден е през 1887г. в някаква палатка в пустошта и е чистокръвениндианец. По това време правителството на САЩ праща много племена в Оклахома, далеч от традиционните им местообитания и начин на живот и те всекидневно се борят за оцеляване и за залъка на децата си. Бъдещето на Торп изглежда обречено - храната е оскъдна, братът му близкак умира от пневмония, когато са на девет, след това майка му умира при раждане, кара се с баща си, бяга от училище и накрая бяга от дома си. В такава история пътят изглежда само един - надолу. Някак си обаче Джим издрапва нагоре - благодарение на спорта, защото се оказва, че е здравеняк и има дарби за бейзбол, лакрос и сума ти други спортове, и благодарение на морала си, защото дори в отчаянието на най-голямата си бедност не спира да тренира и да участва в състезания. А когато човек не знае какво ще яде утре, бързо се отказва от по-големи амбиции. Не и Торп. Той започва да работи, през останалото време тренира упорито, пуска се в състезания и лека полека започва да ги печели. Така стига до Олимпийските игри в Стокхолм през 1912г.

На игрите Торп участва в няколко дисциплини - включително пентатлон и декатлон. Печели два златни медала в пентатлона и декатлона. Още по-забележително е, че печели надпреварата в декатлона с две различни обувки. Преди състезанието някой задигнал обувките му за тичане. Той намерил нечии захвърлени обувки - по една обувка от два различни чифта. Едната му била по-голяма, затова обул още един чорап, за да я уплътни по-добре отвътре. С тези две обувки Джим Торп спечелил декатлона. 

Виждаш ли обувките на снимката? Виж ги, но по-добре се вгледай в лицето му. То излъчва спокойната увереност, че знае какво и как да направи, а ако не знае как, ще намери начин.  

Разбира се, не всеки има характера на Джим Торп, но и никой не иска от теб да си велик олимпийски шампион като  и да имаш невероятни постижения. Предостатъчно е да бъдеш шампион в своя собствен живот. Щом имаш цел, започни да се движиш към нея, независимо колко ниско и назад е стартовата ти позиция. Клишето е вярно: важното е днес да си един милиметър по-напред, отколкото си бил вчера. Сравнението с други хора най-често е неизбежно, но опитвай да го избягваш, защото винаги може да те заблуди. Единствената мерна единица за напредък е къде си сега, в сравнение с преди. Важно е също да опознаваш вътрешния си свят, защото самопознанието е едно от най-силните оръжия на човека. Кои са слабостите ти, кои са силните ти страни? Какво ти пречи и те отклонява от пътя ти? Кога в собствения си живот си бил пред изпитание и си успял? Какво ти помогна тогава? Как успя? Когато си могъл веднъж, е много вероятно да успееш отново. Постоянство, упоритост, смирение и търпение - това е. Нищо ново под слънцето, но старите истини придобиват друго звучене, когато си открием сами, през личния си опит.

Не е прост бай ти Ганьо!

Кубрат Пулев спечелил тежък боксов мач в Калифорния.

Интервюирала го репортерка в спортно облекло, подчертаващо нейните вторични полови белези. След краткото интервю, той я хванал за лицето и я целунал.

След като репортерката подала жалба, Пулев обяснил, че били приятели (тоест запознали се ден-два по-рано), предишния ден се снимали (той я обгърнал през рамо, тя поставила ръка на корема му) и след целувката тя отишла на партито на победителя, където никак не изглеждало да е в #metoo състояние на духа. Дали това ще е достатъчно за американците ще стане ясно на 14 май, когато ще решават какво да правят с лиценза му.

Истина е, че има различни фактори, които могат да объркат интерпретацията ни на поведението на другите, както и да повлияят на нашето поведение. След победа Пулев е с много адреналин, тестостерон, вероятно и допамин, напрежението му е високо, а в такива случаи то може да се изяви по различни начини. Някои от тях са приемливи, други - не. Освен това интерпретацията кое е приемливо и кое - не, също зависи от човека и културата, на която принадлежи.

Друг фактор е, че в някои общества хората се държат по-фамилиарно, което можем да интерпретираме като едва ли не специално отношение към нас. Пулев не може да очаква подобно нещо в Саудитска Арабия, но щом някое симпатично американско момиче го гледа директно, усмихва му се, носи потник и си правят снимка, на която имат физически контакт, това значи според него, че тя иска още нещо (последното - че искала нещо повече - той каза в интервю, след като стана ясно, че репортерката е подала оплакване). Братът на Кубрат Пулев - Тервел - додаде, че на партито след мача тя "се целуваше с още двама." Разликата е (ако е вярно изобщо), че с тези двамата тя е в активна позиция - целуваше значи, че участва в това като активен агент, а когато е целувана от Кубрат Пулев, това е пасивно поведение, в което няма контрол и избор. Предмет - обект, нали така?

Третото нещо е, че целувката все пак зависи от вече изградените отношения между двама души. Когато Испания спечели европейската купа по футбол през 2012г., капитанът на отбора Икер Касияс целуна испанска репортерка. Разликата е, че това беше годеницата му.

Та, струва ми се, че понякога не си даваме сметка къде са границите на допустимото. Защото ако целуна попфолк певицата Андреа (макар че поради естетически причини не искам да си причиня това), Кубрат Пулев няма да го приеме като нещо невинно, нали? Та по този повод ще ви пропомня, че подобно културно противоречие не е новост и вече сме се сблъсквали с него. Описано е от Алеко Константинов в началото на "Бай Ганьо в операта":

дфдффд

В очакване на WSTC

През втората половина на май ще участвам в World Senior Tourism Congress в Китай.

Четири години и половина ме занимава въпросът как възрастните хора могат да живеят по-пълноценен и удовлетворяващ живот. Да кажа "занимава ме" е сухо - всъщност се превърна в една от каузите ми. През това написах няколко научни статии, в които изследвах посоките за развитие на конкретни политики за възрастните - за неформално образование, социална и културна активност, спорт, туристическа дейност и пътувания и т.н. Изследвах (не само теоретично, но и експериментално) различни потребности на възрастните хора и как може да се повиши житейската им удовлетвореност. Открих добри практики в други страни и се заех със застъпничество за прокарването им в България. Така станах част от международен интердисциплинарен екип, в който споделяме и обсъждаме идеи и изследваме начините за повишаване на удовлетвореността през късната възраст. Някои от тези идеи вече се реализират - за съжаление, не у нас. Миналата година участвах на първия WSTC и сега получих покана за втория конгрес тази година. 

Ще се радвам, ако можем да направим нещо и в България за възрастните хора. Това го разбирайте и като покана да си сътрудничим, ако имате интерес в тази област. 

Снимка от участието ми на WSTC в град Yantai през 2018г. Това, което не можете да видите, е залата с 800 души срещу мен. :)

Денят на отговорността

През последните години не минава Трети март, на който да не си разменяме изображения и клипове в социалните мрежи и да утвърждаваме за пореден път колко много обичаме родината си и колко искрени патриоти сме. 

Не възнамерявам да го оспорвам - вярвам, че хората, които споделят всички тези крилати мисли, фрази, клипове и снимки, наистина обичат България. Само че, както казва баналната психологическа истина, само любов не стига - нито в личните отношения, нито във възпитанието на децата, нито в отношението към родината ни. 

За мен Трети март е ден на отговорността. 

Когато се ражда третото българско царство, това е преди всичко началото на една огромна, изключителна отговорност. Отговорност, която тежи и днес и която мнозина от нас не успяват да понесат.

За нашата нация Трети март значи следното: 

• От тук насетне свършва времето на оправданията - какво било миналото, колко тежко било робството. От тук насетне никой не ти е виновен. А и да е виновен - справяй се. Имаш своя държава - твоя грижа е да я направиш по-добра. Имаш свой живот - твоя работа е да  го изживееш добре. 
• Всеки успех е твой. Както и всеки провал. Именно в това е смисълът на свободата - да търсиш своя интерес, да правиш избори и да береш плодовете им. Това е благословията и проклятието на свободата. 
• Хубаво е да си свободен, може би най-хубавото и най-святото състояние на духа, но свободата значи да си господар на себе си и вземаш решения за себе си. Затова не просто имаш право, а си длъжен да правиш избори, да си изпълняваш задълженията, да си носиш последствията! 
• Ето защо Трети март е покана да мислим не за миналото, а за бъдещето. 

Та затова си мисля по това празнично време, всеки трети март през последните години, през които избуява Фейсбук патриотизмът. Имам познати, за които е важно да напомнят на себе си, на децата си и на всички нас, че имат я прапрадядо опълченец, я член на таен комитет, я с нещо друго изявил се възрожденец или следвъзрожденец. Имам познати, които се скъсват от благодарности на тоз или оногоз и са готови пак да се вкарат във филма на фили и фоби. А основното е да помним, че както всеки човек е отговорен за своя живот, така и всички ние сме отговорни като нация за съдбата си. Точка. 

Розово. В деня след днес

Днес в много училища се носят розови тениски като част от кампанията за спряване с насилието и тормоза в училището. 

Инициативата е хубава като намерение, но страда от нещо, което винаги ми боде очите. Това е една (почти винаги) безполезна кампанийност, каквато се развива няколко пъти в годината с подобни показни акции - веднъж ще е розово, друг път ще е черно, трети път ще е Je suis нещо си... 

Личните ми наблюдения са, че в такива дни се събират най-изявените и активни деца (или най-амбициозните и напиращи за препоръка пред чуждестранни университети, или най-наивните и идеалистично настроените, или дори такива, които просто не могат да откажат на организаторите), навличат розовите тениски, правят флашмобове, раздават листовки и прочее. 

Много пионерско-комсомолско ми изглежда. Страниците на училищата във Фейсбук споделят снимки, медиите отразяват и всичко е в духа на "да изпълним петилетката предсрочно". Рапорт даден - рапорт приет. 

За съжаление, това поведение често се инициира и направлява от педагогически съветници и училищни психолози, които изглежда в подобни кампании са намерили начина да оправдаят заплатите си, на принципа "ден година храни". 

Истината е в деня след днес. 

Утре отново ще започнат обичайните проблеми в отношенията между децата в училище, отново ще се обиждат, ще си пишат простотии в чатовете, ще се подиграват и ще си бият. Утре много от тях отново ще са безразлични или ще гледат като зрелище, когато има тормоз, а техните днешни вдъхновители ще се стремят да си спестяват излишната работа и ще се намесват само в краен случай. "Ама защо правиш така?", ще казват в такъв краен случай на някой наежен побойник и с демонстрираната загриженост ще лъскат публичната си фасада. Наистина съжалявам, но много често виждам точно това. 

Истинската работа на психолога не е днес, тя е във всички останали дни, в които нямаме кампании и Je suis. Без истинска работа, кампаниите нямат ефект. 

В училищата има достатъчно възможности и време да се работи с деца, да се организират групи, обучения, да се влиза в занималните следобед (да, има време, не ми казвайте обратното!), да се обучават децата от малки в soft skills (меки умения) и умения за работа в екип, да се научат да споделят, да се поставят на мястот на другите и да обсъждат различни теми. Стига да искаш. 

А ако не искаш, прави кампании. 

И как само Димитър Маринов сияеше...

Снощи участвах в куиз и сред въпросите имаше един за името на българския актьор, който играе в "Зелената книга." Да си призная, до вчера сутринта не знаех за него и го мярнах за кратко по телевизията. Запомних го, защото се замислих как човек, който отдавна живее в друга страна, се чувства толкова свързан с България. Защо той, емигрант от близо 30 години, казва със сияещо лице, че  на червения килим представлява България? Не само себе си (и очевидно оценения си талант), не агента си, не семейството си - България. Отговорът е комплексен. Ще се спра на един от факторите, които смятам за важни: Димитър Маринов помни кой е и откъде идва.

Големите творци успяват да вплетат в едно личния си наратив с духа на своите страни и с големите световни процеси. Лично - национално - глобално. Това са три измерения, които трябва не да враждуват в нас, а да изграждат нашата идентичност.

Паметта за това от къде идваме в този смисъл е важна. Тя не се изразява в сляпо идеализиране и величаене на миналото, нито в отричането на другите, а във вграждането на традицията в живота ни. Класически пример: Рапсодия Вардар.

Или Севдана.

Или Топъл сън на Стенли.

Така е в много професии. Така е и в актьорското майсторство. Има хора, които помнят. Помнят първата си изява в училище, сценка, смешка, рецитация. Помнят първите си пориви да прегърнат това нещо, с което се забавляват, и да го превърнат в професия и жизнен път. Помнят професорите си, режисьорите и актьорите, от които са се учили. Помнят, че са се изкачили нависоко благодарение както на личните си качества и труд през годините, така и на хората, на чиито рамене са стъпили.

И така трябва да бъде. Да осъзнаваш, че твоят личен триумф, който снощи се овенча с "Оскар", е резултат от дълъг път - не само твоят личен, но на всички, които са допринесли, за да стигнеш до върха. Този път - пътят на българската театрална култура - започва от първите самодейни представления във възрожденския Шумен, през смешните и носещи духа на времето случки като театърът на хъшовете от "Немили - недраги", през пътуващите трупи и вица за ходатайството на Гоце Делчев "Ке го игра ли наш Кръсте царот?", през първите недодялани филми, та чак до най-съвършените роли, които може да си виждал на българска сцена и на големия екран.

Ние нямаме Шекспир и не сме снимали "Айвънхоу", но имаме Ст.Л. Костов и "Калин Орела". Това е наследството ни.

Помня, че преди години, когато учих история на психологията, най-скучно ми беше на последните лекции - за историята на психологията в България. След като си учил за Вунд, Фройд, Пиаже, Скинър и Виготски, накрая да ти говорят за Никола Алексиев и Спиродон Казанджиев?... хм... Но след време си дадох сметка, че без тези страхотни пионери, ученици на Вунд, пренесли и ашладисали психологическата наука в следосвобожденска България и създали от нулата първата психологическа лаборатория в Софийския университет, ние просто нямаше да имаме психология. Ако днес можем да се похвалим, че има български изследователи на световно ниво като Александър Тодоров в Принстън, то не бива да забравяме и пренебрегваме факта, че Тодоров е завършил Софийския университет и тук е развил качествата, за да пробие в голямата наука. Разгледах ФБ профила на Маринов - в профила за образование там пише просто НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов." 

Сещам се за Свърхчовека на Ницше - една голяма вълна, която идва след многото вълни. Щеше ли да има голяма вълна, ако не бяха множеството малки преди нея? И дори голямата вълна да превъзхожда останалите, те са все част от едно и също море и се движат по едно и също течение.

Хубаво е да приемем и прегърнем като част от себе си това, което сме получили от средата, в която сме се формирали като личности и професионалисти. Това мъничко знаме на сцената беше начинът на Димитър Маринов да каже "Благодаря!" - не на мен, на теб, а на хората, благодарение на които е станал това, което е. Това беше начинът да каже и на нас, българската публика: "Аз съм един от вас, с вас сме едно море."

Не се възторгвам патриотарски от жеста на актьора. Радвам се на зрелостта му. На това, че е успял много осъзнато да свърже в едно своя личен разказ с националния и глобалния. Защото свързването на тези три наратива в едно е качество на зрялата личност. 

И затова на сцената той сияеше.



П.П. Спечелихме куиза.
- - - - -

Поводът да напиша този текст беше глупавото иронизиране на развяването на знамето от страна на една прогресивна личност. То (иронизирането) е плод на един дълбок комплекс: как да съберем в едно българското и световното. В бремето на комплекса се лутаме между "Булгар, булгар" от една страна и изкилифенченото говорене с "английски акцент" на Камелия Тодорова, от друга. Но така или иначе, със знаме или  не, човекът е играл във филм с "Оскар", а критикарката ще си остане незадоволена. 

Лидерът Александър Велики - роден или направен?

Прочетох една малка книжка на големия Манфред Кетс де Врийс: Are Leaders Born or Are They Made? 

Де Врийс е известен с това, че смело и умело прилага откритията на психоанализата в организационния анализ и така предлага необичайни, но всъщност много смислени обяснения на индивидуалното човешко поведение в екип. При това не се ограничава само в теорията - той е консултант и използва знанията си в практиката, работейки с някои от най-добрите фирми на света. 

Are Leaders Born or Are They Made? (Лидерите родени ли са или са направени?) изследва конкретен случай - животът на Александър Велики. Първата част на изследването представя животоописание, а втората - анализ на лидерските качества и личностовите особености на Александър. 

Авторът не дава отговор на въпроса в заглавието на книгата си. Вероятно умишлено ни оставя сами да си отговорим. Това, което открих за себе си в случая с Александър, е че към вродените качества са се добавили силните влияния на обкръжението му като дете. 

Александър е нарцистична личност и мегаломан, което предполага винаги да иска да се изявява, да е в центъра на вниманието и да му се възхищават. Освен това е циклотимик, което значи, че често е променял настроенията си - от избухлив и еуфоричен до тъгуващ и самоизолиращ се. Бил доста невротичен; единствено постоянното действие му давало вътрешен покой. 

Това са все вродени черти на личността. Към това обаче се добавят и фактори на средата, които са допринесли за превръщането му в човека, за когото говорим и днес.

Първо - обсебващата  и свръхпротективна майка Олимпия постоянно го поставяла на пиедестал и изостряла неговото честолюбие. Тя му напомняла, че според преданието родът му произлиза от Херакъл. А понеже като младоженка сънувала, че мълния минава през тялото й, започнала да казва на сина си, че всъщност е син на Зевс (богът - гръмовержец), а не на Филип. 

Второ - Александър израснал със силен Едипов комплекс и постоянно се сравнявал с баща си Филип II, който бил изключителен военачалник. Веднъж Александър с раздразнение казал на приятелите, с които се обучавал, че със своите победи и завоевания, баща му няма да му остави нищо велико за постигане. 

Трето - като царски син имал много повече права от обикновените хора, което изострило неговата своенравност и желание да се налага над другите. Единственият по-високопоставен от него в Македония бил баща му Филип, така че Александър имал много простор да се учи да заповядва и да командва. 

Четвърто - Александър имал някои от най-добрите учители, които македонският царски двор можел да си позволи, така че израснал като просветен, речовит и богат на знания млад принц. Сред учителите му бил и Аристотел, от когото престолонаследникът научил много за управлението на обществото. Обичал Илиада и Ахил бил неговият пример за боец и водач. 

Александър има изключителни постижения като военен лидер. Той бил много харизматичен и с думите си вдъхновявал своите войници. С делата си печелил сърцата им - винаги бил начело в боя, хранел се с обикновена храна като тях, когато вървели пеш през пустинята, слязал от коня си и тръгнал пред тях. Това било ключово за толкова малко време да постигне толкова много. Заради това дълго му прощавали и умората, и непопулярните решения, които вземал. Чак на десетата година му казали "Стига вече, не искаме да ходим до края на света."

Със смелостта си, с порива да постига непостижимото и с огромния размах на мечтите си, Александър станал пример за редица поколения след него. Римляните го почитали, средновековните европейци също. Един средновековен роман, наречен Животът на Александър, станал "бестселър" за младежите, които копнеели за воински подвизи, слава и чест. Разбира се, те виждали светлата страна в живота му. А има и мрачна страна. 

Може би няма друга личност в световната история, която така добре да илюстрира огромните предимства и неизбежните рискове, които носи нарцистичният лидер. Де Врийс не отделя толкова много внимание на минусите на нарцистичното лидерство, но те също заслужават обсъждане: самонадеяност, пренебрежение към чуждите мнения и чувства, арогантност, мнителност, избухливост, обидчивост... Те са важни и от съвременна перспектива - например, какво да правим, ако работим с нарцистичен шеф? Или с нарцистичен колега? Как да комуникираме с такива хора? А ако ние се усещаме, че май сме нарцисисти? Как да ръководим, как да налагаме решенията си, как да се справяме в конфликтни ситуации? Александър убил един от най-близките си хора, когато му казал нелицеприятни неща, но все пак в 21 век това не е решение. :) 

Накратко - книжката е хубава. Ако ви се чете текст, който предава сложни концепции по разбираем начин, този е подходящ.