Когато бях в казармата, най-хубавите ми мигове бяха през лятото на двехилядната година - привечер, зад постройката на дивизиона, където отивах, за да бъда сам. С часове гледах колите и тировете, минаващи по околовръстното шосе на Чирпан, на фона на залязващото слънце, докато тъмните им силуети съвсем се сливаха с лилавата нощ.
От тях ме разделяха един караул, една мрежа... и няколко месеца до уволнението. И до днес, когато мисля за пътя и свободата, си спомням онзи копнеж да бъда навън, да пътувам накъдето ми видят очите, да се движа. Вероятно където и да ида, този спомен винаги ще бележи усещането ми за свобода, възприятието ми за свободата, която дава пътят.
Спомних си това, когато четях Дромомахиа - последната (засега) книга на Роберт Леви. Не че той пише точно за това, но всеки от нас вижда нещата през миналия си опит. И като повечето мъдри книги, човек все може да я препрочита и все да си намира нещо ново.
Защото Дромомахиа не е линеарна книга, също като времето в човешката душа. В нея изминалото време и изброденото пространство са само сцена за изследването на вътрешния Аз, за търсене в себе си и за вплитането в едно на минало, настояще и бъдеще, на спомени, реалности и фантазии, докато малко трудно почнем да отделяме едното от другото.
Едно е сигурно - това не е българска версия на "По пътя". Това е българска книга, която мирише на споделена цигара под дъжда, на том с есета в раницата, на шкебме чорба в крайпътна кръчма в Тракия, на живота ни от плът и кръв, само че поднесен по начин, по който да видим, помислим, почувстваме нещо ново.
А Роберт може винаги да поднесе това ново за нас, защото умее да знае и помни. Но знанието и паметта са свързани с миналото. А дали носи нещо за бъдещето? И дали в знанието и опита няма и малко тъга, които неизбежно се предават и на мислите ни за бъдещето?
Ето, ще кажете "А къде изобщо е бъдещето в тази книга?" Хм, ако не знаех, че Роберт се готви да емигрира, може би нямаше да гледам на Дромомахиа като на едно тайно сбогуване с България. Но аз знам и затова виждам как всеки ред е прощаване с миналото и обръщане на погледа към новия живот в другата страна. (Друг е въпросът дали можем съвсем да се простим с миналото.)
Ако от всичко написано до тук не съм ви помогнал да си изградите представа за Дромомахиа, може би това е най-добрата препоръка за тази книжка. 110 страници, в квадратен формат, с хубави фотографии и текст, в който има много контекст и много подтекст.
* * *
За финал, един мой разговор с Роберт от пролетта на 2017г.
Вече повече от 20 години чета и препрочитам "Властелинът на пръстените" и намирам в него вдъхновение, мъдрост, опора и сила. (Това, че се уповавам на тази книга сигурно значи нещо и за мен като личност, но хайде да не се самоанализирам.)
Ето една от мислите, заради които обичам "Властелинът":
Светът наистина е пълен със заплахи и има безброй мрачни места, но все още са останали много красоти и макар че във всички страни обичта е примесена с тъга, може би от това тя става още по-велика.
Обич, примесена с тъга... Вероятно в това е величието на любовта и величието на живота въобще и ние го научаваме, когато растем и трупаме опит. Представете си например сърцераздирателния избор на Арвен: дали да остане в Средната земя с Арагорн и да бъде смъртна, или да следва останалата част от рода си в Неумиращите земи и да живее вечно. Всеки от двата избора не е съвършен и едновременно съдържа обич към това, което сме предпочели, но и неизбежната тъга по това, което сме оставили.
Силата и слабостта, триумфът от победата и болката от загубата, радостта и тъгата, светлината и мракът вървят ръка за ръка в живота ни и няма как да оценим едното, ако не сме били в другото.
Малко се напрягам, когато чуя израза "мисли позитивно." Не че не обичам позитивните неща - обичам ги.
Вярвам, че често е вярна поговорката всяко зло - за добро.
Споделям и че когато една врата се затваря, друга се отваря.
Проблемът ми е с модата... даже с култа, че в лошото, което ни се случва, е нужно да търсим положителното. Разказваха ми за една психоложка, която обучавала безработни и много държала да намери нещо позитивно, с което да им представи добрата страна на ситуацията. "Ти си останала без работа, но виж колко много свободно време имаш сега", "Детето ти има проблеми в училище, обаче сега можеш да му покажеш, че го обичаш и подкрепяш", "Тъжно ти е, че се развеждаш, но се огледай, има толкова много свободни жени", "Вярно, че имаш ипотека и нямаш доходи, но сега е пролет и времето е прекрасно - излез навън и му се наслади". Въобще, нагазил си в калта, но мисли за лятото, морето, приятелите, за положителната страна на живота. Усмихвай се! И ще видиш как ще ти стане светло, топло и приятно.
Но един ден проповедничката на позитивното мислене отишла при своите безработни обучаеми с гипсирана ръка. Била омърлушена и със смачкано настроение и нищо позитивно не могла да измисли за своята ситуация.
Истината е, че такива напудрени самонастройвания и самонавивания могат да се превърнат в сериозен капан. Хубаво е да мислим не просто позитивно, а оптимистично.
Теорията на това, което ще разкажа по-долу, е измислена от Фройд. Практиката е доказана от живота на милиарди човешки същества. Фройд казва, че всички ние се раждаме и растем, водени от един основен принцип - принципът на удоволствието. Това значи, че още от бебета, през целия си живот, до дълбока старост, ние търсим хубавото, приятното, доброто за нас (или това, което мислим за добро). Искаме да бъде по нашия начин, във всички аспекти на живота. Но като растем, разбираме, че не може всичко да бъде по нашия начин. Разбираме, че има неща извън нас, които не позволяват всичко да бъде така както искаме. И започваме да се адаптираме към средата и към всички неприятности, които тя ни поднася. Не ни купуват всичко, което пожелаем. Вземат ни играчките в детската градина. Правят ни братче/сестриче, с което трябва да делим. Трябва да ходим на училище и да пишем домашни. Трябва да се съобразяваме с други хора. Момичето, което харесваме, не ни обръща внимание. Подиграват ни се, а е незаконно да фраснем гаднярите. Издънваме се на кандидат-студентски изпит. Шефът не се отнася честно с нас. Съкращават ни от работа, имаме проблем с партньора... Съседът прави ремонт в почивен ден. Не ни приемат на желаната позиция за работа. Правим катастрофа, колата ни се поврежда, чупим крак... Имаме сметки за плащане, а доходите ни са ниски.
Това, казва Фройд, е принципът на реалността. Животът не винаги е такъв, какъвто го искаме. Принципът на удоволствието се сблъсква с принципа на реалността. Когато реалността ни казва, че не можем да получим удоволствието сега и веднага, в нас настъпва вътрешен конфликт, който ни ръчка, понякога до болка. И ние търсим решение. Понякога намираме. Понякога - не.
Едно възможно решение, което идва като заместител на непостигнатото (или загубеното) удоволствие, е да избягаме от реалността. Това се случва с хората, които играят хазарт, пият алкохол, вземат наркотици, изолират се за денонощия, за да играят компютърни игри.
Друго решение е да повтаряме мантрите на положителното мислене. Това означава да компенсираме удоволствието, което нямаме, чрез фокусиране върху друго удоволствие. Това донякъде работи.
Третото решение, което смятам за най-добро, е да приемем реалността. Да изживеем (а това често значи да изстрадаме) неудоволствието, което тя ни носи. Страданието трябва да се изживее и приеме. Ако е непоправимо и невъзвратимо, да не потискаме и подценяваме значението на случилото се с позитивистки трикове. Ако е поправимо и обратимо, след като сме изживели страданието си, да съберем сили и да поемем отговорността да постигнем промяна.
Истината е, че животът понякога е такъв - оплескан и кофти. И понякога не можеш да промениш ситуацията. Поне не сега, не в близките месеци. Може би след година. Може би никога. Понякога ти се случват неприятни и често непланирани неща. Адски е неприятно. Ако много държиш, можеш да мислиш позитивно - наистина и на твоята уличка все някога ще изгрее слънце. Има за какво да се хванеш и да си мислиш за добрата страна на живота.
Но по-добре бъди честен. Животът е такъв. Приеми го. След това, ако ситуацията подлежи на промяна, се напъни и работи за промяната. Няма да стане веднага, няма да се получи лесно. Това е твоята отговорност за твоя живот. Затова казвам, че е хубаво да мислиш оптимистично не по принцип, а с мисълта, че започваш да работиш за промяна. Да мислиш оптимистично значи да си кажеш, че колкото и да е кофти, ти ще развиеш своите сили и добродетели и ще справиш с това, което ти сервира животът.
И между другото, само човек, който наистина е изстрадал несполуките и е изнесъл отговорността на борбата с нерадостите на живота, може да се зарадва истински на хубавите му страни.
Имам един познат, който преди време се върна за кратко в Хасково. Пишеше нещо за развитието на Хасково и му казах да си представи, че ще живее тук, че ще остане сред тези хора за цял живот - как би си представил живота си тук, какъв живот би искал да има тук? Помня, че лицето му неволно се сгърчи в гримаса, която бързо прикри, и разбрах - не е решил да се връща за постоянно. Не е готов да споделя живота на хората, за които пише. Мисля, че знам защо - защото за него Хасково е интелектуално блато, а той е свикнал на по-инакво, на по-дълбоки разговори, на други обноски, на други лица. След няколко месеца си замина по своя път.
Сетих се за този случай, докато четях есето на Първан Симеонов "Разберете, България се разпада", който говори за разграждането на нишките, които ни свързват в общество. Първан говори за "либерали" и "консерватори" в кавички и призовава "прогресивния" "елит" да "слезе" при "народа".
Няма как да не съм съгласен с Първан. Поляризацията между нас, българите, расте.
И не че нямаме основания да се противопоставяме и разграничаваме - имаме. И имаме основания да водим битки на ценности.
Но е разрушително, че не можем да си говорим, да се изслушваме, да се опитваме да се разбираме един друг. Разрушително е, че се презираме и намразваме, че ставаме все по-груби в отношенията помежду си.
И това трябва да се промени. Ако "елитът" иска да поведе "народа" и страната към нещо добро, първо трябва да "слезе" при народа, не за да го поучава, а за да му служи. Никой от нас не е по-голям от Левски, че да си позволи високомерието и презрението към обикновения човек. Ако Левски е отишъл при обикновените хора, кой си ти, че да не го направиш? Иди при тях, отдай се на кауза, която е и тяхна, споделяй живота им, опитай да ги опознаеш, и може би - да ги обикнеш. (Вероятно сте се досетили, че моят познат от началото на статията, е част от "елита.")
Да си "елитен" сред хората не значи непременно да слушаш чалга. Значи да си спомниш разказа на Йовков "Песента на Солвейг" и да помниш, че мнозина не по-малко умни, начетени и достойни от теб, не са се делили от народи си, а са били с него във война и мир, в благоденствие и бедност, в победа и разгром.
Имало е времена, когато елитите и низините, при всичките си различия, са били обединени от общ национален идеал. Когато е било за България, накрая всички са лежали в мокрите окопи, всички са посрещали куршума.
И си мисля за това, че общността между нас може да започне да се изгражда не от голям идеал (нямаме го, което е жалко и е повод за друг текст). Да започнем от най-малките неща - като да се съберем да си оправим градинките пред домовете. Като отидем на мача на своя градски отбор. Като заедно с други родители направим нещо за/с децата си.
И това може да е началото. Това свързва хората, сплотява ги, развива така наречения социален капитал.
Но това е началото. Следва продължение. Защото големият изследовател Робърт Пътнам говори за два вида социален капитал - свързващ и мостов. Социалният капитал е свързващ, когато направим нещо заедно с хора от нашата черга, от нашата среда, на нашето ниво и с които ще намерим доста общи неща. И е мостов, когато направим нещо с хора, с които нямаме много допирни точки и при обичайното стечение на живота ни, няма голяма вероятност да попаднем на една маса и в едно пространство. Но този капитал е още по-ценен, защото изплита нишки между често много разделени общности и хора, защото намира невидимия общ знаменател.
И така... най-доброто, с което можем да започнем, е да започнам да се срещаме. И не само с приятните, с които сме единодушни, а и с другите. Да видим, дали можем да направим нещо заедно отвъд политическите и идеологическите си борби. Отвъд различния си начин на живот и интереси. нали споделяме едно място - един град, една улица? Нали плащаме една и съща цена за водата? И нали дишаме еднакво мръсния въздух?
И можем, докато правим нещо заедно с онези, да опитаме да разберем какво ги е довело до това да вярват в нещо, което не споделяме. И можем ли все пак да останем заедно, като една нация, без да се ненавиждаме и презираме? Елитът, щом е по-умен, трябва да направи тази крачка.
- - - - - -
П.П. Есето е публикувано на 8 ноември - Войнишка Задушница - ден, в който почитаме падналите войни на България. През Първата световна война на бойните полета загиват както обикновеният безименен орач, така и големият поет Дебелянов. Разбираш ли това, елите?
Имам една клиентка, която може да мине за образец на "успешен случай." За малко повече от година интензивна работа, тя си отговори на няколко важни за нея въпроса, откри важни взаимовръзки и тенденции в живота си, достигна някои прозрения, направи промени и сега можем да кажем, че уверено крачи в настоящето, оптимистично гледайки бъдещето.
Но тя е възрастен, зрял и осъзнаващ себе си човек. Стреми се да бъде отговорна за себе си и да зависи най-вече от себе си.
Не така стоят нещата с децата.
Децата зависят от своите родители, и колкото и да работим с деца, никога няма да има развитие, ако родителите не са готови за работят върху себе си и разбират, че те създават психологическата среда, която формира детето им.
Родителите обаче често не се склонни да работят върху себе си. За това намират чудесни рационализации, като заетост, постоянни ангажименти, умора... Всичко е вярно, само че в повечето случаи просто е по-лесно да изпратиш детето при някого да го "оправи", вместо да опиташ да изследваш и "оправиш" себе си.
Пиша "оправя", защото преди години чух тази дума от устата на един родител, който е пример за човек, който не желае да изследва себе си, своето поведение, своя родителски стил, да допусне дори, че има влияние върху негативните процеси в поведението на детето си. Въобще, хубавото в децата винаги е заради нас, а нехубавото - от някъде другаде. Та този родител някога ми каза така: "Искам просто детето ми да се оправи." Но това оправи беше наистина като поправи. А детето нямаше нищо за поправка, никакви дефицити, никакви абнормни прояви. Само страдаше, задето не отговаря на високите стандарти и изисквания на бащата, че не може да го удовлетвори и да спечели одобрение... Слушайки бащата, отначало изпитах раздразнение, но след това си дадох сметка, че той носи личен опит, което му пречи да види ситуацията отстрани, че по някакъв начин е жертва на себе си и не успява да се нарадва напълно на честта да е баща. И изпитах съчувствие. Родителите също имат нужда от подкрепа, те също трябва да бъдат насърчавани да работят върху себе си и да се развиват.
Затова бих се обърнал към родителите: "Родители, хайде да оправим първо себе си!" Израстването на децата като личности започва от собственото ни израстване като възрастни.
Научихте ли новината? Става дума за следното (поправете ме, ако пропускам детайли):
Някакъв момък прахосал 40 000 евро, за да пръска с кеф шампанско в алпийски курорт. Малката уловка, заради която в социалните мрежи настана брожение, е че момъкът е син на човек, чиято фирма прави прекрасните ни нови магистрали. Нагласата, с която много хора посрещат тази част от новината, е такава: "Ахааа, богаташко синче, ето как грабите нашите пари и ги харчите за глупости! Мамка ви и крадци!"
Виждам, че редица борци за социална справдливост са възмутени от случката. Разбира се, с право. Трябва да сме нетолерантни към някои неща. Но ще ви кажа къде бъркат повечето.
Къде бъркаме? Бъркаме, като въвеждаме някакво архаично сиромахомилство - порицаваме не просто постъпката, а добаваме като "утежняващо обстоятелство", че извършителят е заможен. Според нашите масови вярвания, богатите са крадци по подразбиране. Допускаме, че парите, с които са платени бутилките шампанско, са калкулирани в офертата, с която фирмата на бащата е спечелила поръчката за "Струма". Но това е нормално. И аз като върша някаква дейност, остойностявам времето и уменията, които ще вложа, за да постигна искания резултат. И как ще изразходвам стойността на това време и умения, е мой личен избор. В крайна сметка, това е логиката на бизнеса - човекът дал е оферта, спечелил е конкурс, от там нататък всеки сам решава за какво да харчи парите си.
Нашата отговорност като граждани и институции на обществото е друга: да следим как е изпълнена поръчката, дали са използвани качествени материали и дали работата е извършена по правилата. Ще кажете "Е, не ти ли пука, че този льольо се държи така?" Разбира се, пука ми.
За какво ми пука? Това забавление е проява на изключително лош вкус. Този пораснал момък се държи като непораснало момче. Честно казано, имам повече доверие на 7-годишния си син, че ще може да управлява пари и ще знае как да се държи на публично място.
Естествено е синът ми на 7 години да пръска вода от чешмата на двора и да се радва на живота, но този момък е голям, някъде далеч назад във времето са първите му седем години, семейният пример, образованието, средата и т.н. Бащата може да е кадърен човек и да знае как се управлява бизнес, но нещо е изпуснал във възпитанието на детето си. Не познавам историята им, затова разсъждавам обобщено:
Ако възпитаваме добре децата си (и богатите, и небогатите), те ще могат да похарчат 40000 евро не за шампанско в дискотека, а за посещения в галерии, музеи, исторически и културни забележителности, книги, кино, социална ангажираност и т.н. Ето това не харесвам в случката с шампанското, а не че младежът е нечий син. Защото познавам доста младежи с многократно по-малки възможности, които - ако имат парите - ще ги похарчат по същия глупав начин. И обратно - познавам семейства, които финансово са добре осигурени, но възпитават децата си много принципно. Така че нещата изобщо не опират до дихотомията бедни срещу богати.
А до какво опират? Нещата опират до изграждането на вкус и ценности в децата ни.
Тоест, започва от нас и от това какво ние правим, за какво харчим, как прекарваме времето си, какъв пример даваме, за какво разговаряме с децата си. Ще спечелим битката с глупостта, когато лично се ангажираме да преодолеем пороците и несъвършенствата, които откриваме в себе си и когато поддържаме същите стандарти и спрямо децата си.
Не е достатъчно да сме нетолерантни към глупостта. Необходимо е да вървим по другия път.
В противен случай, децата ни наистина ще бъдат следващите.
Имало едно време едно момче. То било дърварче и работело по гората заедно с други дървари, млади и стари. Веднъж момчето изпаднало в беда. Едно голямо дърво се струполило върху него и го притиснало. То завикало за помощ другарите си. Чуло, че му отговарят, някои викнали, че идат. Но те били далече, по другите краища на гората, през хълмове и долини.
А не щеш ли, отнейде се появил вълк, гладен, па и силен. Вълкът се приближавал към дърварчето. Качил се на поваленото дърво, оголил зъби и издал заплашително дрезгаво ръмжене. Дърварчето не виждалo спасение и се замолило всичко да свърши по-бързо. И не щеш ли, в този страшен миг изскочил един от дърварите. Той бил здравеняк, едър и силен. Развикал се, размахал брадвата си и цапардосал вълка по муцуната. Удареният звяр изквичал и побягнал. Големият дървар напънал дървото, повдигнал го и момчето се измъкнало. Било ожулено, натъртено, с няколко пукнати ребра, но най-важното - живо и цяло.
Вечерта момчето поканило спасителя си у дома. Семейството му богато нагостило спасителя, дарило го с дарове и му целунало ръка. От тогава спасителят, загрижен за добруването на момчето, често наминавал през дома му. Хвалел вкусните домати и чушките в градината, опитвал узрялото сирене, което правили в дома на момчето. И му давал мъдри съвети. "Трябва да сме като едно," казвал му той, "защото няма вече хора. Не - хора има, човещина няма. Всички са едни - не е за разправяне."
Момчето слушало своя спасител - той бил голям, умен, разбирал от много неща. Веднъж му казал "Ей, защо се подстрига така? Не ми харесва тази твоя прическа. Я вземи се подстрижи като мен." И момчето го послушало. Друг път му казал "Я сложи ей тука пред къщата един стол, че много ми харесва гледката - искам като идвам, да сядам тук." И момчето сложило стола. Спасителят се оплакал, че една череша му пречи на гледката. Момчето се радвало, че може да направи нещо хубаво за спасителя си и без да се замисли, я отсякло.
И тъй минало време.
Добрият спасител поучавал момчето, а то го слушало и му било благодарно. Но момчето растяло, срещало други хора, трупало нов опит и започнало само да мисли за някои неща, а не да пита или да чака някой друг да му каже истината. Добрият спасител обаче се обидил на момчето. "Той се промени", казал той на майка му, като я срещнал веднъж, "Защо ходи насам - натам, а не ме идва при мен, или не ме кани на гости? Какво е тръгнал с онези? Това не са му истински приятели."
Момчето се почувствало неудобно и намалило срещите си с други хора. Минавало време, а добрият спасител научил момчето, че е най-добре да боядиса стаята си синя, че не бива да дружи с Дончо, понеже бил мошеник, че котлите от ковача Пацо са по-хубави от котлите на ковача Таки, че това, че онова.
Минало още време. Момчето израснало и понеже било любознателно и умно, решило учи в града. "Абе къде ще ходиш в града, той не е за тебе," рекъл спасителят, "пълно е с опасни неща, с развалени хора, ще си намериш белята, а аз няма да съм там да те спасявам, я!" Но момчето искало да учи. Не искало цял живот да е дървар. Години наред то събирало в едно вързопче спестените парички от сечта на дърва, само с тази мечта - да се изучи. И казало това на спасителя си. Как му се обидил добрият спасител! Как се наскърбил!
Момчето се натъжило. Болно му било, че спасителят му, неговият най-важен наставник, не одобрява мечтата му. И се отказало. Навело глава, замълчало, преглътнало, а в очите му избили сълзи. Не отишло в града, а спасителят му го похвалил за доброто решение. После минала една година и момчето пак отворило дума, че му се учи. И пак се повторило същото. На третата година момчето на казало никому нищо, а направо заминало за града. Спасителят му научил това и на хорището, пред цяло село, казал, че това е най-пропадналият, загубен и неблагодарен човек на света. Но минало някое време, момчето се върнало за ваканция. Като се срещнало със спасителя си, то му казало "Ако не беше ти, да ме спасиш от вълка, никога нямаше да стигна до тук. Благодаря ти!" Но спасителят си останал обиден.
Минало време. Момчето редовно се връщало в родното село, и всеки път благодарило за спасителя си за всичко, което е направил за него. Веднъж спасителят дошъл по работа в града. Момчето го запознало с другарите, с които учело, развело го из града и му показало забележителностите. Добрият спасител не харесал нито града, нито другарите на момчето. И му го казал. Момчето са натъжило, но нямало какво да направи. В себе си то чувствало, че има право да взема решения и да избира само живота си, но се чувствало и длъжно на своя спасител. Защото каквото да правело, където и да ходело, това нямало да е възможно, ако преди години в мрачната гора добрият спасител не го бил избавил от челюстите на вълка.
Момчето разбирало това и се разделяло на две. Веднъж се разболяло и като се прибрало на село, изглеждало бледо и слабо. "Видя ли, казах ти какво ще стане. Градът не е за тебе. Ако не беше отишъл там, нямаше да се разболееш. Тук и въздухът е чист, и храната е истинска, и хората са хора, а в града са развалени!", казал спасителят. Момчето се зачудило - може би все пак спасителят бил прав. И все пак мечтата му била по-силна - продължило да учи.
Учителите казвали на момчето, че е умно, че трябва да продължи да учи в университет. То също искало и се записало да учи медицина. Срещнало и момиче, в което се влюбило. Когато момчето завело любимото си момиче в родното село, спасителят не одобрил момичето. "Ако мислеше за себе си, щеше да допиташ - така и така, искам да се задомя, насочи ме към някое подходящо момиче на село. А ти си довел тази фльорца от града!", казал спасителят. Момчето се натъжило от тези думи, но премълчало, защото уважавало спасителя си.
Минало още време. Момчето завършило университета и започнало работа като лекар. Било старателен, внимателен, постоянно учещ лекар. Помагало на много хора. Веднъж в града избухнала епидемия. Момчета дало всичко от себе си, спяло по 2-3 часа на ден, обикаляло стотици хора всеки ден, издавало разпореждания какво да се прави, за да спре разпространението на заразата. И накрая спрели епидемията. Гражданите решили да го наградят за постиженията му. На тържественото събитие в градската зала кметът връчил на момчето почетна грамота. Пред препълнената зала момчето застанало право - а това вече не било онова малко момче, а млад, енергичен, умен, пораснал мъж. Пред него били побелелите му родители, негови състуденти, приятели, съселяни, там бил и човекът, който му спасил живота. Развълнуван, младият мъж, благодарил за оказаната му чест, и продължил "Никога нямаше да получа това отличие, ако не бяха хората, които ме подкрепяха през цялото това време." И ги изброил. Започнал с родителите си, след това със спасителя си, продължил с учителите, преподавателите, колегите, и не на последно място - любимата му, която винаги го подкрепяла. Оглушителни аплодисменти последвали краткото му слово.
Когато тържеството свършило, множеството се разотишло. Сред малкото, които останали - семейството и няколко близки приятели на младия лекар, бил и неговият спасител. Той се приближил до момчето и му казал: "По-добре да бях умрял сто пъти до сега, за да не видя такава неблагодарност! Как можа да ме наредиш до други хора, да ми благодариш колкото на тях? Кое от това, което те са направили, се равнява поне ей толкова на това, което съм направил аз? Ако не бях аз, нямаше да станеш нищо. Един те бил учил, друг те бил подкрепял. Но животът е по-важен от всичко. Ако не бях те спасил едно време в гората, къде щеше да си сега? На мене трябваше да благодариш най-вече, на мене! Не беше такъв, но такъв стана - неблагодарник!"
Тогава момчето се обърнало към своя спасител. Но то вече не било онова малко момче в гората, а млад, умен, знаещ мъж. Младият мъж се обърнал към човека, който му спасил живота, и му казал:
