Пари и класа

Джийвс и Устър - герои от доста различни класи

През последните няколко дни мои приятели коментират къде с ирония, къде с тъга, къде с яд появата на футболиста Валери Божинов и поп-фолк певицата Андреа на първия учебен ден в едно софийско училище. Общо взето, реакцията е "Некъф ужас, некъф ад".

Стана ми интересно. От една страна, можем да даваме Валери и Андреа като пример за хора, които са се издигнали благодарение на собствените си способности. Станали са известни (и успели) с това, че притежават качества, които са високо ценени (и остойностени) в обществото ни. Какви по-добри ролеви модели* да представим в пазарното ни общество? По-добре ли щеше да е, ако в училището поканят писателите Теодора Димова и Георги Господинов - талантливи са, но книгите им са с тираж 1000 бройки... Какви ролеви модели са те, като никой не ги е чувал? От друга страна...

И си спомних един скорошен разговор. С моя позната разговаряхме за класите. Тя тъкмо се беше върнала от Великобритания и с удоволствие споделяше впечатления от тамошното общество. 

Обсъждахме британската класова разделеност - квартали, заведения, училища, та и начин на говорене сe свързват с принадлежността към една или друга класа. Работническа, средна, висша. Има места, където ходят много специфични групи от хора. Съгласихме се, че разделението в обществото им е от векове и няма изгледи скоро да се промени. Там наистина има значение от кои си, каза тя. 

Ако не играеше добре футбол,

днес Уейн Рууни навярно 

щеше да е безработен 

пройдоха, който се бие по
 кръчмите на родния си 
квартал Крокстет.

И все пак, казах аз, нали има и промени. Традиционната стратификация* на социалните класи е определена от мястото ти в йерархията на богатството. Дали това правило от времето на индустриалната революция* е валидно и днес? Поради определени причини (развитие на нови технологии, икономически отношения и социални феномени) в класовото статукво има все повече пробиви. Например много деца на работници и нискоразредни служители забогатяха като IT специалисти. Същото се случва в спорта и шоу бизнеса - до вчера броял пенитата в джоба си младок изведнъж става звезда и избягва наследствената фамилна съдба на заварчик по строежи. Джон Бонъм (Led Zeppelin) и Уейн Рууни (Manchester United) са два от многото примери за скок в стандарта на живот. Обратно, случва се хора, които потомствено са част от средната класа, да обеднеят. Но Бонзо и Уейн продължават да се държат като селски бабаити, а обеднелият интелектуалец продължава да излъчва достолепие. В средната класа (ако гледаме само доходите) може да влизат както велик университетски професор, така и велика порно актриса. Нещо не се ми връзва... Достатъчно ли е да мерим класата според парите? Май не. Тогава, какво прави класата?

Така стигнахме до нещо друго: класовата принадлежност отива отвъд това колко печелиш и къде живееш. Принадлежността към класата зависи много от това какво правиш и как харчиш парите си. Има значение как прекарваш свободното си време, с кого се срещаш, на какви концерти ходиш, къде прекарваш ваканциите си, какво четеш, на какви теми разговаряш, а не непременно дали новата ти кола струва 70 000 паунда. Значи класата не е пари, а е начин на живот. Понякога за определен начин на живот наистина трябва да имаш доста пари, но понякога - не. Или поне не само. Важното е с какви хора се събираме не само според парите, а и според интересите и дейностите. Това също е класа. Тя обаче не е определена от йерархия в доходите, а от други критерии, като знанието или степента на образованост. Което предлага различен начин за социална категоризация* на хората.

Сега си спомням, че през 90-те като студент най-често пътувах с влак (заради 50-процентните намаления на билета) и така веднъж срещнах една благородна по вид и изказ възрастна дама. Когато разбра, че съм от Хасково, тя се развълнува и ми разказа, че през 30-те като ученичка в девическа гимназия е посещавала откритите лекции на проф.Асен Златаров в София (Златаров е от възрожденски хасковски род, та така стана и асоциацията). А той бил не само знаещ, но и обаятелен популяризатор на науката, умеел да направи сложната материя на химията разбираема за неспециалистите. Забележете: университетски професор давал открити лекции за граждани, безплатно, аудиторията винаги била препълнена, коментарите продължавали и навън, след лекцията...

По демографски признаци, слушателите на Златаров са били крайно нехомогенна група: заможни и бедни, чиновници, предприемачи и работници, студенти и учители, социалдемократи, либерали, комунисти и демократи... Но е имало неща, което са ги отличавали: интересите и темите за разговор в областта на науката и образованието, а може би и на някои модерни за  времето си идеи като въздържателството (за разлика от мен, Златаров е бил апологет на трезвеността).

Затова, колкото и високи хонорари да получава Андреа за своите изпълнения, тя е от по-различна класа от солиста на Кралския симфоничен оркестър в Нидерландия Веско Пантелеев.

В този смисъл, нека оценяваме безпристрастно появата на футболиста и певицата в класна стая през призмата на социалната психология с термини като обществена нагласа, ценностна система* и модели за подражание. С какъв знак (+ или -) ще интерпретираме това събитие, е нещо друго.

И ако желаете промяна на моделите, спомнете си, че само преди 80 години Асен Златаров е бил звезда, "Славянска беседа" е била място за дебати, а обикновените хора са ходели на театър и са пращали децата си на уроци по цигулка. Промяната е възможна. За начините ще пиша друг път.

---------------------- Р Е Ч Н И К ----------------------
* ролеви модели - личности, чиито качества и/или поведение са ценени от членовете на  едно общество или група от хора и им служат за пример.
* стратификация - разделение на групи хора по социално-икономически измерения: доходи, условия на живот, образование.
* индустриална революция - времето от средата на 19в. до средата на 20в., когато се оформят нови технологии, производства и социално-икономически отношения (вкл. и класите, които знаем от текстовете на Маркс).
* социална категоризация - възприемане на определени хора като притежаващи определени характеристики, които са типични за някои, но не за всички хора.
* ценностна система - подреждането в йерархичен ред на ценностите, които имат човек, група или общество. Ценностите от своя страна са терминални (представи за това какво искаме да постигнем в дългосрочен план в живота си) и инструментални (какви искаме да бъдем, какви качества искаме да развием и притежаваме)

За пета поредна година: Група за тийнейджъри

Още Фройд е опитал да разбере 
какво точно има в ума 
на човека. 
Опитите продължават и до днес.

Тази есен за пета поредна година организирам психологическа група за тийнейджъри.

За кого е групата?

Тя е за ученици от 9 до 12 клас. Обикновено се включват три вида участници:

1. Тийнейджъри, които искат да учат психология и искат да знаят повече "от кухнята" за психологията като наука и практика;
2. Други искат да учат нещо различно, но им са любознателни как психологията се използва в техните желани професии (например в икономиката, режисурата, творческото писане и др.).
3. А трети искат директно да приложат някои знания и открития от психологията в живота си, да се опознаят и развиват като личности, да направят избор, да вземат решение, да променят отношенията с някого. Всъщност в тази група влизат и хората от първите  две. 

Защо е важна тази група? 

Защото ако си между 13 и 19 години, сам усещаш, че животът те изправя пред много неща за първи път и че за тях в училище не се учи. Затова често си объркан - не можеш да разбереш себе си, не можеш да разбереш другите, и за съжаление те също не те разбират.
Не можеш да споделяш всичко със всеки. Понякога има неща, за които не знаеш как да говориш. Човекът отсреща също може да не знае? И какво правим тогава? Защото, както сам се сещаш, това, че да не говорим за нещо или да не опитваме да променим нещо, изобщо не значи, че то не съществува. Само значи, че вкъщи и на училище не си учил/а за него.
В тази група ще опитам да добавя това, което не може да се научи вкъщи и на училище. 

Какво ще получите?

Първо - доверие и дискретност. Това, която се случва в тази група, си остава само в нея.
Второ - знания и умения. В края на групата ще имате по-богата обща култура, по-добри умения да разбирате света, ще знаете повече за себе си, ще натрупате ценен социален опит и нови социални умения.

Трето - ще научите как самите вие да използвате психологическите знания във всекидневието. 

Сред участниците в моите групи досега са:

• PhD студент по психология в Англия
• Dокторант по дизайн в Нова Зеландия
• PhD студент по астрономия в Германия 
• Диплмиран психолог от Шотландия 
• Бизнес анализатор от Шотландия 
• Режисьор от Великобритания 
• Студент по хотелиерски мениджмънт в Нидерландия 
• и още много талантливи и търсещи млади хора

Какво включва методологията на групата?

В групата водим тематични дискусии, различни практически упражнения, различни техники от психологията и психотерапията и много интерактивни форми на работа. Една групова среща продължава около 3-4 часа. Понякога давам самостоятелна работа за правене у дома или "на терен."

Кой е водещ на групата?

Аз съм Георги Станков. Аз съм психолог и психотерапевт. Повече за моята работа ще намерите тук. Организирам този курс за пета поредна година.

Повече информация и записване: на тел. 0886 834918 и е-поща dunyata@gmail.com

Ще ме намерите в гр.Хасково, бул”Раковски” 26-А, ет.4. ст.421 (мястото е известно като “Бившите общежития на СМК”). Вижте го:

View Larger Map

Мистър Бейзбол и японският етикет

Американският филм "Мистър Бейзбол" не е от шедьоврите на световното кино. Така че, ако не сте го гледали, никой няма да ви каже, че сте пропуснали много. Но филмът заслужава да го споменем в този блог.

Главният герой Джак Елиът е нахакан янки и бейзболна полузвезда. Въпреки, че в си кариерата си има няколко проблясъка, той е посредствен играч. Идва моментът, в който никой в САЩ не се интересува от услугите му. Джак приема единствената оферта - да играе в Страната на изгряващото слънце. Там, където ще бъде Звезда. Какво се случва там, можете да познаете сами. Културен шок, адаптация, любов, хепиенд. 

Класически сценарий, в който за щастие има няколко смешни сцени за срещата (добре де, сблъсъка) на американската и японската култура. Ето една от тях: 

И така, традиционно японците носят кимоно, а американците дънки; японците пият саке, американците - уиски; японците ядат с клечки, американците - с вилица; японците са тихи, американците - шумни; японците от всичко правят изкуство, американците от всичко правят бизнес. Но това са очевидните различия на повърхността. 

Ето по-дълбоките културни различия между японци и американци:

• Американската култура е индивидуалистична, японската - колективистична. 
• Американската култура е с ниска властова дистанция, а японската - с висока. 
• Американската култура е с краткосрочна ориентация във времето, японската - дългосрочна. 
• Американската култура е мъжествена, японската е женствена. 
• Американската култура подкрепя риска, японската подкрепя избягването на риска. 
• Американската култура учи да задоволяваме желанията си, а японската - да се въздържаме. 

------------------------------- 

Този пост излиза като огледална публикация едновременно тук и в специализирания блог "Междукултурни умения".

Кажи ми какво харесваш

Кажи ми какво харесваш е заглавието на статия в сп.Абитаре (бр.18, юли 2013г.), която написахме с турската ми колега Тюркан Фърънджъ. Кратко и разговорно представяме изследването си за детските площадки на Хасково. 

Ето основното и за вас: 

От края на 2009г. съществува Наредба за безопасността и устройството на детските площадки в България. До края на 2013г. всички съоръжения и детски места за игра трябва да отговарят на изискванията на наредбата. Ето защо в Хасково масово се подменят съоръженията за игра. Проблемът е, че никой не пита потребителите какво искат, какво точно харесват: нито авторите на наредбата, нито производителите на детски площадки, нито инвеститорите, които плащат за тях, нито дизайнерите на детска среда, нито местните власти, които най-често са собственици на земята под площадките. Върви се към почти пълното уеднаквяване на начина, по който се проектират пространствата за игра, както и на материалите, които се използват.

Изследването ни опитва да разбере какво харесват родителите и децата в Хасково в това, което им предлага средата в момента. Прави се сравнение между две групи: ползватели на старите детски площадки, създадени през комунизма, и на новите детски площадки, създадени през последните години в съотвествие с наредбата. Методиката беше приложена локално - в Хасково, но е приложима навсякъде.

Пързалка - слон от епохата на реалния социализъм.

С Тюркан стигнахме до идеята, че детските площадки имат (по-точно е желателно да имат) пет измерения: радост (това включва както предпочитанието към конкретно място, така и привързването към това място), природа (както материалът за съоръженията, така и всички природни елементи на площадката - вода, скали, почва, растителност), безопасност (редуциране на риска децата да пострадат), социализация (възможност за общуване, но и възможност да се изграждат знания за социалните правила) и дизайн (както дизайн на съоръженията, така и цялостният изглед на площадката и разположението на отделните елементи в нея). Всъщност петте измерения са взаимосвързани, така че идеалната детска площадка (колкото и абстрактно да звучи) е синтез и от петте.

Рисуването по тема и интервюирането 
след това бяха част от дейностите ни 
в Мозаечния подход.

Изработихме инструменти за изследване на нагласите на родителите и децата доколко старите и новите детски площадки отговарят на техните предпочитания и в каква степен отговарят на петте измерения. При децата приложихме т.нар. Мозаечен подход, който съчетава качествени (наблюдения и интервюта) и количествени методи (въпросници). При родителите използвахме стандартен въпросник с Ликертова скала (избор на отговор от 1 до 5) и скала за ранжиране на петте измерения по важност. 

 Люлка с двойна седалка. С нея
илюстрирахме тенденцията към
колективизъм през соца. 

Статията представя и част от резултатите. Не представяме всички данни, защото работим по текст, който ще предложим за публикуване в академично издание.

Пълният текст на статията в Абитаре е достъпен тук.

* * *

Ако обичате списания без жълтини и клюкини, защо не четете "Абитаре"? Чета го, откакто започна да излиза през 2008г. и се превърна в любимото ми списание на български (всъщност текстовете са двуезични - излизат едновременно и на български, и на английски). Стана ми по-любимо и от L'Europeo, които доста познати наричат "най-доброто". Е, аз предпочитам Абитаре. То е списание за идеи, при това за идеи в действие. В него се пише много смислено и концептуално, но не само с архитектурни термини, а на разбираем човешки език. Показва се важността на това как създаваме и оформяме пространствата, които обитаваме. И по този начин деликатно се намеква на читателите, че архитектурата в крайна сметка е за хората, не за архитектите. 

Джонатан Алън: Самовъзприемането ни какви сме е колкото географско, толкова и психическо състояние

На събитие, организирано от Атлантическия клуб тази пролет, британският посланик г-н Джонатан Алън даде изключителна реч. Препоръчвам ви да я прочетете - рядко чуждестранен дипломат ще си позволи да ни даде толкова позитивна, нелицемерна и наситена с разбиране за психологията на българите обратна връзка. 

Тук ще цитирам само пасаж от речта на посланик Алън. Засяга начина, по който българите се позиционираме спрямо другите: 

Забранете думите ”малка държава”

По население България е 16-та най-голяма държава в Европейския съюз. Тя разполага със същия брой европейски гласоподаватели като Австрия и Швеция. България би била важна част от всякакъв съюз в Брюксел.

Така че, ако сте част от управленческите структури, или сте представител на правителството тук, в България, безпрекословно трябва да ви се забрани да описвате държавата си като малка. Защото не е малка. 

Боя се, че заради тази си нагласа България губи. Австрия и Швеция не отиват на преговори в рамките на ЕС с очакването, че някой друг трябва да направи нещо за тях; те очакват да постигнат онова, което искат. Те създават съюзите си на ранен етап и са тактически гъвкави, за да могат да си осигурят максимален брой привърженици за договореностите, които са си набелязали. Изразът „ние сме малка държава” позволява да се задълбочи схващането, че за България нещата само се случват и че в преговорите България не трябва да очаква да получи, каквото иска. Подобна нагласа не насърчава чувството за отговорност, необходимостта да се заеме позиция и да се работи така, че България да получи каквото иска.

Преуспелите държави съгласуват стратегията си в столиците си и оставят тактиката на дипломатическите си представителства в Брюксел, а не очакват да им се дава разрешение за всяка точка от преговорите „от къщи”, от различните национални министерства. Докато такова разрешение пристигне, край с вас: преговорите са минали покрай вас, както речните води обтичат скалата. 

България е държава от Европейския съюз, която е средна по размер, и възможностите й за гласуване отговарят на този размер; сега е необходимо България да стане среден играч в Брюксел.

Поставете България в центъра на картата 

Като сме тръгнали да забраняваме, можем ли да се споразумеем да забраним на конференции и в официални документи да се показват географски карти, които поставят Швейцария в центъра, а България – чак долу вдясно? Това не ни помага изобщо. Нека вместо това да поставим България в центъра на нашата географска карта. Тогава ще осъзнаем геостратегическия потенциал на нашата страна, свързана чрез Балканите с Централна и Източна Европа; с великата европейска артерия – Дунав; нагоре през Румъния и Украйна, та чак до Русия; през Турция и по море до Централна Азия и Близкия изток; на юг и на запад – с Гърция, Италия и Западните Балкани.

България може да се схваща или като периферна на всичко държава, или като държава - център на всичко: разликата е точно толкова психическо състояние, колкото и географска реалност. 

Та се замислих, че много често, когато съм срещал представители на други нации, те са били много спокойни и уверени в говоренето за нациите и страните си, без прекомерно напомпено самочувствие, но и без свитостта от осъзната изостаналост и неравностойност. Без значение дали от голямата Америка, или от малката Дания.

И дали тогава гордото тупане в гърдите ни, че "малка България" имала не знам колко си големи шампиони, повтарянето "България на три морета", броенето колко Българии уж били създали българите през последните три хиляди години и цялостното вторачване в реални и въобразени постижения, не е компенсация за това, че по принцип, без изобщо да го съзнаваме, сме се разположили в долния десен ъгъл на картата и вярваме, че там ни е мястото...

-------

Курсивът е текста на посланика е мой. Поставих го, за да насоча вниманието към най-ключовите според мен думи и изрази. 

Анджелина Джоли: трудният избор за здравето

Споделянето на Анджелина Джоли 
може да даде смелост на хиляди 
жени да направят нещо 
добро за здравето си.

Днес "Ню Йорк Таймс" публикува силна статия на Анджелина Джоли - Моят медицински избор. Една от най-известните актриси на света разказва, че през последните месеци е минала през три операции, за да намали риска от рак на гърдата.

Джоли разказва, че майка й се борила с рака цяло десетилетие и накрая умряла на 56 години. Актрисата е наследила от майка си гена BRCA1. Лекарите изчислили, че в нейния случай има  87% риск да се разболее от рак на гърдата и 65% риск от рак на яйчниците. В опит да намали риска, актрисата се подложила на превантивна мастектомия. Тя представлява хирургическо остраняване на вътрешността на гърдите, където си създават и размножават раковите клетки. Последната интервенция била с естетическа функция - с поставяне на имплантанти, които да направят гърдите да изглеждат такива, каквито са били. Само че рискът от рак вече е 5%. А не 87. 

Освен личната история на Анджелина Джоли, статията съдържа и кратки, стряскащи и будещи размисъл данни за рака на гърдата. Ето защо статията на Анджелина Джоли не е само за Анджелина Джоли. Тя е статия за всички жени. Статия, която подканя към действие. Тя цели да промени поведението на жените към собственото им здраве. Да промени интерпретацията на болестта като срам, както я изживяват мнозина. Да промени и социалната парадигма за болестта като стигма. Ето част от посланието й:

Пиша за това, защото се надявам, че други жени могат да се възползват от моя опит. Ракът все още е дума, която носи страх в сърцата на хората, създавайки дълбоко чувство на безсилие... 

...Исках да напиша това, за да кажа на другите жени, че решението за мастектомия не беше лесно.

Искам да насърча всяка жена, особено с фамилна анамнеза на рак на гърдата или яйчниците, да търсите информация и медицински експерти, които могат да ви помогнат в този аспект от живота ви, и да направите свой собствен информиран избор.

Статията на Джоли е важна, защото тя е известна личност, филантроп е, има хубаво семейство, модел е за много момичета и млади жени. Ясно е, че повече жени биха прочели нейната история, вместо примерно историята на Роза Росарио от Каса дел Рока. Решението й да сподели опита си с другите жени заслужава само поздравления.

Всяко дете има нужда от шампион!

Това е името на вдъхновяващата кратка TED лекция на Рита Пиърсън - бивша американска учителка с 40-годишен стаж. 

40 години учител може да ви звучи като 40 години професионална деформация, но в случая не е това. Посланието на г-жа Пиърсън засяга важен елемент в ученето, който отива отвъд значeнието на когнитивните процеси, с които го свързваме: възприятиe, памет, внимание. Тя говори за силата на човешките отношения, за значението на личността на учителя, за това, че възрастният не бива да използва по-големите си знания, опит и формализирана власт, за да доминира, а за да вдъхновява и подкрепя растежа на младите хора. Защото преподаването е повече от механичното преподаване на факти. То е дълъг процес на формиране на взаимоотношения и на личностно развитие. Децата не учат от хора, които не харесват, казва Рита Пиърсън. И това е правило не само в класните стаи. То е валидно за всяка форма на организирано междучовешко общуване - в организациите, в неформалните общности, в семействата.

Рита Пиърсън разказва истински истории от своя опит, които показват какво стои зад клишето, че учителят трябва да е добър пример. Едно е сигурно: добрият пример не опира да прическа, тоалет или свръхизискан речник. Преди всичко учителят е човечен лидер. Той има смелостта да признава слабостите си. Извинява се, когато е сгрешил. Показва, че вярва в способностите на децата. И помни, че те някой ден ще възпроизведат в обществото моделите на взаимодействие, които са преживели у дома си, в училището, на улицата. Учителят не може да промено всичко. Но той може да промени това, което е около него. Разбира се, става дума за мисия.

Шампионската реч на Рита Пиърсън вече има субтитри на български.

Рита Пиърсън: "Всяко дете заслужава шампион - възрастен, който никога няма да се откаже от тях, който разбира силата на свързването и настоява, че те ще станат най-доброто, което могат да бъдат."

Моят първи Google Hangout: България през 2013-а и отвъд

Повечето хора имат доста тясна представа за това какво работят психолозите. Професията на психолога се свързва с няколко роли: диагностика, консултиране, подбор и обучение на хора, преподаване и още една - две дейности. Истината е, че психологът с уменията и квалификацията си може да работи десетки професии. Включително професии, които все още дори не съществуват. Ето една дейност, в която психологическото познание може да послужи: в модерирането на дискусии и изграждането на мрежи от хора.  

Пробвах тази роля днес в историческия първи обществено-политически хенгаут в България! :) 

Google hangout e по-съвършена алтернатива на Skype, която позволява разговорът пряко да се излъчва по интерет, а след това записът да остава качен в YouTube.

На английски език думата hangout се тълкува като място, което човек посещава често, за да общува или да си почива. На български обикновено я превеждаме като терен, но преди малко открих една чудна дума, която ме плени и бих използвал: свърталище. 

Ето защо днес направихме едно експериментално свърталище, наречено "България през 2013-а и след това." Във време на сериозна политическа, социална и икономическа криза, няколко души споделиха своите мнения и идеи върху всеобхватната тема "България през 2013-а и след това".

По-конкретните теми бяха: как стигнахме до тук, какво се случва с гражданското общество, кои са приликите и отликите в протестите от 2012г. и началото на 2013г., как гражданите могат да оказват влияние на политиците, какво трябва да се промени у нас и как, кой трябва да е най-спешният приоритет на следващото държавно управление, и т.н.

Благодаря на участниците:

+Bogomil Shopov - блогър, съосновател на "Електронна граница", защитник на правото на достъп до информация в интернет, бивш кандидат за член на Европейския парламент от листата на Зелените, съосновател на българската Пиратска партия.
+Denitsa Sacheva - PR експерт, преподавател по политическа комуникация в НБУ, номинирана за  наградата "Човек на годината 2012" за работата си с бежанци и имигранти в България, в момента кандидат за народен представител.
+Polina Paunova - журналист в Mediapool.bg, съосновател на неформалното обединение за алтернативна гражданска журналистика "Гневните млади хора", отразяващо много събития и социални акции, които обикновено не попадат в основния новинарски поток.
+Todor Tanev, проф. д-р - преподавател по политология и по стратегическо планиране, ръководител на катедрата по публична администрация в СУ "Св.Климент Охридски", участвал в изготвянето на националната стратегия на Армения.
+Ivan Delchev - специалист по интернет маркетинг и реклама, съосновател и съсобственик на софтуерна компания, в която ръководи отдела за контрол на качеството, любител баскетболист и волейболист.

Защо организирах свърталището? Ще отговоря като гражданин и психолог - две роли, които  се допълват, доколкото работата на психолога е да бъде полезен на обществото. Организирах го, защото свърталището в Google може да се използва като средство за развиване на гражданското участие и пряката демокрация, защото чрез него малки общности и граждански групи ще могат да споделят и обсъждат идеи с останалата част на обществото. Това дългосрочно  ще допринесе за повече плурализъм и за връщането на усещането в хората, че гласът им има значение, че участват пълноценно в живота на обществото и че имат силата и компетентността да го променят. Джон Ленън го е казал с прости думи: Power to the people.


* * *
В заключение ща подчертая, че този експериментален хенгаут беше проведен под егидата на сдружение "Градината" - Хасково, в което съм доброволец. Искахме да опитаме алтернатива на официалната телевизия - ето как хората могат сами да си направят предаване, и в него да има смислен разговор.

Как мислите, получи ли се?

Световният ден на книгата и Анатомията на човешките отношения

Днес е Световният ден на книгата. Обичам книгите. Благодарен съм им, защото ми помогнаха да стана това, което съм. Защото са мост. Те ни свързват. Те правят възможни срещата, споделянето и съпреживяването.

Общото между книгите и хората в моя живот е, че най-добрите ми приятели са хора, с които сме обсъждали книги и идеи. 

Затова в Деня на книгата ви представям първата научна психологическа книга, която прочетох преди 20 години. 

"Анатомия на човешките отношения" 
(от сайта Книжно магазинче).

Тази книга е "Анатомия на човешките отношения" на Моника Аргайл и Майкъл Хендерсън. Издадена е от "Наука и изкуство" през далечната 1989г. Това е един от най-важните трудове по социална психология, които съм чел.

Аргайл и Хендерсън представят и интерпретират данни от множество психологически изследвания (свои и чужди) за различните видове взаимоотношения между хората, в цялата палитра на ролите, в които влизаме всеки ден: приятелство, интимност, съжителство и брак, родители - деца, съседски отношения, работно място.

Аргайл и Хендерсън търсят "ключето" към отговорите на въпроси като: какво изгражда успешните взаимоотношения? Какво ги поддържа? Какво ги разрушава?... Какви са ползите от връзките ни с хората? Какво се надяваме да получим от тях? Какво сме готови да им дадем...

Най-ценното от практическа гледна точка в книгата са правилата: принципите за поддържане на добри взаимодействия, извлечени от споделения опит на стотици интервюирани хора за отношенията им с другите. Нещо като Dos and Don'ts  във всички отношения, които споменах по-горе: между приятели, любими, партньори, съпрузи, съседи, колеги.

От първия път в началото на 90-те до сега препрочитах "Анатомията..." още няколко пъти. Понякога търся нещо, което съм забравил в детайли. Например наскоро извадих от нея интересна британска класация от 70-те години на 20в. за това какво търсят жените и мъжете в своите партньори. Вижте я:

Желани качества на партньора по реда на значимост:

Качества на партньора  (или какво искат жените)	Качества на партньорката  (или какво искат мъжете)
1. Постижения	1. Физически качества
2. Лидерски качества	2. Еротични способности
3. Професионални способности	3. Чувственост
4. Финансов усет	4. Умение да общува
5. Умение да забавлява	5. Домакински умения
6. Интелигентност	6. Шивашки умения.
7. Наблюдателност	7. Междуличностно разбирателство
8. Здрав разум	8. Влечение към изкуството
9. Физически качества	9. Духовно разбирателство
10. Способност за теоретично мислене	10. Артистични дарби

Изненадва ли ви нещо? Какво? 

Сблъсъкът на лидерите: Борисов, Станишев и Костов. Кого да изберем?

На 12 май ще има избори за парламент. Неминуемо, преди избори се говори за партии, политики и политици. Тук предлагам алтернатива на досегашното говорене за политиците. Няма да говоря за пороците, грешките или заслугите на управленията им. Нито ще ги нарека крадци, мошеници, предатели, герои. Ще направя анализ на трима лидери от гледна точка на теорията на Фройд за личностните типове. Ще опитам да ги направя по-познаваеми за обществото. Трябва да са, защото те са хората, задаващи и изпълняващи дневния ред на обществото. Ще говоря от гледна точка на опита си в психологията, защото тази гледна точка ми липсваше в анализите на водещите политици.

Кой ще ни води, когато небето е мрачно и започне бурята?
(Картина на Tomas Jedruszek.)

Избрал съм трима политици с главна роля в политиката от последните години. Трима бивши премиери: Бойко Борисов, Сергей Станишев и Иван Костов.

Зигмунд Фройд казва, че има множество разнообразни личности, но има три основни личностни типа. Това са нарцистичният, еротичният и обсесивният тип. Повечето хора притежават елементи и от трите типа, но в различно съотношение. Това от кой тип е човек, зависи от главната тенденция в поведението му.

Но първо ще направя две уточнения:

1. Мнението ми е субективно и (вероятно) спекулативно, основано е на впечатленията ми от медийните изяви на тримата политици. Процентните съотношения на трите типа черти са моя интерпретация на публичните им образи и на собствената ми преценка за действията им.

2. Фройд е вложил по-различен смисъл в термините еротичен и обсесивен, от този, който влагаме ние днес. "Eротичният" няма общо със сексуалността, a "обсесивният" няма общо с обсебеността. Преди години Фройд ги измислил, без да подозира, че днес може да имат по-инакво значение. Както, между другото, е станало и с думата комплекс.

Затова ще ви въведа в темата с опростени работни дефиниции:

Нарцистичният тип е самодостатъчен и самовлюбен,
Еротичният тип е несигурен и иска да бъде харесван,
Обсесивният тип  е дисциплиниран и целенасочен.

След уточненията: да започваме!

Бойко Борисов е нарцистичен тип лидер. Нарцисистът вярва, че е специален и се стреми да го изтъква. Не иска просто да го харесват - иска да му се възхищават. Страхът му е да не остане непризнат. Има постоянен стремеж да се държи като на сцена. В първата си публична роля като главен секретар на МВР, Борисов приличаше на шериф от уестърн. Преди парламентарните избори през 2009г. Борисов контузи крака си във футболен мач и това стана водеща новина. Телевизиите излъчваха репортажи за ранения политик на легло, който мъжествено не трепва пред болката. Покрай подаването на оставка през 2013г., Борисов отново влезе в болница - този път заради високо кръвно налягане. Отново медийният образ на бившия премиер беше на герой, който се е раздал до себеотрицание. Образът на героя е характерен за себепредставянето на Борисов. За да подчертае постиженията си, той често сравнява работата си с тази на предишните премиери. Честото рязане на ленти за откриване на нови обекти (или на участъци от обекти) също е нарцистична проява. Тя разкрива желанието да изтъкне, че е постигнал нещо, което не е било постигано.
Борисов има и елемент от еротичния тип лидерство. Еротичната тенденция в поведението на Борисов пролича в непостоянството му по две важни теми - проучването за шистов газ и строежа на АЕЦ "Белене." Еротично беше поведението му и при протестите на природозащитниците на "Орлов мост" през лятото на 2012г. (да не се бърка с последните протести от началото на 2013г.!).

Нарцистичните хора имат вътрешна мотивация - правят нещата така, както им харесва. Амбициозни са и често имат харизма, могат да накарат хората да мечтаят. Най-важният стимул за тях е да задоволят усещането си за собствена значимост и доминация.
Капанът на нарцистичния лидер е, че може да надцени своя и на организацията си капацитет и така да се впусне в дела, по-големи от възможностите му.
Ситуацията при Борисов - 70% нарцистичен, 20% еротичен, 10% обсесивен. 

Сергей Станишев е еротичен тип. Водещата му характеристика е, че иска да бъде харесван. Страхът му е да не престанат да го обичат. Това прави еротичния тип лабилен, непостоянен и зависим от външни фактори. Политическата кариера на Станишев започна с медийните атракции с рокерския мотор и Елена Йончева, които можем да обясним като опит да бъде заобичан от социалистите. Той беше в ролята на малкия немирен внук, което винаги умилява възрастните. Като премиер Станишев искаше да бъде обичан (и преизбран) от възрастните хора и затова организира популистката кампания за изпращане на няколко хиляди пенсионери на море. За да получи властта, социалистическият лидер направи редица компромиси, включително отстъпи на коалиционните си партньори за плоския данък - една категорично нелява мярка. Когато БСП остана в опозиция, подкупващо-младежкият чар не беше достатъчен. Наложи се лидерът да има по-зряло излъчване пред електората. От една страна, за да отговори на първично-могъщия Борисов. От друга - за да се справи с вътрешната опозиция около Първанов. Тогава Станишев си направи дете.
Нарцистичната и обсесивната тенденция в поведението му се проявявиха при организирането на вътрешнопартийната битка с Първанов на последния конгрес на БСП. В крайна сметка битка нямаше, защото Станишев успя да привлече повечето структури на своя страна и стопира вътрешната опозиция.

Еротичните хора са външно мотивирани - правят нещата така, както на другите им харесва. Получаването на одобрение и избягването на критики са най-важният стимул за политическото им поведение.
Капанът пред еротичния лидер е, че накрая може да изгуби ясната си идентичност и ориентация.
Ситуацията при Станишев - 60% еротичен, 20% процента нарцистичен, 20% обсесивен.

Иван Костов е обсесивен тип лидер. Такъв човек е вглъбен и праволинеен, иска всичка да е подредено и организирано. Страхът му е да не изпусне ситуацията извън контрол. Създава ред, поддържа дисциплина, изряден е в работата си и изисква изрядност. Дори прякорът, който навремето медиите измислиха на Костов, го потвърждава - Командира. Като премиер Костов не се движеше от стремежа да се хареса непременно на обществото. Това обяснява, че именно той предприе редица важни, но непопулярни мерки, като приватизацията на задлъжнели предприятия, даването на въздушен коридор за самолетите на НАТО през Косовската криза и т.н. Именно Костов започна целенасочени преговори за членство в ЕС и НАТО. Слабост на обсесивните хора в политиката е, че са ясно установени и не умеят да лавират. Също така не са комуникативни и социално активни. Затова изглеждат по-дистанцирани, сухи и скучни. Не "надъхват" като нарцисистите, нито "прелъстяват" като еротиците. Най-романтичното нещо, което обсесивният Костов направи като премиер, беше да признае, че понякога говори на теменужките си. Твърде малко за южноевропейска страна, в която емоциите са водещи. Едва през последните няколко години Костов опитва да покаже човешката си страна, вероятно по препоръка на пиар специалисти.
Обсесивните хора са вътрешно мотивирани. Правят това, което смятат, че трябва да се направи. Самоконтролират се и са последователни. Най-важният им стимул е задоволството от изпълнена задача и усещането за постигната сигурност.
Капанът пред обсесивния лидер е, че докато е отдаден на работата си и постигането на целите си, не винаги умее да комуникира с хората. 

Ситуацията при Костов - 70% обсесивен, 20% нарцистичен, 10% еротичен. 

* * *

Заключение:

Този анализ не претендира за точност. Това са наблюдения, които имам отстрани, при това вероятно деформирани от личното ми мнение за политическите процеси в България. Но поне е малък опит за начало на нещо, липсващо в разговорите, които съм чувал досега. 

На въпроса „Кого да изберем?”: големи хора сте. Изберете сами. От какво има нужда страната днес?

Да стъпиш върху Иисус: странният случай с доктор Деандре Пул

Една истинска история от последните седмици, разказана  в Ню Йорк Таймс, едновременно ме изуми и ми даде храна за размисъл. Д-р Деандре Пул, инструктор по междукултурна комуникация във Флорида Атлантик Юнивърсити, провел интересно упражнение със студентите си, за да им покаже силата на културните символи. 

В час по междукултурна комуникация преподавателат инструктирал студентите да напишат на лист хартия името Иисус. След това предложил да го сложат на пода и да стъпят върху него. Kазал, че това е доброволен акт и никой не е длъжен да го прави. Когато виждал, че някои от тях се колебаят да стъпят, той питал защо не искат да го направят. Както и очаквал, религиозните студенти направили изказвания, които утвърждавали вярата им. Например: Християнин съм и обичам Иисус! 

Целта на упражнението била да започне дискусия за ценността на символите в различните култури. Затова вместо суха теория, д-р Пул използвал преживелищно упражнение, при което човек може да изследва себе си и реакциите си и така да оцени собствената си чувствителност към силата на символите. Така и станало. Но след това...

За последвалата ситуация българският народ казва Де го чукаш, де се пука. Студентът Райън Ротела подал оплакване срещу преподавателя пред ръководството на университета. Пред местен тв-канал също изразил недоволството си от Пул и неговото упражнение. Новинарите представили новината в стил "Професор кара студенти да стъпят върху името на Иисус." Вдигнала се порядъчна медийна шумотевица и губернаторът - републиканец Рик Скот направил публично изявление за тревогата си от нарушаването на добрите нрави, потъпкването на семейните ценности и омаловажаването на вярата в университетите. Различни граждански групи и ултраконсервативни неправителствени организации протестирали против "стъпването върху Иисус."

Потърсих повече информация за случая. Какво открих?

В резултат от шумното обществено обсъждане, преди три седмици ръководството на Florida Atlantic University е пуснало д-р Пул в административен отпуск. В 21 век се стигна до безпрецедентната ситуация на страницата на преподавателя в университетския сайт да се появи каре, обясняващо причините за отпуска: личната безопасност на Диандре Пул. 

За неопределено време д-р Пул няма да преподава и няма да има приемни часове, а курсовете му ще се водят от нови инструктори. 

Снапшот от профила на Деандре Пул в сайта на Флорида Атлантик Юнивърсити.

Парадоксално, създателят на това толкова дискутирано упражнение, проф. Джеймс Нойлип, преподава в католическия колеж Сейнт Норбърт. Той е автор на учебника Intercultural Communication: A Contextual Approach, към който има наръчник с много упражнения - едно от тях е и спорното стъпване върху Иисус. Нойлип го използва от години без никакви проблеми. Твърди, че то наистина е емоционално преживяване, но пък е ефективно за целите на курсовете му.

Странният случай с доктор Пул ме провокира за няколко коментара:

Първо, можем да съдим действията на д-р Пул само по един критерий: тяхната академична стойност. Потърсих и изчетох различни източници и смятам, че това е смислено академично упражнение. То би могло да допринесе за развиване на критичното мислене на студентите и за по-пълното им разбиране на културните различия. Оказва се, че е използвано в стотици колежи и получава положителни отзиви. 

Второ, идеята за "силата на културните символи" може да обясни донякъде разгорещените дебати за и против бурката във Франция. Или пък възмущението сред много българи от това, че чешки художник е изобразил България като тоалетна чиния в една своя инсталация. И гневът на мюсюлманите, изгорили датски знамена заради карикатура на Мохамед в датски вестник. Символичността ми напомни също за древния спор за иконите в православието - винаги в такива случаи съм обяснявал, че православните християни почитат иконите, защото иконите са символични репрезентации на светците, а не самите светци. Точно както листът с надпис не е самият Иисус.

Трето, гневната реакция на много граждани срещу богохулството и антихристиянството на Пул е лесно обяснима. Медиите предлагат избирателна информация и така (де)формират общественото мнение. Социалната психология отдавна е открила как: дава се оскъдна информация с няколко ключови думи, които предизвикват определени асоциации и емоционални реакции - тогава е по-вероятно да се отключи дадено действие. Този процес работи и с големи маси от хора, когато трябва да се повлияе на масовото поведение. Никой  от протестиращите не е разбрал, че в инструкцията си Пул не е казал на студентите "Стъпете върху Иисус!" - той им казал "Стъпете върху листа!" Извън фокуса е останало и това, че самият Пул е вярващ християнин и е бил учител в неделно училище.

Четвърто, сигурно за скандала има значение и това, че Деандре Пул е активист на Демократическата партия в Палм Бийч, а губернаторът Рик Скот е републиканец. Което показва как политиката може да експлоатира всякакви събития. Но и да не знаехме това, получихме поредния пример, че в отвореното и толерантно амерканско общество има места, в които все още господства пуританство от зората на 20 век.

Хобитовата детска площадка в Англия

Създаването на добри детски пространства е една от най-големите ми страсти. Ако знаете това, можете да си представите възторга ми от новината, че в югозападна Англия са създали детска площадка, вдъхновена от Толкиновата история за хоб
итите. Да се разхождаш из коридорите на хобитова дупка, да търсиш златния пръстен, да си представяш, че си като Фродо Бегинс, Пипин, Сам и Мери... това е безценно!

Представете си колко още приказни истории чакат да ги пресътворим в околната си среда!

Защо е толкова важно това?

Защото е време да променим застиналите конвенционални модели, по които се правят детските пространства. Трябва да внесем живот и природа в местата за игра, а не да ги изолираме с бетон, гума и метал. Трябва да създадем места, в които децата ще изследват, откриват и изграждат, където ще развиват сетивната си ориентация за пространствата, въображението си, творческите си способности и социалните си умения. Въобще - трябва да правим места с висока образователна стойност за децата. 

Детското място за игра трябва да дава възможност за богат и пълноценен опит и за преживявания, които всекидневната среда не предлага. 

Хобитовата детска площадка е проект на организацията Национален тръст, отдадена на запазването на природното, историческото и културното наследство на англичаните, както и на стария им начин на живот.

Красиво, драматично и интимно: Pain of Salvation - Sisters

От музикалните стилове, които познавам, прогресив рокът е най-богат на теми от психологията. 

Повечето прогресив рок групи* творят поезия, често на сериозни философски и психологически теми. Повече от всеки друг стил, прогресив рокът изследва въпросите за смисъла на живота, самотата и отчуждението, свободата и конформизма, връзката човек - Бог, надеждата и страха, влиянието на миналото върху настоящето, идентичността и търсенето на себе си, зависимостите и обсесиите, любовта и сексуалността... 

Реших да ви представя една от най-красивите балади в съвремения прогресив рок: Sisters (Сестри) на Pain of Salvation. Тя е от албума Road Salt One, в който всички пиеси засягат темата за избора: избор, който понякога може да има земетръсни последствия за живота на протагониста. 

Сестри е песен за изкушение, омая, тревога, колебание, избор... Ще ви разкажа историята (вие може да я слушате също така), а после ще опитам да покажа психологическата логика, която можем да използваме, за да доразвием текста в по-голям сценарий. И така, имало едно време...

Протагонистът е на парти. Опиянен от виното, той излиза навън, в студената нощ, за да остане насаме с мислите си. Но там среща Нея - Втората сестра. И тя ходи като Първата, и се усмихва почти като нея, и говори като нея, и е същото "дете на Дивото"... Но Тя не иска да бъде сравнявана с Първата, (Tя се стреми да не бъде като теб, просто както всяка сестра би направила, кава протагонистът). Те говорят и отпиват от виното. И докато с глътките вино преглъщат и неизказани думи, невидими експлозии взривяват сърцата им:

И може би това е виното, 

или това, че ти си в нейните очи, 

но я искам в този единствен момент.

...Точно в този единствен момент.

Обзет от внезапен порив, той протяга ръка към лицето й, но бързо я отдръпва. Смутено се смеят, тя разлива виното си. В нощния хлад, стоплени от виното, объркани от собствените си желания, двамата са на ръба: 

Ако тя погледнеше дълбоко в очите ми, 

и ако ме попиташе нежно, 

щях да бъда в леглото й и в плътта й 

и бих загубил живота, който познавах. 

...

И ако аз погледнех в очите й, 

и ако нежно я попитах, 

тя би се отдала и би дала тялото си, 

и би загубила живота, което познаваше. 

Главният герой е силно привлечен от другата сестра, от Втората. Той е пред повратна точка: Да я има ли, или не? Ще има ли сили да каже "Лека нощ", или сила, по-могъща от него, ще го запрати към нея и този път той няма да отдръпне ръката си? Финалът е грандиозно драматичен и отворен:

И затаяваме дъх, и затваряме очи, 

и отпиваме глътка вино, 

но жаждата изпразни всяка чаша 

 и трябва да си кажем лека нощ. 

Боже, помогни ми да кажа лека нощ!

Дали ще каже? 

Анализ: 

как да открием и доразвием психологическата логика в историята? Да си го представим като сценарий за филм. Някои психолози се занимават с планиране на сценарии.  Те търсят възможните причини за това, което е случва сега, както и какви са възможните варианти за бъдещето. Ето моят анализ на историята от Сестри:

1. Първо ми дойде наум, че не знаем какви са били мислите, които не са оставили героя дори на партито. Защо умът му е бил неспокоен? Защо не се наслаждава на забавата? Става ясно само, че героят се намира в особен период. Не знаем какво го причинило, нито колко дълго продължава, но още го държи. А това има значение, когато търсим защо нещо се случва (или не се случва). Появата на Втората сестра може би бележи началото на края на този период. 

2. Мисля си още, че Втората сестра вероятно е по-малката. Често по-малките деца търсят правото си на собствена идентичност, като се опитват да се разграничат от по-големите, за да докажат, че са различни (дори когато ги повтарят). И героят казва: Tя се стреми да не бъде като теб, просто както би направила всяка сестра. Можем да помислим за мотивацията й да е до него.

3. На трето място, не знаем също към кого се обръща героят. Предлагам три варианта: а) покойна любима; б) настояща партньорка; б) бивша партньорка.

Вариант А: Дали героят несъзнавано не търси компенсация за завинаги загубена любов в нейната сестра? Представям си сценарий,  в който протагонистът и Втората сестра не са се виждали известно време, може би година - две. През това време тя е пораснала и е заприличала на по-голямата. При внезапната  им среща той я вижда в нова светлина. Вижда нещо, което е обичал: ти си  в нейните очи. Разбира се, тук можем да добавим хипотезата, че преди години малката сестра е  била тайно влюбена в мъжа на сестра си... Но: Дали героят все още иска да е верен на покойната?

Вариант Б: Ако угризенията на героя са към настояща жена? Каква тогава е връзката им?
Подвариант Б1: Сигурно някога е имало силно привличане, която обаче се е превърнало в "лоша" връзка - не му носи радост, но и не се осмелява да излезе от нея. И когато среща младата сестра, си спомня нещо от миналото. В нея може би героят открива очарованието на всичко онова, заради което някога се е влюбил в по-голямата (тя ходи като теб, мирише като теб, говори като теб, усмихва се почти като теб, се пее в песента). Очарование - чисто, свежо, примамващо. Коренно различно от нерешените проблеми и сивата скука на живота с жена му. Но има и страх, че ако прекрачи, нищо след това няма да е същото.
Подвариант Б2: На връзката й няма нищо, става дума за моментно изкушение. Ако сега се "измъкнат", успешно ще потиснат спомена за желанието и да се "спасят", като запазят ролите си в семейството.
Подвариант Б3: Връзката е "добра", но има причини героят да не се чувства пълноценен в нея. Може например жена му да е парализирана след катастрофа и вече не е интимната любима от преди няколко години. Любовта му към нея вече е различна. Все повече я чувства като сестра, като дете. Липсват му интимността, силната сексуална прегръдка, спонтанното и сливащо ги в едно любене. Тогава се появява по-младата версия на жена му и всичко, което е искал и имал, но е загубил, се връща.

Вариант В: Да допуснем, че Втората сестра е сестра на бившата любима, с която героят се е разделил преди време. Може би е начин за сладко отмъщение, но... какво ли го спира тогава? Защо има задръжки? Защо го изживява като навлизане в забранена територия? Някакво семейно или социално табу ли има, или нещо друго?

4. И накрая: какво ще стане сега? Запознати сме с вътрешния конфликт на двамата герои. За да решим кой вариант да развием в нашия сценарий, можем  да се размислим върху това: къде е разположена сцената? Локация, време, социален контекст. В какъв период от живота си са двамата? Какво имат? Какво искат? Какво рискува всеки от тях? Кой и по какъв начин ще е засегнат? Как ще реагират засегнатите? Не знаем. Протагонистът казва само, че ако се хвърлят в това, те ще загубят живота, който са познавали преди... Какво обаче може да се случи? 

* * * За мен най-логичен е вариант Б, най-драматичен е вариант А (заради особената трагичност на верността към починал човек), и най-неубедителен е вариант В (може би защото не ми се връзва със стила на песента).

* * *

6-минутна песен може да отключи създаването на сценарий за цял филм, или даже за сапунен сериал :) Харесвам психологическия подход, койте учи да мислим за детайлите, да търсим причинно-следственост и вариативност. Психологията може да помогне много за развитието на характери във филми и книги. Психолозите имат място в екипи, които създават сценариии и сюжети - не само като консултанти, които казват какви поведения отговарят на конкретни психични състояния, а за изграждането на целия сценарий и за развитието на персонажите.

* * * 

Пълен текст на песента на английски:

SISTERS

When all are dizzy and happy from too much wine

I leave the party behind

To walk alone with my thoughts and this spinning mind

Through this cold night

But there she stands

And she walks like you

And she smiles almost like you

A child of the wild just like you

Yes

And for a second I think I get a glimpse

Of the real her behind

She's warm and fragile

With smiles that reach to her eyes

For just this moment

A change so sublime

And if she looked me deep into my eyes

And softly asked me too

I'd be in her bed and in her flesh

And waste the life I knew

So I hold my breath, and close my eyes

And focus on the wine

Let this trembling moment pass us by

So I can say goodnight

But then, on impulse, I almost touch her face

Before I pull back my hand

And we get nervous

We laugh and she spills her wine

Both so awkward, from what's on our minds

And she talks like you

And she smells almost like you

A child of the wild just like you

But she's not all you

Even strives not to be you

Just like every sister would do

And perhaps it's the wine

Or that you're in her eyes

But I want her this one single time

Just this one time

If she looked me deep into my eyes

And softly asked me too

I'd be in her bed and in her flesh

And waste the life I knew

So I hold my breath, and close my eyes

And focus on the wine

Let this trembling moment pass us by

So I can say goodnight

If I'd look into her eyes

And softly ask her too

She would give herself and give her flesh

And waste the life she knew

So we hold our breaths, and close our eyes

And take a sip of wine

But this thirst has emptied every glass

And we should say goodnight

God, help me say goodnight


================
* Любимите ми прог-рок групи: Pink Floyd, Jethro Tull, Genesis, Rush, The Alan Parsons Project, Marillion, Porcupine Tree, Yes, Van der Graaf Generator.  

Въпрос за $ 1 000 000: рационални ли сме? И защо не сме?

Нека ви попитам нещо:

В едно езеро растели лилии, които започнали да се размножават. Всеки ден покритието от лилии удвоявало размера си. Ако лилиите са покрили цялото езеро за 48 дни, колко време им е трябвало да покрият половината езеро?

И една аритметична задача:

Топка и бухалка струват един долар и десет цента. Бухалката струва един долар повече от топката. Колко струва топката? 

Такива въпроси, в различни форми, са често задавани в психологически изследвания на мисленето, оценяването и вземането на решения. Когато нямат много време да мислене, мнозинството от хората казват уверено, че топката струва десет цента. А половината езеро ще се покрие с лилии за 24 дни. Въпреки, че отговорите на пръв поглед са верни, всъщност те са грешни.  

Топката струва пет цента, а бухалката - долар и пет цента. Що се отнася до лилиите, половината езеро е покрито за 47 дни.

И какво от това?

Не е задължително да си Буридановото магаре,
за да не знаеш какво е по-добре да избереш...

Психолозите се питаме: Защо се случва така? Защо често решенията ни изглеждат правилни, а на "второ четене" се оказват нелогични? Защо отиваме в магазина да купим едно нещо, а накрая вземаме друго (не по-добро); защо ядем нездравословна храна; защо пием повече от допустимата норма алкохол и решаваме да шофираме; защо добрите момичета си падат по лоши момчета; защо избираме политици според харизмата, а не според знанията и уменията; защо ценим семейството, но изневеряваме; защо до последно отлагаме да свършим нещо важно и вместо това гледаме филми или играем игри на компютъра?

Над тези и още много въпроси за рационалното и нерациoналното в човешкото поведение повече от 40 години работят някои от светилата в психологията: покойният Амос Тверски и Даниел Канеман (носител на Нобелова награда по икономика), Гари Клайн, Насим Никълъс Талеб, Дан Ариели и Шийна Айнгард. По-нататък ще пиша за всеки от тях, защото изследванията им са фантастични!

Преди броени дни дойде новината, че фондацията "Темпълтън" ще финансира с 1 милион долара Ричард Уест и Кийт Станович за 3-годишно изследване на рационалните решения. Двамата са сред най-утвърдените и уважавани експериментални психолози съответно в САЩ и Канада. Станович е поне малко познат у нас, защото преди три години на български излезе книгата му "Нека мислим правилно за психологията" (Изток - Запад, 15 лева, силно я препоръчвам).

Какво е рационалност?

Проф. Ричард Уест от университета Джеймс Медисън.

Уест обяснява рационалността като начин на мислене, който ни води към по-добро разбиране за това, което е вярно за света, начин на мислене, който ни приближава до разбирането на света, такъв какъвто наистина е. Стартовата точка на двамата учени е откритието им от предишни проучвания, че и хора с висок коефициент на интелигентност понякога правят нелепи мисловни грешки. Нещо повече: според данните на Уест и Станович понякога умните хора са по-податливи на мисловни грешки от обикновените хора. Човек с шампионски IQ може да е тотално объркан относно хиляди всекидневни ситуации, в които се изисква здрав разум. Досега обаче психологията няма инструменти да измерва този здрав разум, или казано по научному: уменията за рационално мислене.

Проф. Кийт Станович от университета на Торонто 

След три години (надявам се) ще имаме първия тест, изследващ тези умения.

Ричард Уест и Кийт Станович не са първите, които поставят под въпрос общовалидността на стандартните тестове за интелигентност. През 80-те години на 20 век Хауърд Гарднър разви теорията за множествената интелигентност. На тази основа през 90-те Даниел Голмън пък разботи модела си за емоционална интелигентност.

Кийт Станович и Ричард Уест не са и първите, които получават добра сума за провеждане на изследване. Всъщност в Америка добрите психолози често получават добри грантове, за да правят наука.

Защо Станович и Уест получиха парите?

Поставен по-сериозно, въпросът е: как точно е позиционирана науката психология в света на (общо взето) прагматичния капитализъм? В какви условия се прави психологията по света?

Психологията на първо място е експериментална наука. Поставянето на научни хипотези, както и дизайнът, провеждането и анализът на психологически изследвания стоят в основата на науката. На второ място: психологията е приложна наука. Изследванията не се правят заради олимпийския принцип: "Я дай сега да правим нещо", а се правят с идеята резултатите им да носят знание, да дават препоръки, да улавят тенденции, да създават перспективи, да предлагат решения. Обобщено: психологията се стреми да е полезна. А това значи резултатите да се използват на различни нива и области във всекидневния живот на хората, организациите и обществото. Да прави живота на хората по-познаваем и по-добър - това е социалната функция на психологията.

В това се крие отговорът на въпроса защо Уест и Станович получават парите. В западния свят се правят качествени научни изследвания, бизнесът знае това и инвестира в тях, защото в дългосрочен план това ще е инвестиция с много висока възвращаемост. Освен това там имат дълга традиция в даряването на средства за наука. Множество филантропски организации подкрепят научни проекти, които могат да подобрят живота на хората. Затова там ценят знанието и хората, които го създават.

За сравнение, в България на пръсти се броят изследванията, финансирани от местни бизнес или нестопански организации. Единственото сериозно психологическо проучване, за което се сещам, беше  спонсорирано от Юлиян Генов.

Възможните приложения от изследването на рационалността: в бизнеса, мениджмънта и планирането, подбора и обучението на персонал, оформянето на рекламни стратегии, в образованието... навсякъде. В чисто екзистенциален смисъл, изследването може да обогати разбирането ни за мъдростта.

Как ще се изразходват парите на фондация "Темпълтън"? Най-вече за заплатите на екипа, който ще работи пред следващите три години върху анализа на по-рано събрани данни, за административни разходи и за пътните разходи на Кийт Станович до САЩ. Като разделим 1 милион на три години и на няколкото души, които ще работят по проекта, се вижда, че това не са чааак толкова много пари. Но са достатъчно, за да могат учените да се фокусират върху работата си, когато не се занимават с преподаване в университетите си. И са доста повече от моя опит в правенето на изследвания за 1000 лева :)