Еранда и книгите

от: Georgi Stankov

Еранда беше момиче от града. Учеше дизайн и се възторгваше от красивото. Обичаше шума, движението, пъстротата и скоростта на живота в големия град.

Тази сутрин Еранда изскочи от входа на кооперацията в най-слънчевото си настроение. Беше хубава, с мека усмивка и дълга коса. Беше облякла роклята с цвят на петрол с черно-бели цветя в стил art nouveau. Когато минаваше покрай любимата френска пекарна, вдиша дълбоко чудния аромат и помаха на собственичката. Денят беше прекрасен, а Еранда - пълна с велики идеи за дизайнерското изложение след две седмици.

Малко след това, на ъгъла на булевард "Възход" Еранда спря. Видя как един човек вадеше книги от чувал и ги хвърляше в контейнера за смет. Когато си отиде, Еранда приближи контейнера. Момчетата от "Чистотата" си бяха свършили работата още по тъмно и книгите бяха на дъното на празния контейнер, недостъпни и унизени. Кому са били излишни, помисли се Еранда, как може за някой книгите да са излишни? 

Как можеше да са излишни басните на Лафонтен и "По пътя"? Но те бяха, запратени на дъното, удавени в разлетите останки от нещо като имам-баялдъ. 

Когато пристигна в университета за упражненията при Мини, както наричаха любимата дребна асистентка, Еранда изглеждаше различно. Наоколо състудентите й бяха шумни, възбудени (любимото ми агрегатно състояние, обичаше да се шегува Еранда), всички се вълнуваха от дизайнерското изложение. Еранда обаче сякаш не беше там. Отговаряше кратко, гледаше умислено.

Упражнението свърши, всички си тръгнаха, а Еранда помоли Мини да остане още няколко часа и да поработи сама. Мини се съгласи. 

Еранда си тръгна късно вечерта.

Дизайнерското изложение беше след две седмици.

Еранда предаде проекта си в работилницата и там го направиха.

Момичето от града беше проектирало библиотека. Изглеждаше доста обикновена. Не помня дали спечели първата награда. Но когато изложението отмина, всички говореха за нея.

(Никой не знаеше как и защо Еранда избра да направи библиотека в онзи ден, когато остана сама  в студиото. Артистична закачалка сякаш изглеждаше по-логично за нейния стил.) 

Посетителите на изложението отначало подминаваха библиотеката. После някои се застояха малко. После се събраха повече. После започнаха да водят други хора, за да го видят. Някои се състезаваха кой ще разчете думите, които (както се говореше) били вмъкнати в простичката мебел. После дойде една телевизионна репортерка с оператор да отразят събитието. После... Библиотеката изглеждаше доста обикновена. Но не беше.


----------------------------------------------------------------------------------------

Написах този кратък разказ, за да покажа, че всичко около нас може да дръпне спусъка на творческото ни начало. Всичко може да ни провокира и да ни даде добри идеи. Например за Еранда всичко е започнало от стъпсването при вида на човек, захвърлящ книги. Можем да си представяме как се е чувствала. Можем също да се впечатляваме как е успяла да преодолее афекта с творчество (това е доста здравословно, между другото!).

Еранда не съществува, поне не като героиня на разказ. Еранда и разказът за нея се родиха от снимката, която публикувах по-горе. Скритият надпис в библиотеката гласи Read Your Bookcase. 

А каква история бихте разказали вие за тази библиотека?

Да видиш себе си в другия

от: Georgi Stankov

Спомняте ли си унищожителното земетресение в село Бисер преди само 5 месеца? Хиляди хора откликнаха на призива за помощ: едни с пари, други - с вещи, трети - с доброволен труд на място. 

Причините да помагаме са различни. Ето една от тях: като в огледало виждаме себе си в страдащия. Споспбността да се поставим на мястото на друг човек, да опитаме да почувстваме това, което преживява той в дадена ситуация. 

Един от най-мощните ни мотиви да даряваме е, че можем да се поставим на мястото на друг човек. Съпреживяването "като че ли съм аз" изключително силно влияе на алтруизма. Това преживяване на чуждото нещастие като свое става особено интензивно, ако наистина в миналото си сме имали подобен опит. Или ако имаме чувството, че някога за някого не сме направили достатъчно... тогава несъзнателно го компенсираме с помощ за непознати или слабо познати. Понякога пък се нуждаем от това да помогнем и да бъдем добри, за да излекуваме собствена неизлекувана травма.

Разбира се, винаги можем да обясним благотворителността с други причини. Такива, които не изглеждат толкова егоистични, а изглеждат социално-ангажирани и благородни и следователни - поощрявани от обществото. Не ги отричам, но понякога несъзнателно рационализираме и си приписваме по-благородни подбуди. Това обаче не значи, че трябва да се отказваме от помагането! Напротив, доказано е, че хората, които даряват (било то пари, време, умения и т.н.) или участват в някаква достойна кауза, обикновено са по-щастливи, по-здрави и по-оптимистични и живеят по-пълноценно от тези, които не даряват нищо.

Градски идентичности, 12 май 2012

от: Georgi Stankov

Зад името "Градски идентичности" стои стремежът ми да намеря допирните точки между психологията и архитектурата. Това е мой стар интерес (виж статията Психологията среща архитектурата: малки мисли по голяма тема) и през пролетта успях да изпробвам идеята си. Участниците в уъркшопа бяха любознателни младежи от Хасково, които имаха шанса да видят родния си град по съвсем нов начин.

"Градски идентичности" има проста хипотеза: както един човек има персонална идентичност, така и градът има идентичност. Идентичността не е статична - тя е динамична и се влияе от политически, социални, икономически и културни събития, тенденции и процеси. А замисълът на уъркшопа е да покаже как се развива градската идентичност, както и да изследва възможните бъдеще-та на града.

Сутринта на 12 май, събота, се събрахме в Градската градина. Бяхме ведри и свежи, ветрецът бодро ни даваше кураж, а слънцето дружески ни обсипваше с лъчи.

Зехра, Галя, Живко, Дани, Миро... 

Започнахме обиколката си във възрожденската част на Хасково.

Сега разбрахте ли как от едно средно голямо село Хасково се е въздигнало до град с по-сериозен статут?

Разгледахме и църквата "Св.Богородица". Трябваше да помислим защо в района има не една, а две православни църкви. Това ни наведе на мисли за българския национален нрав...

Вие познавате "Старият конак" като кръчма, а само до преди 20 години тук хората сключваха граждански брак. И, бай дъ уей, това никога не е било конак!

А защо в Хасково има толкова много тютюнови складове?

По мои изчисления, в Хасково е имало поне 7-8 големи складове като този тук... Градът ни е бил един от най-големите центрове на тютюнопработвателната промишленост. Работниците работили при много тежки условия, затова започнали да стачкуват и да протестират. Така левите партии, особено комунистите, спечелили много поддръжници сред тютюноработниците. И все пак: защо в Хасково?

Тук една до друга се издигат изтънчена буржоазна къща от 20-те години на 20в. и соцхотел от 70-те, днес реновиран в духа на кубизма. 

Колко много орнаменти има  в архитектурата на буржоазно Хасково. Любима ми е!

Има какво да се види в центъра на Хасково. Всякакви идентичности: и мюсюлмански джамии, и арменска църква, и различни паметници, и буржоазни сгради, и сгради от соцепохата, и сгради от най-ново време...

Нова сграда, построена в центъра на Хасково. Съгласно стандартите за строеж на място, което е колективен паметник на културата, новата постройка трябва да следва общия стил на района.
Тук виждаме пример за успешна архитектурна интервенция! 

Една от сградите, които най-много харесвам. Хем модерна, хем старовремска.

До старата джамия. Казват, че е най-старата запазена джамия в България.

Страхотно, нали?! Тук беше легендарното кино "Клокотница", в което за първи път гледах "Стената"!

Сградата на Общината в Хасково е строена и достроявана три пъти. Досега.

* * *
След тура продължихме с дискусия в НТС и практическа работа на тема "Възможните бъдеще-та на Хасково".

Цената на живота: Пъзелът на аутизма

от: Georgi Stankov

Днес видях, че в YouTube са качили документалния филм на ТВ+ "Цената на живота: Пъзелът на аутизма". Филмът е много ценен, защото повишава осведомеността и чувствителността на зрителите към проблемите и потребностите на децата с аутизъм в България. С тази цел и аз го вграждам за гледане в блога си. 

Чрез Цената на живота: Пъзелът на аутизма ще научите повече за основните симптоми за аутизма, за специалните образователни нужди на децата аутисти, за високата цена, която плащат родителите, за липсата на държавна политика за работа с аутистични деца.

Ще научите също за родители с кауза, които правят и невъзможното в пестеливото на съпричастност българско общество, за да дадат най-доброто на децата си. Независимо от многото трудни за преглъщане и болезнени истини, този филм ще ви остави и нещо незаменимо: вяра, надежда и любов.

Вяра, че нещата могат да бъдат по-добре. Надежда, че човечността ще надделее. Любов - евангелска, която апостол Павел е описал:

Любовта дълго търпи и е милостива, любовта не завижда, любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не мисли зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи.   

Вероятно тези думи ще си спомням, когато мисля за родителите от филма и техните деца.

-----------------------

Екипът, създал филма:

Автор: Татяна Жилкова.

Оператор: Ангел Спасов. 

Монтажист: Ивелин Илиев 

Продукцията е направена със съдействието на три неправителствени отганизации: сдружение "Асоциация Аутизъм", сдружение „Тацитус" и фондация „Стъпка за невидимите деца на България".

Свобода + креативност = L.E.D. Zeppelin

от: Georgi Stankov

Аника О'Брайън, която работи в лаборатория за създаване на роботи в САЩ, между другото си поиграла и сглобила ето това: 

Два въпроса избухват тук като юлски пожар на Витоша: 

Първо, за креативността. Това не е гениално, но е забавно, симпатично и оригинално. Въображението не е нищо друго, освен да използваме по нов начин познатите ни неща.

Второ, за свободата на инженерите и техниците да си играят. Защото свободата, забавлението и креативността вървят ръка за ръка. Както в личния живот, така и във фирмата.

Раждаме се с радостта от играта. По рождение сме любопитни. По природа сме играещи хора.

Вярно е, че обикновено средата ни моделира по начин, според който в живота на възрастните няма много място за игра и спонтано творчество. Вярно е, че у нас почти всичко, което не е по калъпа, става обект за присмех. През училищните години губим голяма част от вродената си радост от играта и от естественото си любопитство, но ако искаме да се съхраним като човешки същества, трябва да отглеждаме, подхранваме и поощряваме творческата си свобода и желанието си да играем. Като един мой познат, който в пратките, които изпраща на клиентите си, започна да добавя към задължителната документация кратки мотивационни послания. Сам им прави дизайна със софтуер, принтира ги и ги слага при гаранционние карти и спецификациите. Защо? Защото били готини, карали да се чувства по-добре и решил да ги споделя с клиентите си. Ето как и в най-обичайните дейности можем да бъдем изобретателни и играещи. Можем ли?

                                       \.../              

Нека започнем сега!     ('-') 

                                      /|...|\ 

                                        | |    

Роналд Рейгън за брака

от: Georgi Stankov

Според съвременниците Нанси и Роналд били безупречна двойка.
И то не само пред камерите

Познаваме покойния американски президент Роналд Рейгън като един от най-големите политици на 20 век. Същият, който нарече СССР "империя на злото". Една от главните заслуги за това, че днес живеем в по-демократично общество, отколкото поколенията преди нас, е на Рейгън. Но Рейгън е бил и човек. Бил съпруг, баща, приятел. И то далеч от медиите и репортерите. В тази му човешка роля - на съпруг и родител - го разкрива едно от писмата му.*

През 1970г., дни преди синът му Майкъл да се ожени, Роналд Рейгън му написал думи, които заслужават да стигнат да повече хора. Това писмо има място в учебниците по фамилна терапия. По-долу давам грубия превод, който направих набързо. 

Скъпи Майк,

Чувал си вицовете, които се разнасят от всички "нещастно женени" и циници. В случай, че никой не ти предложи това, има и друга гледна точка. Навлизаш в най-смислената връзка в човешкия живот. Тя може да бъде такава, каквото решиш да я направиш. 

Някои мъже чувстват, че могат да докажат мъжествеността си, само ако изживеят в собствения си живот всички любовни истории, самодоволно уверени, че това, което жената не знае, няма да я нарани.

Истината е, че по някакъв начин, вътре в себе си, без някога да е намирала червило на яката или да е улавяла мъжа си в глупаво извинение къде е бил до три часа сутринта, съпругата знае, и с това знание нещо от магията на тази връзка изчезва. Има повече мъже, влезли в брак, които захвърлят всичко, отколкото съпруги, заслужаващи да бъдат обвинявани. Има един стар закон от физиката, че можеш да вземеш от нещо само толкова, колкото си сложил в него. Мъж, който дава в брака само половината от това, което притежава, също ще получи толкова. Разбира се, ще има моменти, когато ще видиш някого или нещо ще те връща към минали времена и ще ти се иска да видиш дали все още можеш да постигнеш целта си, но нека ти кажа колко велико е предизвикателството да доказваш мъжествеността си и чара си на една жена, през остатъка на живота си. Всеки може да срещне простак, който изневерява, но това не е мъжество. Иска се малко човек да остане привлекателен и да бъде обичан от жена, която го е чувала да хърка, виждала го е небръснат, грижи се за него, когато е болен и пере мръсното му бельо. Прави това малко нещо и я карай да чувства топла светлина и ще познаеш много красива музика. Ако наистина обичаш едно момиче, не трябва да искаш тя да чувства, когато вижда да поздравяваш секретарката си или момиче, което и двамата познавате, унижението на гадаенето дали това не е тази, заради която закъсняваш. Нито пък трябва да искаш, която и да е друга жена да може да срещне жена ти и да знаеш, че се е усмихнала зад очите си, когато е погледнала към нея - жената, която обичаш - и си е спомнила, че това е жената, която макар и за миг е била отхвърлена от теб заради нея.

Майк, ти знаеш по-добре от мнозина какво е нещастен дом и какво може да причини на другите.** Сега имаш шанса да го направиш какво трябва. Няма по-голямо щастие за един човек, от това да се доближава до вратата в края на деня, знаейки, че някой от другата страна на тази врата чака за звука на стъпките му.

С обич,

Татко

П.П. Никога няма да изпаднеш в беда, ако казваш "Обичам те" поне веднъж на ден. 

-------- 

Бележки: 

* Писмото е публикувано в книгата Reagan: A Life in Letters.

** Майк е син на Рейгън от първия му брак. Тук бъдещият президент има предвид собствения си неуспешен опит. По времето, когато пише на Майк, Рейгън е женен за Нанси, а бракът им продължава 52 години. 

Линк към книгата в Amazon: 

Умереното пиене усилвало социалните връзки в групата

от: Georgi Stankov

Една добра новина, която ще даде научна аргументация на любителите на пийването в компания защо трябва да продължават по избрания път!

Съвсем ново изследване на университета в Питсбърг смело заявава, че умерените дози алкохол увеличават социалните връзки в групата. Изследването на проф. Майкъл Сайет и екипа му допуска, че умереното пиене оказва силно положително въздействие както върху мъжете, така и върху жените, когато са в компания.

Разговорът над чаша сближава и непознати (Снимка: This Is Money.co.uk)

Методологията

Проучването обхванало общо 720 души - мъже и жени, - включени в множество отделни малки групи. Всеки участник в него бил разпределен по случаен признак в компанията на още двама непознати. Тримата сядали заедно на кръгла маса и имали 36 минути за разговор. Всеки разговор бил записван с камера, която запечатвала мимиките и говора на участниците в различните фази на общуването помежду им. След това учените подробно анализирали заснетия материал. 


За да може да сравнява резултати, екипът наблюдавал три групи изследвани лица. Първата група е експерименталната - тези хора пиели истински алкохол. Хората от втората група пиели плацебо - напитка, за която им било казано, че съдържа малко алкохол. Третата - това е контролната група - пиели безалкохолни питиета. 

Резултатите 

Първо, според обратната връзка от участниците, които действително пили алкохол, по време на разговора се повишило усещането им за свързаност в групата. Освен това при пиещите алкохол, за разлика от контролната група, и тримата се включвали в разговора, така че никой не оставал игнориран.

Второ, започнали да си отделят повече време, когато говорели с другите. 

Трето, намаляло изразяването на негативни емоции. Започнали да показват повече "искрени" усмивки [б.м. - този израз използват експериментаторите], а също започнали по-успешно да отговарят на усмивките на събеседниците си.

Извод: според проф.Сайет умереното пийване в компания помага да се създаде по-добра групова атмосфера и сближава членовете на групата.

И моето мнение

Аз пък си мисля, че не самият алкохол повишава социалните взаимодействия, а два други фактора:
1. В какво настроение е човек, когато започне да пие с други хора.
2. Какви са предварителните му очаквания за въздействието на алкохола.
От това, в какво настроение и с какви очаквания започваме да пием, много зависи как ще ни тръгне общуването с непознати. Има хора, които по природа са подозрителни, и тях не малко, ами и много пиене няма да ги отвори за приказка.

Ако бях провел изследването, бих направил последващи интервюта с участниците за това с какво свързват пиенето и какви преживявания имат в миналия си опит с алкохола, в компания от познати и/или непознати хора.

Според мен, най-доброто предположние на екипа от Питсбърг е, че въздействието на алкохола върху междуличностните отношения трябва се изследва в социална среда. Така изследването е максимално близо до реалността. 

* * *
Ако сте имали търпението да изчетете всичко дотук, получавате и награда: една песен, която си е точно на мястото по темaта за пиенето:  The Company от Fish.