Midnight in Paris: да живееш Тук-и-Сега

от: Georgi Stankov

Гледането на Midnight in Paris - новият филм на Уди Алън - е от онези удоволствия за сетивата и ума, които отприщват потоци от асоциации и мисли. Почти всички филми на Алън са храна за психоаналитични интерпретации, а самият режисьор от десетилетия е в постоянна анализа и самоанализа. Романтичната сюрреалистична комедия среща фантазии и реалност, потиснати желания и принуди и носи позитивно и (както може би Удхаус би казал) жизнеутвърждаващо послание.

Историята се гради около американския писател Гил, който попада във водовъртежа на шеметни пътешествия във времето, срещайки Скот Фицджералд, Хемингуей, Пикасо, Дали... и една жена. И всичко се случва на фона на прекрасния Париж.

Основните теми са:

• Смисълът в живота; 
• Ценността на живота Тук-и-Сега; 
• Творчеството и условията да разцъфне творческият потенциял; 
• Отношенията в двойката; 
• Личното призвание.

Филмът ме вдъхнови да пиша за една идея, която нося отдавна: за срещата на Психологията с Архитектурата.

Психологията среща архитектурата: малки мисли по голяма тема

от: Georgi Stankov

Психологията среща много науки, дисциплини, професии, области на живота, труда и творчеството. Една от срещите, които най-много ме вълнуват, е срещата на психологията и архитектурата. Имам потребност днес да пиша за това и знам, че няма да е единственият случай, в който ще го правя.

Да, тази среща ме вълнува. Защо?

Първо, защото градската среда, оформлението на пространствата, формите на сградите и техните скрити внушения създават особено психично състояние в жителите на града. Европейците отдавна са намерили начин да изразят усещането, че градовете имат друга енергия. Спомнете си средновековната фраза „Градският въздух прави човека свободен”. Разбира се, не е било от въздуха, а от цялостното усещане, от възторга от богатството, от вида на гражданите и на сградите, от опиянението от разнообразието. Ето как Йоан Екзарх описва Преслав – столицата на цар Симеон Велики:

Ако ли някой селяк и нищ и чужд човек дойде отдалече до кулите на княжеския двор и ги види, той се учудва. И като пристъпи към вратата, чуди се и се пита, а като влезе вътре, вижда от двете страни големи сгради,украсени с камък и изпъстрени с дърво и прочее. Когато влезе в двореца и види високи палати и църкви, украсени отвън с камък, дърво и шарки, а отвътре с мрамор и мед, сребро и злато, той не знае на какво да ги оприличи, защото не е видял такова нещо в своята земя, освен сламени хижи – бедният, сякаш си загубва ума и им се чуди..и ако някой го запита, когато се завърне в своята земя..: „Какво видя там?”, той ще рече: Не зная как да разкажа това – само със вашите собствени очи бихте могли достойно да се удивите на тази красота!

Забелязали сте, че има градове, в които, когато попаднете за първи път, изведнъж се чувствате страхотно. Дишате въздуха с пълни гърди, слънцето свети по-различно, уютно ви е. Сградите са красиви. Пространствата са просторни, открити, с акценти, които радват окото. Хората наоколо са ведри и излъчват хармония. Казвате си, че това е вашето място.

И има градове мракобесни, потискащи и отчаяни. И хората там изглеждат умислени и свити. Искате да избягате от такова място.

А има градове, в които съществуват и двете крайности.  И понякога дори на пръв поглед дребни промени могат да допринесат за постигането на значителна промяна. Например:

          Case study: Ню Йорк 

В Ню Йорк през 90-те един от ключовите елементи в стратегията на местните власти за справяне с престъпността било заличаването на графитите по вагоните в градското метро. Графитите - символ на бунт, на безнаказаност, на незачитане на обществената собственост и на публичните пространства. Друг елемент от програмата било облагородяването на повече занемарени места и превръщането им в паркове, особено в кварталите с висока престъпност. Разбира се, това се случвало с постоянство и неотстъпчивост, съпроводени със санкции за нарушителите. За няколко години графитите наистина изчезнали от метрото - както от станциите, така и от вагоните. Появявили се нови паркове. А престъпността (и благодарение на тези на пръв поглед дребни намеси) нямаляла в пъти.

Един от шедьоврите на Гауди - Casa Battlo в Барселона.

За мен важният извод е, че околната среда влияе на психичните състояния и на действията на хората. Така наречената Environmental psychology изследва тези процеси. Говори се още за Geopsychology или Psychogeography и за различните „енергии”, които терените и публичните пространства имат – кога са в конфликт, кога са хармонични. Един от малкото изследователи на темата - Guy Deborg - го обяснява като "проучване на точните закони и особените ефекти на географската среда, съзнателно или несъзнателно организизрани, върху емоциите и поведението на индивидите." Освен това градските пространства формират не само естетически ценности – те формират градски идентичности. Как?

Case study: Хасково

Преди 8 години в Хасково беше издигната широко рекламираната „най-висока статуя на Богородица в света”. От няколко години ръководителите на Хасково започнаха да наричат града „Градът на Богородица”, макар че Дева Мария нито е родена, нито е живяла, нито е погребана в Хасково, нито пък се е явявала на сън на някой местен човек с ценни указания за заровен златен кръст от времето на Първото българско царство или за лековит извор в подножието на хълма. Когато пътникът, идващ в Хасково от север, влезе в града, на голям мост ще го посрещне надписът „Добре дошли в града на Богородица”. Нарочен уебсайт и изобилни туристически рекламни материали рапространяват новия бранд на Хасково. Новоизкованият химн на града от 2010г. също включва сакралния израз „над нас Богородица бди”... В случая не коментирам дали тази нова идентичност е уместна и дали е хубава – тя е само пример как едно решение, превърнато в действие, може да провокира формирането на нова идентичност.

Второ, защото архитектите правят много повече от проектиране на сграда. Те трябва първо детайлно да изследват заявката на своя клиент – какво точно иска той? Какви са неговите интереси, желания и естетически критерии? Доколко е склонен да ревизира мнението си, ако архитектът има други виждания? Много малко дисциплини (сред тях е медицината) имат толкова дълбочина в изследването на контекста. Точно както психологът /би трябвало да/ търси историята на своя клиент, така и архитектът /би трябвало да/ търси вкусовете и личната мотивация на клиента си.

Освен това архитектите се съобразяват с контекста на мястото, където проектират:

• Какъв е духът на неговото архитектурно наследство, на историческата среда, какви са по стил околните сгради, какви са на цвят, по колко етажа са, може ли да се експериментира и т.н. 
• Какъв е теренът, какво ще е предназначението на сградата, колко голяма сграда би се вписала в това място, трябва ли да се използва всеки квадратен метър площ или може да се остави незастроено пространство. 
• Какво да е изложението на отделните помещения, как да се използва светлината, как да се отговори на желанията на клиента според основните правила на архитектурата и строителството.

Архитектът в моите представи е мислител, способен да синтезира, да анализира и аранжира информация и идеи. Той би трябвало да е визионер и в това психологията има допирна точка с архитектурата. Психолозите също се съобразяват с факти, които са извън директната заявка на клиента: семейната история и отношенията с близките; нивото на себепознание и способността му за саморефлексия; различни организационни, инфраструктурни, професионални и социални обстоятелства. Като имаме наум всичко това, планираме интервенции и избираме техники.

Така че, когато работим с клиенти, и архитекти, и психолози /1/ изследваме личностни и социални фактори и /2/ проявяваме гъвкавост, за да направим оптималното в момента, а не идеалното по принцип.

Заради това, и а защото уважавам умението да се създава красотата, се радвам от възможността психологията да срещне архитектурата. Сигурно е, че и друг път ще пиша за архитектура. В съзнанието ми има много смътна и неоформена идея някой ден да направя уъркшоп на тема „Архитектура и психология” и как архитектурата и градските пространства оформят хората и маркират тяхната идентичност.

Бръмбар в мравуняка: да вкараш външен консултант в организацията си

Georgi Stankov

Представете си следната ситуация: Вие сте професионалист, имате впечатляващ професионален опит и компетентности, уважавате работата си и цените труда си. Вярвате, че се справяте доста добре. Изведнъж от най-високо място ви съобщават, че външен консултант, за който не сте молили, ще дойде и ще ви помогне да свършите част от работата си "по-добре". Нещо, което сте правили години наред и в което сте знаещи. Някой, който нито познава вашата организационна история и среда, нито има Вашия опит. Натрапник! Как ще реагирате? 

Вчера ми се случи да вляза в ролята на "натрапника." Или на "бръмбар в мравуняка", по хубавия израз на Стругацки. Ще ви споделя историята, защото може да е полезна за хората с интерес в областите организационно консултиране, организационно развитие и организационна култура.

Бях поканен като външен консултант по проект на организация, чийто ръководител искаше да подобри PR-а и маркетинговата си стратегия по конкретния проект. Срещнах се с шефа и той направи ясна заявка какво очаква да се получи накрая. 

След това се срещнах със средния мениджър, който ръководи съответния сектор на организацията. Тя е човекът, в чиято работа трябваше да направя пряка интервенция, за да се изпълни заявката на висшето ръководство. Тя е дама в началото на 40-те си години и има около 15 години опит в тази област. От 4 години заема настоящата си позиция и ръководи екип от 9 души. Според Вас какво се случи? 

По време на разговора ни езикът на тялото й показваше силните съпротиви да комуникираме. Личеше, че това, което става, й е неприятно. Когато заместник - шефът се появи за кратко, тя намери начин да го изрази вербално. Обърна се към мен и каза: 

Знам, че си учил психология. Теориите ти са хубави, но тук не се работи, както е написано в американските учебници по PR. 

Трябваше да се справя с предизвикателството. Как?

Използвайки позицията на силата, на овластения от висшето ръководство, заявих категорично, че шефовете искат нещо да се направи по нов начин и е по-добре да съдейства. Казах назидателно, че е хубаво преди да коментираме какво пише в учебниците по PR, първо да ги прочетем. Добавих също, че съм направил първите си стъпки в Public Relations, брандиране и продаване на продукти още през 1999г. и знам разликата между учебника и практиката. И окончателно я забих девет педи в земята с твърдението, че ако тя имаше някакви много добри идеи, трябваше да ги сподели с шефа си и да ги реализират, за да не се налага да дойде някой отвън да решава проблемите им.

Не, не, не... не направих нищо такова. Избрах алтернативата. Трябваше да потърся диалог.

Опитът ми каза да изчакам, да намеря адекватно обяснение за нейното поведение, да потърся опции за справяне със зреещия конфликт. Какво ставаше всъщност със средния мениджър? Вярвах, че тя е наистина умела и компетентна. Вярвах, че познава спецификите на бизнеса. Слабото място на този тип лидери е, че понякога рутината ги подвежда и не могат да видят една ситауция от друг ъгъл. Това беше моето усещане за нея. Осъзнавах, че тя вероятно се е почувствала силно уязвена от външната намеса - тя не е искала чужда помощ, била е информирана ден по-рано, че съм поканен. Това може да е събудило силна ревност към "другия", както и обида от поведението на висшето ръководство, което може да се интерпретира от нейна страна като недоверие и отхвърляне. Освен това в нейните очи присъствието ми можеше да подрони авторитета й пред собствения й екип. Моето появяване беше удар върху нейното самочувствие като професионалист и лидер. Като си дадох сметка за това, реших да успокоя топката. С това, естествено, не си опитвам да си внуша, че отношенията ни са напълно изгладени. Нито, че тя вярва в правотата на моя подход. Но установихме рамката на партньорството си.

Така че в подобни ситуации имаме две опции:

1. Директна конфронтация и сблъсък. 
2. Успокояване на топката, диалог и договаряне. 

Имам следната мотивация за втория тип реакция: Той следва настроенията на хората вътре в организацията и се съобразява с тях. Той показва уважение към отсрещната страна. Той е по-професионален и изисква  гъвкавост. Той е по-адекватен, когато търсим дългосрочни разултати, а не временно решаване на проблем. В случая беше важно да не се конфронтирам с нея и да не накърнявам статуса й, защото тя ще остане да работи и след моето излизане от организацията. Иначе бих провокирал влошаване на атмосферата и упадане на организационния дух. Ако искам да бъда лоялен консултант и да отстоявам интересите на клиента си, трябва да мисля за това в какво състояние оставям организацията на излизане. В никакъв случай не трябва да е в по-лошо, отколкото когато съм влязъл. 

Освен ако съпротивите на отстрещната страна не са прекалено силни и ожесточени до степен да пълен саботаж, първата опция не е препоръчителна! А втората? Преценете сами: след един час с мениджъра работихме като екип от равностойни партньори. Взехме решение. То е основано на препоръките на външния консултант и е изгладено от практиката на вътрешния лидер. Утре започва реализацията на проекта!

------------------------------ 

П.П. По-нататък, ако има нещо ново и печатляващо, ще продължа да разказвам за развитието на този случай (разбира се, без посочване на имена и локации).

Чедо, ще те женим...

от: Georgi Stankov

Знаете ли случаи на уредени бракове? Има ли ги днес? Или са само спомен от минали времена? Да поговорим за уредените бракове.

В хубавата народна песен "Глава ли та боли" майка пита сина си дали го боли глава. Синът отговаря, че го боли сърцето, заради либето... За друг ще я женят, мамо, въздиша момъкът. Забележете: не тя ще се жени за друг. Ще я оженят. Други – семейството, родът - решават, а дъщерята е пасивен обект. 

Сетих се за песента, докато четох изследване от двама индийски психолози: Уша Гупта и Паша Сингх от Университета на Раджастан. Те се заели да проучат любовта, харесването и видовете брак сред сънародниците си. Какво открили? В 90% от случаите в индийското общество младите сключват брак, уреден от родителите им. Разбира се, това не значи, че тези бракове са неуспешни. Мисля, че под натиска на общността и нейните правила, лишени от право на глас и избор, младите стават естествени съюзници, които се обединяват, за да се справят с предизвикателството на очакванията от страна на общността. С времето те започват да се харесват и разбират повече, отношенията стават все по-топли и близки. Това поне показват данните на Гупта и Сингх. Една от възможните причини (според мен) е, че уреждането на брака винаги става в рамките на кастата, а двете страни имат сходни социален статус, начин на живот, ценности и семейни модели. В крайна сметка - жениш за човек като теб самия, а това ти дава известна предвидимост и разбираеми очаквания за твоята роля. Интересното е, че при неуредените бракове - тези, сключени по любов, силните емоционални връзки постепенно отслабват и е по-вероятно съюзите да се разпаднат. 

Българската култура е колективистична. Изследванията на Хофстеде го доказват. До преди стотина - двеста години част от нашата култура е било и сватосването на родовете да става след "дипломатически преговори" между бащите - патриарси, уреждащи тънки сметки като зестрата и т.н. Но дори тогава е имало случаи на разчупване на обществените предписания, например момата да пристане на любимия си. Днес уреждането на бракове е минало. Ето защо България е по-индивидуалистична от Индия. Младите хора у нас са значително по-свободни при изграждането на връзки и избора на партньор. В случая по мислене и поведение ние сме по-близо до индивидуалистични общества като американците, холандците или англичаните, отколкото до индийците.

Днес родителите в България единствено се задоволяват да  "запознават" децата си. Т.е., организират сгледа или „интервю”. Скритата надежда казва: „Да ги запознаем, да се видят, да си поговорят, пък може да се харесат...” Но това го има на много места по света, не само у нас. А в Индия родителите продължават да уреждат браковете на децата си.

 ----------------------------------------------- 

Други препоръчителни четива:

Индивидуализъм – колективизъм /от блога Междукултурни различия/

Как живееш всеки ден?

от: Georgi Stankov

От няколко седмици питам колегите в службата „Кои три неща ще направите днес, за да направите живота си по-щастлив?” През първите няколко дни колегите бяха учудени, отговаряха с шеги или с повдигане на рамене. Да, отначало трудно успяваха да формулират три неща. 

Три обикновени неща, изпълними в рамките на деня, три от онези малки и затова често незабелижими и недооценени неща, които обаче имат смисъл, ако ги правиш съзнателно и ако си даваш сметка за това колко е скъп и хубав моментът на правенето им. 

После... някой каза „Сега разбирам, че не живеем всеки ден” и тогава започна мисленето. Три малки неща, например да се обадиш на стар приятел, с който не си се чувал отдавна, да направиш хубав жест към партньора си, да прочетеш още една глава от стойностна книга... С това няма да спечелиш любов завинаги, нито приятелство завинаги, нито знание. Но ще ги имаш днес. Ще ги отглеждаш, ще го възраждаш отново всеки ден... защото движението е всичко, движението към целта е по-важно от самата цел дори!

Уточнявам: не говоря да се отдававаш на дребни хедонистични удоволствия и на занимавки със съмнителна стойност като шопинг терапия. Говоря за действия, които са миниатюрни стъпчици към постигането на по-големи цели, от тези, които ще направят живота ти пълноценен и щастлив. Три неща всеки ден - три малки стъпки по Пътя.

***

Това „упражнение” се роди в опит да превърна в реалност принципите на една моя програмна статия, която някога писах на друго място.