Реклама на рекламата

от: Georgi Stankov



Рекламата е могъща сила. А една компания, специализирана в правенето на уеб реклама, е направила реклама на работата си. Споделям я, понеже е наистина ефектна.

Първо, тя разказва история. В малко секунди се изгражда и разиграва цял сюжет. Това не е от скучните реклами, които само дават информация.

Второ, тя предизвиква емоции: състрадание, изненада, любопитство, радост. Това не е и от предсказуемите и шаблонни плитки реклами, които се опитват да манипулират зрителя на ниво първа сигнална система.

Трето, тя има и образователна роля, защото постява въпроса как е уместно да говорим/пишем, за да въздействаме.

Така рекламата на самата фирма е много по-ненатрапчива и приятна за зрителя. Фирмата изгражда по-непросредствен контакт с потребителите, търси реакция, кани ги на разговор.

Да се учим от пациента

от: Georgi Stankov

Наскоро се сдобих с книга, която търсих няколко години: "Да се учим от пациента" (Патрик Кейсмънт, изд.ЛИК, С., 2000). Книгата ме впечатли с две неща:  

Първото е стилът. С вглъбеното си, усърдно и критично изложение, Кейсмънт дава стандарт за качество, с който всеки изследовател трябва да се съобразява, ако претендира да го вземат на сериозно. Това е стил, който припознавам като свой, без помпозно-шоуменски уличен жаргон. Това е четиво за специалисти и то помага да се замислим за нашата професионална роля и как стоим в обществото.

Второто е теоретичният принос. Авторът въвежда концепта за вътрешния супервизор и го илюстрира с множество случаи. Патрик Кейсмънт продължава идеята на редица класици на психоанализата (напр. Уилфред Бион) за постоянното усъвършенстване на способностите на терапевта за самонаблюдение. Това има огромно значение за развиването на саморефлексията на терапевта. 

Докато четях, размишлявах колко мъдър е бил Бион, казвайки, че "ставането" на терапевта е постоянен процес. Няма такова нещо като "станал терапевт". Съгласен съм, че взаимоотношенията на терапевта с клиента са от ключово значение за терапевтичния процес. А  самоувереността, с която терапевтът може да подходи към клиента си, мислейки "Всичко ми е ясно, сега ще те оправя!" е  пакостлива антитерапия. Тогава кой кого следва? Нали затова клиентът се е доверил на терапевта и му плаща – за да го следва и подкрепя в себепознанието му. 


 Ако терапевтът притиска клиента си да следва неговите идеи, представи и желания как да върви процесът между тях, той влиза в професионално неетична ситуация, в която хем злоупотребява с неговата свободна воля, хем иска да му се плаща за това. 


Спомних си и за уъркшопите на някои от звездите в нашето психотерапевтично движение. Давам си сметка, че зад лекотата и спокойствието, с които отстрани изглеждаше, че водят процеса, стоят много опит и  – може би вродена, но със сигурност доразвита – проницателност, умение за следване на пациента и способност за откликване на вътрешните му преживявания.  Та затова си мислех с благоговение, че да следваш хората, които терапевтираш, е велико изкуство. Искам да достигна до състояние, в което ще усещам още повече клиентите си, ще ги следвам и ще се уча от тях.

"Направи си сам приказка": обучение по спонтанност и креативност

от: Georgi Stankov

"Направи си сам приказка" е творческа игра по идея на Джани Родари. В България се разпространява от издателство Точица. Препоръчвам я като чудесно средство  за обучение в спонтанност и креативност на малките и порасналите деца.

Какво е това "обучение по спонтанност и креативност"? Как е възможно човек да се научи да бъде спонтанен и креативен? Да, точно както се учим да държим вилица като малки, да говорим думи от чужд език, да караме колело, да шофираме и да качваме снимки във Фейсбук, така можем да се учим на спонтанност и креативност.

Преди няколко десетилетия моят психодраматичен прадядо Джейкъб Морено заявил, че способността за спонтанно и креативно действие може да се развива. Животът постоянно го доказва :) Да си спонтанен и креативен значи да си смел, любознателен и активен.

Много ме радва това видео - то ми прилича на първия полет на млада птица.

На видеото трима членове на Психологическата работилница изпълняват трудната задача сами да съчинят приказка... на английски. Никой от тях не знае предварително какво ще правят.

Инструкциите и целият процес са на езика на Уилям Шекспир и Дейвид Бекъм (моят английски не е за слушане, но бъдете снизходителни, моля).

Основната цел на заниманието е да се развие способността за споннтанно и креативно действие - без предварителна подготовка и без време за мъдруване. В психодраматичен контекст елементи от играта могат да се използват за загряване на групата.

Преди време писах, че много произведения имат общи елементи, но въпреки това са оригинални и неповторими. Така е и тук: в приказката имаме главен герой - сирак, лишен от блага и израснал в нищета, който трябва да изпълни някаква задача, за да получи нещо. Има измама,  дори съкровище - все познати неща. Но има финал, който не е типичен хепиенд.

Затова приказката за сирака Джак е оригинална, архетипна, създадена по спонтанен и креативен начин.

Кулата

от: Georgi Stankov

Едно упражнение за тийм билдинг, което правихме днес.

Материали:

20 пръчици спагети 

90см. конец 

90см. тиксо (за предпочитане хартиено - лесно се къса)

1 маршмелоу (желатинов бонбон)

Инструкция:

1. Трябва да построите възможно най-високата свободностояща конструкция, като използвате наличните материали. 

2. Можете да използвате толкова материали, колкото са Ви нужни, не сте длъжни да използвате всичко до край.

3. Можете да чупите пръчиците, да режете/късате тиксото и конеца.

4. Целият бонбон трябва да е на върха на постройката. 

5. Задачата продължава точно 18 минути!

Като повечето неща в психологията, това групово упражнение е забавно, но то не е просто игра. За Владислав, Ивайло и Иван то донесе прозрения и увеличи тяхната мъдрост и аналитичност.

Част от процеса

Първо, да построиш кула е като да изградиш екип. Трябва организация: планиране и разпределяне на роли. И трябва визия - цел за постигане.

Второ, строжът на кулата е метафора на живота - всяко ново начинание изисква здрава основа, (общите правила и принципи), средна част (процесът на правене) и връх (резултатът).
Трето, най-добре учим чрез действие. Практическият опит може да даде смисъл и съдържание на теориите, които само сме чували.

Ванко, Иво и Влади - те работиха като екип

Кой е по-по-най?

от: Georgi Stankov

Преди няколки седмици ме попитаха кой университет е по-добър за обучение по психология: Софийският или Великотърновският. Веднага отговорих, че в България Софийският университет дава най-добрата подготовка по психология, а единствената му истинска алтернатива е Нов български университет. 

Сега ще отговоря по-подробно на въпроса и ще обясня какви са аргументите ми за това. Преди всичко обаче, ясно подчертавам, че по принцип в България университетското образование е на ниско ниво. И най-добрите ни университети изостават от образците на запад: в използваните технологии, в научните изследвания, в нивото на преподавателите и студентите, в админстративната дейност. Така че дебатът "кой е по-по-най" в България е като малка бура в чаша вода. Нито един български университет не изпъква с някакви изключителни предимства. 

И все пак, на общия фон на образованието в България, в частност - на висшето образование, и съвсем частно - на обучението по психология, Софийският университет е запазена марка. Това е Алма Матер на българската интелигенция за последните 122 години и това е люлката на българската психология. 

Какво има СУ, което другите университети нямат? 

Първо, СУ има собствена психологическа школа, която е на повече от век. Тази школа произлиза пряко от основателя на модерната научна психология - Вилхелм Вундт. Не знам дали колегите от други ВУЗ-ове у нас в дисциплината "История на психологията" учат за развитието на психологията в България, но аз съм учил, че сред студентите на Вундт има българи - Никола Алексиев, Спиридон Казанджиев, Цветан Радославов, Кръстьо Кръстев и други. Тези млади учени завършват в Германия и се връщат в България. Алексиев защитава докторат под ръководството на Вундт и създава Психологическата лаборатория в Софийския университет. Казанджиев също е дългогодишен преподавател в университета. Другото знаково име на българската психология - Генчо Пирьов - учи в САЩ при Едуард Торндайк. Имах щастието да видя Пирьов в залеза на живота му, беше дошъл за кратко до факултета и Цани Цанев обясни тихичко на колегите, че това е той. Преподавателите в СУ (сред тях са абсолютни капацитети като Пламен Калчев, Людмила Андреева, Соня Карабельова, Ирина Зиновиева, Евдокия Христова, Снежана Илиева, Жорж Балев, Иван Бардов и Емилия Алексиева) са наследници именно на тази първа и най-стара психологическа школа в България.

Второ, СУ е бранд. Всички, които сме учили психология на рекламата и сме работили в тази област, знаем как се създава бранд. Психологията в СУ има бранд. Защо? Първо, защото от Освобождението насам София е естественият културен, интелектуален, стопански и политически център на България. Генерации наред са израснали с мечтата да учат в Университета (с главно У, защото цели 74 години това е единственият български университет). Отлична диплома по психология от СУ за мен тежи повече, отколкото отлична диплома от друг български университет. Един пример: през 2001г. кандидатствах за работа. Назначиха ме. Години по-късно научих, че ръководителите на институцията (самите те добре образовани и грамотни хора), възкликнали, когато видели дипломата ми (и успехът в нея). Разбира се, за 4 години на тази позиция се налагаше многократно да доказвам качествата си. Правих го повече от успешно. Така се създава бранд - и личен, и на университета, от който си излязъл като професионалист.

Трето, приемът по психология в СУ е по-труден. Въпреки, че днес е много по-лесно един млад човек да стане студент, отколото преди 20 години, в СУ все още има голяма конкуренция за прием на студенти. Психологията през последните 15-16 години неотменно е в топ 3 по броя на желаещите да учат. Всяка година примерно 1500 души посочват като свое желание да учат психология, но накрая приемат едва около 50 кандидати. Това сито остава и след завършването на бакалавърската степен на образование. Ако 50 души се дипломират като бакалаври в СУ, само 35 могат да продължат в магистърските програми. Хората, които искат да учат магистратура, трябва да имат висок успех, иначе отпадат. За сравнение - провинциалните университети имат свръхприем на магистри по психология, въпреки че често приетите дори не са бакалаври по психология. 

Четвърто, качеството на психолозите, подготвяни в СУ, е по-добро. Това е поради две причини - първо, собствената школа и традиция, която продължава да носи висок академичен дух. В СУ може да учиш и дисциплини, които на прав поглед са старомодни, скучни, некомерсиални - въобще ненужни, но когато минат година - две, разбираш защо и с какво са важни. Пример - статистика, психолингвистика, психопатология и т.н. Второ - все още мнозинството качествени кандидат студенти от страната се целят именно в СУ. А те се целят в него заради точка 2 - "брандът Алма Матер." Това, че в СУ влизат по-качествени кандидати, значи, че нивото на курсовете ще е по-високо, ще има по-смислени дискусии и по-логични въпроси, ще има повече търсещи умове. Една история: преди десетина години колежка - дипломантка от НБУ беше неприятно изненадана, че научният й ръководител я критикувал  за методиката на дипломното изследване. Какъв беше проблемът? Тя направила едно голямо и амбициозно проучване на експериментална група, но не й хрумнало, че трябва да изследва и контролна група, за да може да сравнява резултатите. А това студентите в СУ го учат още в първи курс. В СУ не може да се надяваш, че ще защитиш дипломната си работа с отличен, ако нямаш експериментално изследване и ако не си го направил по правилата. Още един пример: наскоро МОН изготви Рейтинг на университетите в България. Знаем, че министър Игнатов не е от горещите провърженици на СУ, което доказа и като ректор на НБУ, и като министър. В класацията обаче СУ неотменно е номер 1. Конкретно за психологията, класирането е в следния вид: на първо място е СУ, на второ - НБУ, на трето - ПУ, на четвърто - ЮЗУ, на пето - ВСУ, на шесто - ВТУ. Между другото, същото сочат световните университетски класации. СУ е единственият представител на България в Топ 1000 на света.

Пето, в СУ няма задочно обучение по психология. Може би задочното обучение е подходящо по история, филология или икономика, не знам. Но не мога да си представя, че това е допустимо за психологията.  Как се изгражда един психолог чрез задочно обучение? Като чете лекции и книжки на работното си място - примерно в магазин за домашни потреби, в интернет зала, в център за социални услуги? Как се изгражда психолог в СУ? Ето как. За пет години в СУ студентите учат над 50 дисциплини. По половината от тях освен лекции, има упражнения. На упражненията всяка седмица се дава задача, която да е готова за следващата. Това е съчетание на  теория и практика, изискващо постоянно четене в Университетската и Народната библиотека, търсене в интернет, посещения на центрове, лаборатории, провеждане и обработка на тестове. Мисията е невъзможна, ако живееш и работиш във Видин, а учиш задочно във Велико Търново и ходиш там два пъти годишно на т.нар. "очни".

Психологът трябва да има знания и умения за диагностициране, оценяване, анализиране, планиране, консултиране. Работата на психолога в много отношения е сходна с работата на лекаря. Има ли задочно обучение по медицина? Няма. А защо тогава има задочно обучение по психология? Защото някои от университетите у нас имат добър бизнес усет и откриха чудесна пазарна ниша. СУ не прави компромис в името на по-високите държавни субсидии за всяка бройка студент, нито заради таксите от студентите. Задочните магистртури в ПУ, ВТУ и други ВУЗ-ове доведоха до свръхпроизводство на "кадри" със знания и умения, обратнопропорционални на неоправдано високото им самочувствие. Тези хора заемат позиции, на които можеха да работят деца, завършили същите университети, но учили прилежно 4 или 5 години редовна форма на обучение, започнали от "а" и "б" и стигнали до "ю" и "я". Казвам го без личен интерес, защото самият аз имам добра професионална реализация, добра професионална репутация и прилични доходи. Ако имам интерес, той е по-скоро за авторитета на гилдията и за качеството на услугите, които предлагаме всички, кичещи се с прозвището "психолог."

Разбира се, не всичко в СУ е "цветя и рози". Основният проблем е ригидната администрация. Страшната бюрокрация е абсолютен бич за душевното спокойствие на студентите. Чакането на опашки пред канцеларията на специалността е изпитание, достойно за инициацията на всеки средновековен герой.

А НБУ? Какво го прави единствената реална алтернатива на СУ?

НБУ има няколко сериозни достойнства:
- добра административна организация;
- добри преподаватели - някои от тях са преподаватели в СУ и са учили в СУ, напр. Енчо Герганов и Елена Паспаланова. Други са минали психоаналитично обучение в чужбина, напр. Красимир Таушанов, Никола Атанасов, Димо Станчев, Орлин Тодоров;
- добре замислени магистърски програми, съчетаващи теория и практика;
- стремеж за собствен имидж, който не копира "големия брат СУ"
Ако трябва да посоча недостатък, това е - по мое мнение - несистематизирано обучение, което се предлага. Има опасност да се втренчиш в много детайли и да изгубиш цялостната картина. След пет години обучение човек може да не знае фундаментални принципи, защото са изглеждали безинтересни и скучни и просто е избрал да не ги е учи.

В заключение: надявам се, че съм ясен и разбираем. Още веднъж подчертавам, че като цяло нивото на образованието в България е години назад от европейските и особено от американските стандарти. Не знам при това положение дали и до колко има значение дебатът кой е "първи на село", ако перифразирам думите на Цезар.

Знам, че нашите клиенти имат правото на възможно най-добрите психологически услуги, и че трябва да имаме общи принципи и критерии за измерване на знанията и уменията на психолозите. И те трябва да са над субективния опит, преживявания и нагласи на отделни индивиди или над конкурентните сравнения на самите психолози в стил "моята играчка е по-лъскава от твоята" и "моят татко е по-силен от твоя". Надявам се, че успях да избегна второто и да се доближа до безпристрастния анализ :)

Знам също, че освен добро желание и/или лични амбиции, психологът трябва да притежава научна компетентност, високи стандарти за работата си и професионална етика. Това научих в СУ и към това се стремя през последните 11 години.

Вашите деца не са Ваши деца...

от: Georgi Stankov

По повод историята на П. и майка му, която винаги се стреми да го задържи  до себе си и го превръща в отражение на своите идеи за правилно и грешно. Няма да направя фундаментален принос по въпроса за обсебващите родители. Ще изразя професионалната си позиция с чужди думи. Не би могло да се каже по-добре: 

Вашите деца не са Ваши деца.
Те са синове и дъщери на стремежа за живот.
Те идват чрез Вас, не не от вас.
И въпреки, че са с Вас, те не Ви принадлежат.
Можете да им отдадете любовта си,
но не и мислите си, защото те имат свои мисли.
Можете да дадете подслон на телата им, но не и на душите им,
Защото душите им обитават къщата на бъдещето, в която не можете да влезете дори насън.
Можете да се стремите към тях,
но не се мъчете да ги направите като себе си,
Защото животът не се връща назад, нито помни вчера.
Вие сте лъковете, които изстрелват децата ви като живи стрели.

За автора: Халил Джибран  е роден в семейство на ливански маронити. Когато бил на 12 години, семейството му се преселило САЩ. Джибран е израснал и творил в Америка, но е носил културното наследство на три различни култури: близкоизточното християнство, арабите и американците. Писал е на арабски и английски, а днес е един от най-издаваните поети на всичко времена.

Най-простите въпроси са най-дълбоки

от: Georgi Stankov

Psychology from Joe Bowman on Vimeo.

Американският студент Джо Боуман трябвало да направи презентация на тема "психология." Изглежда, че Джо не е от хората, които се опитват да "отбият номера" и се заел сериозно със задачата си.  Проектът му е анкета на трима различни хора. Резултатът - интересен кратък филм, който може да ни помогне да порабoтим върху себе си.

Защото...

Най-дълбоки са най-простите въпроси. Кой съм аз? Кои са моите герои? Какво е семейството за мен? Какво наистина искам да правя? Къде ще бъда след 10 години? Отговорите на тези въпроси са най-сигурният ориентир, когато човек е забързан, напрегнат, объркан.

Добре е понякога да ги преглеждаме, за да си припомняме за какво всъщност сме дошли на света.

Митът за пещерата

от: Georgi Stankov

Една от най-известните мъдрости на древността:  Митът за пещерата на Платон.

Разказва се за човек, израснал окован в пещера, неспособен да познае и изследва истинския свят. Не виждал друго, освен отраженията на преминаващи зад него хора и животни. Единственото, което чувал, било ехото на техните гласове. За него това бил "истинският свят." Докато един ден...

Тази алегория провокира въпроси. Дали понякога не сме в ролята на пленниците в пещерата? Умовете ни са отворени ли са да опознаят света по невъзможен преди начин? А дали са способни? Дали оковите са неизбежни? Кой ни ги е сложил? И какво ли не още...

Въображение и творчество

от: Georgi Stankov

През 2009г. в италианския град Болоня се проведе 52-то издание на световноизвестния конкурс за детски песни "Златната монета". Прекрасната българска песен "Танцът на Росинка" (La Danza di Rosinka) спечели наградата на телевизионните зрители.

В началото на песента е използван фрагмент от великата родопска песен Рофинка болна легнала. По-нататък също има мотиви в духа на традиционния български фолклор, преплетени с по-модерен танцувален ритъм. 

Можем ли да приемем  "Танцът на Росинка" за оригинално творчество, щом съдържа елементи от други произведения? Да, можем. Много произведения на изкуството имат общи или сходни елементи. Например финалът на филма "Телма и Луиз" е забележително близък с края на книгата "Благослови животните и децата" на Глендън Суортаут. Често се случва едно произведение постепенно да бъде забравено, но темата, която то засяга, да остане вечна. След 1000 години "Ромео и Жулиета" може да изглежда антична трагедия, но темата за невъзможната и злощастна любов вероятно ще остане и за нея ще се говори и ще се създава изкуство (ще се снимат филми и ще се пишат книги, а ако вече няма кино и литература, ще се използват изразните и техническите средства на XXXI век).

Мотивът от Рофинкината песен заема твърде малък дял от цялата песен, за да се говори за плагиатство. Целта на композитора е била да създаде ритмична и мелодична динамика в своята композиция. Затова редува контрастни дялове - протяжен и бавен със забързано игрив. 

"Танцът на Росинка" напомня, че въображението и творчеството често се опират на познати патерни (образци). Ценното е в това да не копираш сляпо и да не подражаваш на образците, а да ги използваш по нов начин, да ги съчетаеш с нещо ново и да ги надградиш. Колко много оригинални стари приказки имат общи архетипни черти, но всяка приказка е силна и въздействаща по свой начин. 

Та същото е и с Росинка...