Да се учим от пациента
от: Georgi Stankov
Първото е стилът. С вглъбеното си, усърдно и критично изложение, Кейсмънт дава стандарт за качество, с който всеки изследовател трябва да се съобразява, ако претендира да го вземат на сериозно. Това е стил, който припознавам като свой, без помпозно-шоуменски уличен жаргон. Това е четиво за специалисти и то помага да се замислим за нашата професионална роля и как стоим в обществото.
Наскоро се сдобих с книга, която търсих няколко години: "Да се учим от пациента" (Патрик Кейсмънт, изд.ЛИК, С., 2000). Книгата ме впечатли с две неща:
Първото е стилът. С вглъбеното си, усърдно и критично изложение, Кейсмънт дава стандарт за качество, с който всеки изследовател трябва да се съобразява, ако претендира да го вземат на сериозно. Това е стил, който припознавам като свой, без помпозно-шоуменски уличен жаргон. Това е четиво за специалисти и то помага да се замислим за нашата професионална роля и как стоим в обществото.Второто е теоретичният принос. Авторът въвежда концепта за вътрешния супервизор и го илюстрира с множество случаи. Патрик Кейсмънт продължава идеята на редица класици на психоанализата (напр. Уилфред Бион) за постоянното усъвършенстване на способностите на терапевта за самонаблюдение. Това има огромно значение за развиването на саморефлексията на терапевта.
Докато четях, размишлявах колко мъдър е бил Бион, казвайки, че "ставането" на терапевта е постоянен процес. Няма такова нещо като "станал терапевт". Съгласен съм, че взаимоотношенията на терапевта с клиента са от ключово значение за терапевтичния процес. А самоувереността, с която терапевтът може да подходи към клиента си, мислейки "Всичко ми е ясно, сега ще те оправя!" е пакостлива антитерапия. Тогава кой кого следва? Нали затова клиентът се е доверил на терапевта и му плаща – за да го следва и подкрепя в себепознанието му.
Ако терапевтът притиска клиента си да следва неговите идеи, представи и желания как да върви процесът между тях, той влиза в професионално неетична ситуация, в която хем злоупотребява с неговата свободна воля, хем иска да му се плаща за това.
Спомних си и за уъркшопите на някои от звездите в нашето психотерапевтично движение. Давам си сметка, че зад лекотата и спокойствието, с които отстрани изглеждаше, че водят процеса, стоят много опит и – може би вродена, но със сигурност доразвита – проницателност, умение за следване на пациента и способност за откликване на вътрешните му преживявания. Та затова си мислех с благоговение, че да следваш хората, които терапевтираш, е велико изкуство. Искам да достигна до състояние, в което ще усещам още повече клиентите си, ще ги следвам и ще се уча от тях.
Ако терапевтът притиска клиента си да следва неговите идеи, представи и желания как да върви процесът между тях, той влиза в професионално неетична ситуация, в която хем злоупотребява с неговата свободна воля, хем иска да му се плаща за това.
Спомних си и за уъркшопите на някои от звездите в нашето психотерапевтично движение. Давам си сметка, че зад лекотата и спокойствието, с които отстрани изглеждаше, че водят процеса, стоят много опит и – може би вродена, но със сигурност доразвита – проницателност, умение за следване на пациента и способност за откликване на вътрешните му преживявания. Та затова си мислех с благоговение, че да следваш хората, които терапевтираш, е велико изкуство. Искам да достигна до състояние, в което ще усещам още повече клиентите си, ще ги следвам и ще се уча от тях.
Comments
Post a Comment