Пари и класа

Джийвс и Устър - герои от доста различни класи

През последните няколко дни мои приятели коментират къде с ирония, къде с тъга, къде с яд появата на футболиста Валери Божинов и поп-фолк певицата Андреа на първия учебен ден в едно софийско училище. Общо взето, реакцията е "Некъф ужас, некъф ад".

Стана ми интересно. От една страна, можем да даваме Валери и Андреа като пример за хора, които са се издигнали благодарение на собствените си способности. Станали са известни (и успели) с това, че притежават качества, които са високо ценени (и остойностени) в обществото ни. Какви по-добри ролеви модели* да представим в пазарното ни общество? По-добре ли щеше да е, ако в училището поканят писателите Теодора Димова и Георги Господинов - талантливи са, но книгите им са с тираж 1000 бройки... Какви ролеви модели са те, като никой не ги е чувал? От друга страна...

И си спомних един скорошен разговор. С моя позната разговаряхме за класите. Тя тъкмо се беше върнала от Великобритания и с удоволствие споделяше впечатления от тамошното общество. 

Обсъждахме британската класова разделеност - квартали, заведения, училища, та и начин на говорене сe свързват с принадлежността към една или друга класа. Работническа, средна, висша. Има места, където ходят много специфични групи от хора. Съгласихме се, че разделението в обществото им е от векове и няма изгледи скоро да се промени. Там наистина има значение от кои си, каза тя. 

Ако не играеше добре футбол,

днес Уейн Рууни навярно 

щеше да е безработен 

пройдоха, който се бие по
 кръчмите на родния си 
квартал Крокстет.

И все пак, казах аз, нали има и промени. Традиционната стратификация* на социалните класи е определена от мястото ти в йерархията на богатството. Дали това правило от времето на индустриалната революция* е валидно и днес? Поради определени причини (развитие на нови технологии, икономически отношения и социални феномени) в класовото статукво има все повече пробиви. Например много деца на работници и нискоразредни служители забогатяха като IT специалисти. Същото се случва в спорта и шоу бизнеса - до вчера броял пенитата в джоба си младок изведнъж става звезда и избягва наследствената фамилна съдба на заварчик по строежи. Джон Бонъм (Led Zeppelin) и Уейн Рууни (Manchester United) са два от многото примери за скок в стандарта на живот. Обратно, случва се хора, които потомствено са част от средната класа, да обеднеят. Но Бонзо и Уейн продължават да се държат като селски бабаити, а обеднелият интелектуалец продължава да излъчва достолепие. В средната класа (ако гледаме само доходите) може да влизат както велик университетски професор, така и велика порно актриса. Нещо не се ми връзва... Достатъчно ли е да мерим класата според парите? Май не. Тогава, какво прави класата?

Така стигнахме до нещо друго: класовата принадлежност отива отвъд това колко печелиш и къде живееш. Принадлежността към класата зависи много от това какво правиш и как харчиш парите си. Има значение как прекарваш свободното си време, с кого се срещаш, на какви концерти ходиш, къде прекарваш ваканциите си, какво четеш, на какви теми разговаряш, а не непременно дали новата ти кола струва 70 000 паунда. Значи класата не е пари, а е начин на живот. Понякога за определен начин на живот наистина трябва да имаш доста пари, но понякога - не. Или поне не само. Важното е с какви хора се събираме не само според парите, а и според интересите и дейностите. Това също е класа. Тя обаче не е определена от йерархия в доходите, а от други критерии, като знанието или степента на образованост. Което предлага различен начин за социална категоризация* на хората.

Сега си спомням, че през 90-те като студент най-често пътувах с влак (заради 50-процентните намаления на билета) и така веднъж срещнах една благородна по вид и изказ възрастна дама. Когато разбра, че съм от Хасково, тя се развълнува и ми разказа, че през 30-те като ученичка в девическа гимназия е посещавала откритите лекции на проф.Асен Златаров в София (Златаров е от възрожденски хасковски род, та така стана и асоциацията). А той бил не само знаещ, но и обаятелен популяризатор на науката, умеел да направи сложната материя на химията разбираема за неспециалистите. Забележете: университетски професор давал открити лекции за граждани, безплатно, аудиторията винаги била препълнена, коментарите продължавали и навън, след лекцията...

По демографски признаци, слушателите на Златаров са били крайно нехомогенна група: заможни и бедни, чиновници, предприемачи и работници, студенти и учители, социалдемократи, либерали, комунисти и демократи... Но е имало неща, което са ги отличавали: интересите и темите за разговор в областта на науката и образованието, а може би и на някои модерни за  времето си идеи като въздържателството (за разлика от мен, Златаров е бил апологет на трезвеността).

Затова, колкото и високи хонорари да получава Андреа за своите изпълнения, тя е от по-различна класа от солиста на Кралския симфоничен оркестър в Нидерландия Веско Пантелеев.

В този смисъл, нека оценяваме безпристрастно появата на футболиста и певицата в класна стая през призмата на социалната психология с термини като обществена нагласа, ценностна система* и модели за подражание. С какъв знак (+ или -) ще интерпретираме това събитие, е нещо друго.

И ако желаете промяна на моделите, спомнете си, че само преди 80 години Асен Златаров е бил звезда, "Славянска беседа" е била място за дебати, а обикновените хора са ходели на театър и са пращали децата си на уроци по цигулка. Промяната е възможна. За начините ще пиша друг път.

---------------------- Р Е Ч Н И К ----------------------
* ролеви модели - личности, чиито качества и/или поведение са ценени от членовете на  едно общество или група от хора и им служат за пример.
* стратификация - разделение на групи хора по социално-икономически измерения: доходи, условия на живот, образование.
* индустриална революция - времето от средата на 19в. до средата на 20в., когато се оформят нови технологии, производства и социално-икономически отношения (вкл. и класите, които знаем от текстовете на Маркс).
* социална категоризация - възприемане на определени хора като притежаващи определени характеристики, които са типични за някои, но не за всички хора.
* ценностна система - подреждането в йерархичен ред на ценностите, които имат човек, група или общество. Ценностите от своя страна са терминални (представи за това какво искаме да постигнем в дългосрочен план в живота си) и инструментални (какви искаме да бъдем, какви качества искаме да развием и притежаваме)

За пета поредна година: Група за тийнейджъри

Още Фройд е опитал да разбере 
какво точно има в ума 
на човека. 
Опитите продължават и до днес.

Тази есен за пета поредна година организирам психологическа група за тийнейджъри.

За кого е групата?

Тя е за ученици от 9 до 12 клас. Обикновено се включват три вида участници:

1. Тийнейджъри, които искат да учат психология и искат да знаят повече "от кухнята" за психологията като наука и практика;
2. Други искат да учат нещо различно, но им са любознателни как психологията се използва в техните желани професии (например в икономиката, режисурата, творческото писане и др.).
3. А трети искат директно да приложат някои знания и открития от психологията в живота си, да се опознаят и развиват като личности, да направят избор, да вземат решение, да променят отношенията с някого. Всъщност в тази група влизат и хората от първите  две. 

Защо е важна тази група? 

Защото ако си между 13 и 19 години, сам усещаш, че животът те изправя пред много неща за първи път и че за тях в училище не се учи. Затова често си объркан - не можеш да разбереш себе си, не можеш да разбереш другите, и за съжаление те също не те разбират.
Не можеш да споделяш всичко със всеки. Понякога има неща, за които не знаеш как да говориш. Човекът отсреща също може да не знае? И какво правим тогава? Защото, както сам се сещаш, това, че да не говорим за нещо или да не опитваме да променим нещо, изобщо не значи, че то не съществува. Само значи, че вкъщи и на училище не си учил/а за него.
В тази група ще опитам да добавя това, което не може да се научи вкъщи и на училище. 

Какво ще получите?

Първо - доверие и дискретност. Това, която се случва в тази група, си остава само в нея.
Второ - знания и умения. В края на групата ще имате по-богата обща култура, по-добри умения да разбирате света, ще знаете повече за себе си, ще натрупате ценен социален опит и нови социални умения.

Трето - ще научите как самите вие да използвате психологическите знания във всекидневието. 

Сред участниците в моите групи досега са:

• PhD студент по психология в Англия
• Dокторант по дизайн в Нова Зеландия
• PhD студент по астрономия в Германия 
• Диплмиран психолог от Шотландия 
• Бизнес анализатор от Шотландия 
• Режисьор от Великобритания 
• Студент по хотелиерски мениджмънт в Нидерландия 
• и още много талантливи и търсещи млади хора

Какво включва методологията на групата?

В групата водим тематични дискусии, различни практически упражнения, различни техники от психологията и психотерапията и много интерактивни форми на работа. Една групова среща продължава около 3-4 часа. Понякога давам самостоятелна работа за правене у дома или "на терен."

Кой е водещ на групата?

Аз съм Георги Станков. Аз съм психолог и психотерапевт. Повече за моята работа ще намерите тук. Организирам този курс за пета поредна година.

Повече информация и записване: на тел. 0886 834918 и е-поща dunyata@gmail.com

Ще ме намерите в гр.Хасково, бул”Раковски” 26-А, ет.4. ст.421 (мястото е известно като “Бившите общежития на СМК”). Вижте го:

View Larger Map

Мистър Бейзбол и японският етикет

Американският филм "Мистър Бейзбол" не е от шедьоврите на световното кино. Така че, ако не сте го гледали, никой няма да ви каже, че сте пропуснали много. Но филмът заслужава да го споменем в този блог.

Главният герой Джак Елиът е нахакан янки и бейзболна полузвезда. Въпреки, че в си кариерата си има няколко проблясъка, той е посредствен играч. Идва моментът, в който никой в САЩ не се интересува от услугите му. Джак приема единствената оферта - да играе в Страната на изгряващото слънце. Там, където ще бъде Звезда. Какво се случва там, можете да познаете сами. Културен шок, адаптация, любов, хепиенд. 

Класически сценарий, в който за щастие има няколко смешни сцени за срещата (добре де, сблъсъка) на американската и японската култура. Ето една от тях: 

И така, традиционно японците носят кимоно, а американците дънки; японците пият саке, американците - уиски; японците ядат с клечки, американците - с вилица; японците са тихи, американците - шумни; японците от всичко правят изкуство, американците от всичко правят бизнес. Но това са очевидните различия на повърхността. 

Ето по-дълбоките културни различия между японци и американци:

• Американската култура е индивидуалистична, японската - колективистична. 
• Американската култура е с ниска властова дистанция, а японската - с висока. 
• Американската култура е с краткосрочна ориентация във времето, японската - дългосрочна. 
• Американската култура е мъжествена, японската е женствена. 
• Американската култура подкрепя риска, японската подкрепя избягването на риска. 
• Американската култура учи да задоволяваме желанията си, а японската - да се въздържаме. 

------------------------------- 

Този пост излиза като огледална публикация едновременно тук и в специализирания блог "Междукултурни умения".

Кажи ми какво харесваш

Кажи ми какво харесваш е заглавието на статия в сп.Абитаре (бр.18, юли 2013г.), която написахме с турската ми колега Тюркан Фърънджъ. Кратко и разговорно представяме изследването си за детските площадки на Хасково. 

Ето основното и за вас: 

От края на 2009г. съществува Наредба за безопасността и устройството на детските площадки в България. До края на 2013г. всички съоръжения и детски места за игра трябва да отговарят на изискванията на наредбата. Ето защо в Хасково масово се подменят съоръженията за игра. Проблемът е, че никой не пита потребителите какво искат, какво точно харесват: нито авторите на наредбата, нито производителите на детски площадки, нито инвеститорите, които плащат за тях, нито дизайнерите на детска среда, нито местните власти, които най-често са собственици на земята под площадките. Върви се към почти пълното уеднаквяване на начина, по който се проектират пространствата за игра, както и на материалите, които се използват.

Изследването ни опитва да разбере какво харесват родителите и децата в Хасково в това, което им предлага средата в момента. Прави се сравнение между две групи: ползватели на старите детски площадки, създадени през комунизма, и на новите детски площадки, създадени през последните години в съотвествие с наредбата. Методиката беше приложена локално - в Хасково, но е приложима навсякъде.

Пързалка - слон от епохата на реалния социализъм.

С Тюркан стигнахме до идеята, че детските площадки имат (по-точно е желателно да имат) пет измерения: радост (това включва както предпочитанието към конкретно място, така и привързването към това място), природа (както материалът за съоръженията, така и всички природни елементи на площадката - вода, скали, почва, растителност), безопасност (редуциране на риска децата да пострадат), социализация (възможност за общуване, но и възможност да се изграждат знания за социалните правила) и дизайн (както дизайн на съоръженията, така и цялостният изглед на площадката и разположението на отделните елементи в нея). Всъщност петте измерения са взаимосвързани, така че идеалната детска площадка (колкото и абстрактно да звучи) е синтез и от петте.

Рисуването по тема и интервюирането 
след това бяха част от дейностите ни 
в Мозаечния подход.

Изработихме инструменти за изследване на нагласите на родителите и децата доколко старите и новите детски площадки отговарят на техните предпочитания и в каква степен отговарят на петте измерения. При децата приложихме т.нар. Мозаечен подход, който съчетава качествени (наблюдения и интервюта) и количествени методи (въпросници). При родителите използвахме стандартен въпросник с Ликертова скала (избор на отговор от 1 до 5) и скала за ранжиране на петте измерения по важност. 

 Люлка с двойна седалка. С нея
илюстрирахме тенденцията към
колективизъм през соца. 

Статията представя и част от резултатите. Не представяме всички данни, защото работим по текст, който ще предложим за публикуване в академично издание.

Пълният текст на статията в Абитаре е достъпен тук.

* * *

Ако обичате списания без жълтини и клюкини, защо не четете "Абитаре"? Чета го, откакто започна да излиза през 2008г. и се превърна в любимото ми списание на български (всъщност текстовете са двуезични - излизат едновременно и на български, и на английски). Стана ми по-любимо и от L'Europeo, които доста познати наричат "най-доброто". Е, аз предпочитам Абитаре. То е списание за идеи, при това за идеи в действие. В него се пише много смислено и концептуално, но не само с архитектурни термини, а на разбираем човешки език. Показва се важността на това как създаваме и оформяме пространствата, които обитаваме. И по този начин деликатно се намеква на читателите, че архитектурата в крайна сметка е за хората, не за архитектите. 

Джонатан Алън: Самовъзприемането ни какви сме е колкото географско, толкова и психическо състояние

На събитие, организирано от Атлантическия клуб тази пролет, британският посланик г-н Джонатан Алън даде изключителна реч. Препоръчвам ви да я прочетете - рядко чуждестранен дипломат ще си позволи да ни даде толкова позитивна, нелицемерна и наситена с разбиране за психологията на българите обратна връзка. 

Тук ще цитирам само пасаж от речта на посланик Алън. Засяга начина, по който българите се позиционираме спрямо другите: 

Забранете думите ”малка държава”

По население България е 16-та най-голяма държава в Европейския съюз. Тя разполага със същия брой европейски гласоподаватели като Австрия и Швеция. България би била важна част от всякакъв съюз в Брюксел.

Така че, ако сте част от управленческите структури, или сте представител на правителството тук, в България, безпрекословно трябва да ви се забрани да описвате държавата си като малка. Защото не е малка. 

Боя се, че заради тази си нагласа България губи. Австрия и Швеция не отиват на преговори в рамките на ЕС с очакването, че някой друг трябва да направи нещо за тях; те очакват да постигнат онова, което искат. Те създават съюзите си на ранен етап и са тактически гъвкави, за да могат да си осигурят максимален брой привърженици за договореностите, които са си набелязали. Изразът „ние сме малка държава” позволява да се задълбочи схващането, че за България нещата само се случват и че в преговорите България не трябва да очаква да получи, каквото иска. Подобна нагласа не насърчава чувството за отговорност, необходимостта да се заеме позиция и да се работи така, че България да получи каквото иска.

Преуспелите държави съгласуват стратегията си в столиците си и оставят тактиката на дипломатическите си представителства в Брюксел, а не очакват да им се дава разрешение за всяка точка от преговорите „от къщи”, от различните национални министерства. Докато такова разрешение пристигне, край с вас: преговорите са минали покрай вас, както речните води обтичат скалата. 

България е държава от Европейския съюз, която е средна по размер, и възможностите й за гласуване отговарят на този размер; сега е необходимо България да стане среден играч в Брюксел.

Поставете България в центъра на картата 

Като сме тръгнали да забраняваме, можем ли да се споразумеем да забраним на конференции и в официални документи да се показват географски карти, които поставят Швейцария в центъра, а България – чак долу вдясно? Това не ни помага изобщо. Нека вместо това да поставим България в центъра на нашата географска карта. Тогава ще осъзнаем геостратегическия потенциал на нашата страна, свързана чрез Балканите с Централна и Източна Европа; с великата европейска артерия – Дунав; нагоре през Румъния и Украйна, та чак до Русия; през Турция и по море до Централна Азия и Близкия изток; на юг и на запад – с Гърция, Италия и Западните Балкани.

България може да се схваща или като периферна на всичко държава, или като държава - център на всичко: разликата е точно толкова психическо състояние, колкото и географска реалност. 

Та се замислих, че много често, когато съм срещал представители на други нации, те са били много спокойни и уверени в говоренето за нациите и страните си, без прекомерно напомпено самочувствие, но и без свитостта от осъзната изостаналост и неравностойност. Без значение дали от голямата Америка, или от малката Дания.

И дали тогава гордото тупане в гърдите ни, че "малка България" имала не знам колко си големи шампиони, повтарянето "България на три морета", броенето колко Българии уж били създали българите през последните три хиляди години и цялостното вторачване в реални и въобразени постижения, не е компенсация за това, че по принцип, без изобщо да го съзнаваме, сме се разположили в долния десен ъгъл на картата и вярваме, че там ни е мястото...

-------

Курсивът е текста на посланика е мой. Поставих го, за да насоча вниманието към най-ключовите според мен думи и изрази. 

Анджелина Джоли: трудният избор за здравето

Споделянето на Анджелина Джоли 
може да даде смелост на хиляди 
жени да направят нещо 
добро за здравето си.

Днес "Ню Йорк Таймс" публикува силна статия на Анджелина Джоли - Моят медицински избор. Една от най-известните актриси на света разказва, че през последните месеци е минала през три операции, за да намали риска от рак на гърдата.

Джоли разказва, че майка й се борила с рака цяло десетилетие и накрая умряла на 56 години. Актрисата е наследила от майка си гена BRCA1. Лекарите изчислили, че в нейния случай има  87% риск да се разболее от рак на гърдата и 65% риск от рак на яйчниците. В опит да намали риска, актрисата се подложила на превантивна мастектомия. Тя представлява хирургическо остраняване на вътрешността на гърдите, където си създават и размножават раковите клетки. Последната интервенция била с естетическа функция - с поставяне на имплантанти, които да направят гърдите да изглеждат такива, каквито са били. Само че рискът от рак вече е 5%. А не 87. 

Освен личната история на Анджелина Джоли, статията съдържа и кратки, стряскащи и будещи размисъл данни за рака на гърдата. Ето защо статията на Анджелина Джоли не е само за Анджелина Джоли. Тя е статия за всички жени. Статия, която подканя към действие. Тя цели да промени поведението на жените към собственото им здраве. Да промени интерпретацията на болестта като срам, както я изживяват мнозина. Да промени и социалната парадигма за болестта като стигма. Ето част от посланието й:

Пиша за това, защото се надявам, че други жени могат да се възползват от моя опит. Ракът все още е дума, която носи страх в сърцата на хората, създавайки дълбоко чувство на безсилие... 

...Исках да напиша това, за да кажа на другите жени, че решението за мастектомия не беше лесно.

Искам да насърча всяка жена, особено с фамилна анамнеза на рак на гърдата или яйчниците, да търсите информация и медицински експерти, които могат да ви помогнат в този аспект от живота ви, и да направите свой собствен информиран избор.

Статията на Джоли е важна, защото тя е известна личност, филантроп е, има хубаво семейство, модел е за много момичета и млади жени. Ясно е, че повече жени биха прочели нейната история, вместо примерно историята на Роза Росарио от Каса дел Рока. Решението й да сподели опита си с другите жени заслужава само поздравления.

Всяко дете има нужда от шампион!

Това е името на вдъхновяващата кратка TED лекция на Рита Пиърсън - бивша американска учителка с 40-годишен стаж. 

40 години учител може да ви звучи като 40 години професионална деформация, но в случая не е това. Посланието на г-жа Пиърсън засяга важен елемент в ученето, който отива отвъд значeнието на когнитивните процеси, с които го свързваме: възприятиe, памет, внимание. Тя говори за силата на човешките отношения, за значението на личността на учителя, за това, че възрастният не бива да използва по-големите си знания, опит и формализирана власт, за да доминира, а за да вдъхновява и подкрепя растежа на младите хора. Защото преподаването е повече от механичното преподаване на факти. То е дълъг процес на формиране на взаимоотношения и на личностно развитие. Децата не учат от хора, които не харесват, казва Рита Пиърсън. И това е правило не само в класните стаи. То е валидно за всяка форма на организирано междучовешко общуване - в организациите, в неформалните общности, в семействата.

Рита Пиърсън разказва истински истории от своя опит, които показват какво стои зад клишето, че учителят трябва да е добър пример. Едно е сигурно: добрият пример не опира да прическа, тоалет или свръхизискан речник. Преди всичко учителят е човечен лидер. Той има смелостта да признава слабостите си. Извинява се, когато е сгрешил. Показва, че вярва в способностите на децата. И помни, че те някой ден ще възпроизведат в обществото моделите на взаимодействие, които са преживели у дома си, в училището, на улицата. Учителят не може да промено всичко. Но той може да промени това, което е около него. Разбира се, става дума за мисия.

Шампионската реч на Рита Пиърсън вече има субтитри на български.

Рита Пиърсън: "Всяко дете заслужава шампион - възрастен, който никога няма да се откаже от тях, който разбира силата на свързването и настоява, че те ще станат най-доброто, което могат да бъдат."