Розово. В деня след днес

Днес в много училища се носят розови тениски като част от кампанията за спряване с насилието и тормоза в училището. 

Инициативата е хубава като намерение, но страда от нещо, което винаги ми боде очите. Това е една (почти винаги) безполезна кампанийност, каквато се развива няколко пъти в годината с подобни показни акции - веднъж ще е розово, друг път ще е черно, трети път ще е Je suis нещо си... 

Личните ми наблюдения са, че в такива дни се събират най-изявените и активни деца (или най-амбициозните и напиращи за препоръка пред чуждестранни университети, или най-наивните и идеалистично настроените, или дори такива, които просто не могат да откажат на организаторите), навличат розовите тениски, правят флашмобове, раздават листовки и прочее. 

Много пионерско-комсомолско ми изглежда. Страниците на училищата във Фейсбук споделят снимки, медиите отразяват и всичко е в духа на "да изпълним петилетката предсрочно". Рапорт даден - рапорт приет. 

За съжаление, това поведение често се инициира и направлява от педагогически съветници и училищни психолози, които изглежда в подобни кампании са намерили начина да оправдаят заплатите си, на принципа "ден година храни". 

Истината е в деня след днес. 

Утре отново ще започнат обичайните проблеми в отношенията между децата в училище, отново ще се обиждат, ще си пишат простотии в чатовете, ще се подиграват и ще си бият. Утре много от тях отново ще са безразлични или ще гледат като зрелище, когато има тормоз, а техните днешни вдъхновители ще се стремят да си спестяват излишната работа и ще се намесват само в краен случай. "Ама защо правиш така?", ще казват в такъв краен случай на някой наежен побойник и с демонстрираната загриженост ще лъскат публичната си фасада. Наистина съжалявам, но много често виждам точно това. 

Истинската работа на психолога не е днес, тя е във всички останали дни, в които нямаме кампании и Je suis. Без истинска работа, кампаниите нямат ефект. 

В училищата има достатъчно възможности и време да се работи с деца, да се организират групи, обучения, да се влиза в занималните следобед (да, има време, не ми казвайте обратното!), да се обучават децата от малки в soft skills (меки умения) и умения за работа в екип, да се научат да споделят, да се поставят на мястот на другите и да обсъждат различни теми. Стига да искаш. 

А ако не искаш, прави кампании. 

И как само Димитър Маринов сияеше...

Снощи участвах в куиз и сред въпросите имаше един за името на българския актьор, който играе в "Зелената книга." Да си призная, до вчера сутринта не знаех за него и го мярнах за кратко по телевизията. Запомних го, защото се замислих как човек, който отдавна живее в друга страна, се чувства толкова свързан с България. Защо той, емигрант от близо 30 години, казва със сияещо лице, че  на червения килим представлява България? Не само себе си (и очевидно оценения си талант), не агента си, не семейството си - България. Отговорът е комплексен. Ще се спра на един от факторите, които смятам за важни: Димитър Маринов помни кой е и откъде идва.

Големите творци успяват да вплетат в едно личния си наратив с духа на своите страни и с големите световни процеси. Лично - национално - глобално. Това са три измерения, които трябва не да враждуват в нас, а да изграждат нашата идентичност.

Паметта за това от къде идваме в този смисъл е важна. Тя не се изразява в сляпо идеализиране и величаене на миналото, нито в отричането на другите, а във вграждането на традицията в живота ни. Класически пример: Рапсодия Вардар.

Или Севдана.

Или Топъл сън на Стенли.

Така е в много професии. Така е и в актьорското майсторство. Има хора, които помнят. Помнят първата си изява в училище, сценка, смешка, рецитация. Помнят първите си пориви да прегърнат това нещо, с което се забавляват, и да го превърнат в професия и жизнен път. Помнят професорите си, режисьорите и актьорите, от които са се учили. Помнят, че са се изкачили нависоко благодарение както на личните си качества и труд през годините, така и на хората, на чиито рамене са стъпили.

И така трябва да бъде. Да осъзнаваш, че твоят личен триумф, който снощи се овенча с "Оскар", е резултат от дълъг път - не само твоят личен, но на всички, които са допринесли, за да стигнеш до върха. Този път - пътят на българската театрална култура - започва от първите самодейни представления във възрожденския Шумен, през смешните и носещи духа на времето случки като театърът на хъшовете от "Немили - недраги", през пътуващите трупи и вица за ходатайството на Гоце Делчев "Ке го игра ли наш Кръсте царот?", през първите недодялани филми, та чак до най-съвършените роли, които може да си виждал на българска сцена и на големия екран.

Ние нямаме Шекспир и не сме снимали "Айвънхоу", но имаме Ст.Л. Костов и "Калин Орела". Това е наследството ни.

Помня, че преди години, когато учих история на психологията, най-скучно ми беше на последните лекции - за историята на психологията в България. След като си учил за Вунд, Фройд, Пиаже, Скинър и Виготски, накрая да ти говорят за Никола Алексиев и Спиродон Казанджиев?... хм... Но след време си дадох сметка, че без тези страхотни пионери, ученици на Вунд, пренесли и ашладисали психологическата наука в следосвобожденска България и създали от нулата първата психологическа лаборатория в Софийския университет, ние просто нямаше да имаме психология. Ако днес можем да се похвалим, че има български изследователи на световно ниво като Александър Тодоров в Принстън, то не бива да забравяме и пренебрегваме факта, че Тодоров е завършил Софийския университет и тук е развил качествата, за да пробие в голямата наука. Разгледах ФБ профила на Маринов - в профила за образование там пише просто НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов." 

Сещам се за Свърхчовека на Ницше - една голяма вълна, която идва след многото вълни. Щеше ли да има голяма вълна, ако не бяха множеството малки преди нея? И дори голямата вълна да превъзхожда останалите, те са все част от едно и също море и се движат по едно и също течение.

Хубаво е да приемем и прегърнем като част от себе си това, което сме получили от средата, в която сме се формирали като личности и професионалисти. Това мъничко знаме на сцената беше начинът на Димитър Маринов да каже "Благодаря!" - не на мен, на теб, а на хората, благодарение на които е станал това, което е. Това беше начинът да каже и на нас, българската публика: "Аз съм един от вас, с вас сме едно море."

Не се възторгвам патриотарски от жеста на актьора. Радвам се на зрелостта му. На това, че е успял много осъзнато да свърже в едно своя личен разказ с националния и глобалния. Защото свързването на тези три наратива в едно е качество на зрялата личност. 

И затова на сцената той сияеше.



П.П. Спечелихме куиза.
- - - - -

Поводът да напиша този текст беше глупавото иронизиране на развяването на знамето от страна на една прогресивна личност. То (иронизирането) е плод на един дълбок комплекс: как да съберем в едно българското и световното. В бремето на комплекса се лутаме между "Булгар, булгар" от една страна и изкилифенченото говорене с "английски акцент" на Камелия Тодорова, от друга. Но така или иначе, със знаме или  не, човекът е играл във филм с "Оскар", а критикарката ще си остане незадоволена.