ГЕОРГИ СТАНКОВ

Когато бях в казармата, най-хубавите ми мигове бяха през лятото на двехилядната година - привечер, зад постройката на дивизиона, където отивах, за да бъда сам. С часове гледах колите и тировете, минаващи по околовръстното шосе на Чирпан, на фона на залязващото слънце, докато тъмните им силуети съвсем се сливаха с лилавата нощ. От тях ме разделяха един караул, една мрежа... и няколко месеца до уволнението. И до днес, когато мисля за пътя и свободата, си спомням онзи копнеж да бъда навън, да пътувам накъдето ми видят очите, да се движа. Вероятно където и да ида, този спомен винаги ще бележи усещането ми за свобода, възприятието ми за свободата, която дава пътят. Спомних си това, когато четях Дромомахиа - последната (засега) книга на Роберт Леви. Не че той пише точно за това, но всеки от нас вижда нещата през миналия си опит. И като повечето мъдри книги, човек все може да я препрочита и все да си намира нещо ново. Защото Дромомахиа не е линеарна книга, също като времето в чове...

Вече повече от 20 години чета и препрочитам "Властелинът на пръстените" и намирам в него вдъхновение, мъдрост, опора и сила. (Това, че се уповавам на тази книга сигурно значи нещо и за мен като личност, но хайде да не се самоанализирам.) Ето една от мислите, заради които обичам "Властелинът":  Светът наистина е пълен със заплахи и има безброй мрачни места, но все още са останали много красоти и макар че във всички страни обичта е примесена с тъга, може би от това тя става още по-велика. Обич, примесена с тъга... Вероятно в това е величието на любовта и величието на живота въобще и ние го научаваме, когато растем и трупаме опит. Представете си например сърцераздирателния избор на Арвен: дали да остане в Средната земя с Арагорн и да бъде смъртна, или да следва останалата част от рода си в Неумиращите земи и да живее вечно. Всеки от двата избора не е съвършен и едновременно съдържа обич към това, което сме предпочели, но и неизбежната тъга по това, кое...