Животът е такъв. Приеми го.

Малко се напрягам, когато чуя израза "мисли позитивно." Не че не обичам позитивните неща - обичам ги. 

Вярвам, че често е вярна поговорката всяко зло - за добро.

Споделям и че когато една врата се затваря, друга се отваря. 

Проблемът ми е с модата... даже с култа, че в лошото, което ни се случва, е нужно да търсим положителното. Разказваха ми за една психоложка, която обучавала безработни и много държала да намери нещо позитивно, с което да им представи добрата страна на ситуацията. "Ти си останала без работа, но виж колко много свободно време имаш сега", "Детето ти има проблеми в училище, обаче сега можеш да му покажеш, че го обичаш и подкрепяш", "Тъжно ти е, че се развеждаш, но се огледай, има толкова много свободни жени", "Вярно, че имаш ипотека и нямаш доходи, но сега е пролет и времето е прекрасно - излез навън и му се наслади". Въобще, нагазил си в калта, но мисли за лятото, морето, приятелите, за положителната страна на живота. Усмихвай се! И ще видиш как ще ти стане светло, топло и приятно. 

Но един ден проповедничката на позитивното мислене отишла при своите безработни обучаеми с гипсирана ръка. Била омърлушена и със смачкано настроение и нищо позитивно не могла да измисли за своята ситуация. 

Истината е, че такива напудрени самонастройвания и самонавивания могат да се превърнат в сериозен капан. Хубаво е да мислим не просто позитивно, а оптимистично. 

Теорията на това, което ще разкажа по-долу, е измислена от Фройд. Практиката е доказана от живота на милиарди човешки същества. Фройд казва, че всички ние се раждаме и растем, водени от един основен принцип - принципът на удоволствието. Това значи, че още от бебета, през целия си живот, до дълбока старост, ние търсим хубавото, приятното, доброто за нас (или това, което мислим за добро). Искаме да бъде по нашия начин, във всички аспекти на живота. Но като растем, разбираме, че не може всичко да бъде по нашия начин. Разбираме, че има неща извън нас, които не позволяват всичко да бъде така както искаме. И започваме да се адаптираме към средата и към всички неприятности, които тя ни поднася. Не ни купуват всичко, което пожелаем. Вземат ни играчките в детската градина. Правят ни братче/сестриче, с което трябва да делим. Трябва да ходим на училище и да пишем домашни. Трябва да се съобразяваме с други хора. Момичето, което харесваме, не ни обръща внимание. Подиграват ни се, а е незаконно да фраснем гаднярите. Издънваме се на кандидат-студентски изпит. Шефът не се отнася честно с нас. Съкращават ни от работа, имаме проблем с партньора... Съседът прави ремонт в почивен ден. Не ни приемат на желаната позиция за работа. Правим катастрофа, колата ни се поврежда, чупим крак... Имаме сметки за плащане, а доходите ни са ниски. 

Това, казва Фройд, е принципът на реалността. Животът не винаги е такъв, какъвто го искаме. Принципът на удоволствието се сблъсква с принципа на реалността. Когато реалността ни казва, че не можем да получим удоволствието сега и веднага, в нас настъпва вътрешен конфликт, който ни ръчка, понякога до болка. И ние търсим решение. Понякога намираме. Понякога - не. 

Едно възможно решение, което идва като заместител на непостигнатото (или загубеното) удоволствие, е да избягаме от реалността. Това се случва с хората, които играят хазарт, пият алкохол, вземат наркотици, изолират се за денонощия, за да играят компютърни игри.

Друго решение е да повтаряме мантрите на положителното мислене. Това означава да компенсираме удоволствието, което нямаме, чрез фокусиране върху друго удоволствие. Това донякъде работи.

Третото решение, което смятам за най-добро, е да приемем реалността. Да изживеем (а това често значи да изстрадаме) неудоволствието, което тя ни носи. Страданието трябва да се изживее и приеме. Ако е непоправимо и невъзвратимо, да не потискаме и подценяваме значението на случилото се с позитивистки трикове. Ако е поправимо и обратимо, след като сме изживели страданието си, да съберем сили и да поемем отговорността да постигнем промяна. 

Истината е, че животът понякога е такъв - оплескан и кофти. И понякога не можеш да промениш ситуацията. Поне не сега, не в близките месеци. Може би след година. Може би никога. Понякога ти се случват неприятни и често непланирани неща. Адски е неприятно. Ако много държиш, можеш да мислиш позитивно - наистина и на твоята уличка все някога ще изгрее слънце. Има за какво да се хванеш и да си мислиш за добрата страна на живота. 

Но по-добре бъди честен. Животът е такъв. Приеми го. След това, ако ситуацията подлежи на промяна, се напъни и работи за промяната. Няма да стане веднага, няма да се получи лесно. Това е твоята отговорност за твоя живот. Затова казвам, че е хубаво да мислиш оптимистично не по принцип, а с мисълта, че започваш да работиш за промяна. Да мислиш оптимистично значи да си кажеш, че колкото и да е кофти, ти ще развиеш своите сили и добродетели и ще справиш с това, което ти сервира животът.

И между другото, само човек, който наистина е изстрадал несполуките и е изнесъл отговорността на борбата с нерадостите на живота, може да се зарадва истински на хубавите му страни. 

Обединението на разделените започва със срещата им

Имам един познат, който преди време се върна за кратко в Хасково. Пишеше нещо за развитието на Хасково и му казах да си представи, че ще живее тук, че ще остане сред тези хора за цял живот - как би си представил живота си тук, какъв живот би искал да има тук? Помня, че лицето му неволно се сгърчи в гримаса, която бързо прикри, и разбрах - не е решил да се връща за постоянно. Не е готов да споделя живота на хората, за които пише. Мисля, че знам защо - защото за него Хасково е интелектуално блато, а той е свикнал на по-инакво, на по-дълбоки разговори, на други обноски, на други лица. След няколко месеца си замина по своя път. 

Сетих се за този случай, докато четях есето на Първан Симеонов "Разберете, България се разпада", който говори за разграждането на нишките, които ни свързват в общество. Първан говори за "либерали" и "консерватори" в кавички и призовава "прогресивния" "елит" да "слезе" при "народа". 

Няма как да не съм съгласен с Първан. Поляризацията между нас, българите, расте.

И не че нямаме основания да се противопоставяме и разграничаваме - имаме. И имаме основания да водим битки на ценности.

Но е разрушително, че не можем да си говорим, да се изслушваме, да се опитваме да се разбираме един друг. Разрушително е, че се презираме и намразваме, че ставаме все по-груби в отношенията помежду си. 

И това трябва да се промени. Ако "елитът" иска да поведе "народа" и страната към нещо добро, първо трябва да "слезе" при народа, не за да го поучава, а за да му служи. Никой от нас не е по-голям от Левски, че да си позволи високомерието и презрението към обикновения човек. Ако Левски е отишъл при обикновените хора, кой си ти, че да не го направиш? Иди при тях, отдай се на кауза, която е и тяхна, споделяй живота им, опитай да ги опознаеш, и може би - да ги обикнеш. (Вероятно сте се досетили, че моят познат от началото на статията, е част от "елита.") 

Да си "елитен" сред хората не значи непременно да слушаш чалга. Значи да си спомниш разказа на Йовков "Песента на Солвейг" и да помниш, че мнозина не по-малко умни, начетени и достойни от теб, не са се делили от народи си, а са били с него във война и мир, в благоденствие и бедност, в победа и разгром.


Имало е времена, когато елитите и низините, при всичките си различия, са били обединени от общ национален идеал. Когато е било за България, накрая всички са лежали в мокрите окопи, всички са посрещали куршума.

И си мисля за това, че общността между нас може да започне да се изгражда не от голям идеал (нямаме го, което е жалко и е повод за друг текст). Да започнем от най-малките неща - като да се съберем да си оправим градинките пред домовете. Като отидем на мача на своя градски отбор. Като заедно с други родители направим нещо за/с децата си. 

И това може да е началото. Това свързва хората, сплотява ги, развива така наречения социален капитал. 

Но това е началото. Следва продължение. Защото големият изследовател Робърт Пътнам говори за два вида социален капитал - свързващ и мостов. Социалният капитал е свързващ, когато направим нещо заедно с хора от нашата черга, от нашата среда, на нашето ниво и с които ще намерим доста общи неща. И е мостов, когато направим нещо с хора, с които нямаме много допирни точки и при обичайното стечение на живота ни, няма голяма вероятност да попаднем на една маса и в едно пространство. Но този капитал е още по-ценен, защото изплита нишки между често много разделени общности и хора, защото намира невидимия общ знаменател. 

И така... най-доброто, с което можем да започнем, е да започнам да се срещаме. И не само с приятните, с които сме единодушни, а и с другите. Да видим, дали можем да направим нещо заедно отвъд политическите и идеологическите си борби. Отвъд различния си начин на живот и интереси. нали споделяме едно място - един град, една улица? Нали плащаме една и съща цена за водата? И нали дишаме еднакво мръсния въздух? 

И можем, докато правим нещо заедно с онези, да опитаме да разберем какво ги е довело до това да вярват в нещо, което не споделяме. И можем ли все пак да останем заедно, като една нация, без да се ненавиждаме и презираме? Елитът, щом е по-умен, трябва да направи тази крачка. 

- - - - - - 

П.П. Есето е публикувано на 8 ноември - Войнишка Задушница - ден, в който почитаме падналите войни на България. През Първата световна война на бойните полета загиват както обикновеният безименен орач, така и големият поет Дебелянов. Разбираш ли това, елите?