"Луд ли си, че да ходиш на психoлог?!" или колко са устойчиви някои нагласи

Срещнах едно изображение във Фейсбук. То отключи в мен спомени и размисли. Защо ли? Ще споделя с вас. 

Когато влязох в университета преди 25 години, мнозина трудно правиха разлика между "психолог" и "психиатър." Изключително често се срещаше нагласата, че човек сигурно е луд, за да посещава психолог. Имаше и друга нагласа - че човек е слаб, ако не си решава сам проблемите и ходи при някого да говори. Общо взето и двете - и лудостта, и слабостта - се считаха за нещо срамно.

Някои преподаватели вярваха, че до десет години много неща ще се променят, че все повече хора ще посещават психолози, че във всяка по-голяма фирма ще има психолози, работещи с екипа, че психотерапията ще минава през здравната каса, че... Покрай тях - повярвахме го и ние.

Но ето, че четвърт век по-късно реалността не отговаря на тези надежди. Истина е, че културата на обществото ни се променя и все повече хора приемат за естествено да се консултират с психолог, благодарение на което мога да работя на частна практика.

Но е вярно също, че в много отношения напредъкът е минимален. Все още много хора не правят разлика между "психолог" и "психиатър." Психологическата култура на обществото се изразява в четенето на (често съмнителни) статии в интерет и следването на всевъзможни съвети от типа "5 начина за...". Няма закон за психолозите и по никакъв начин не се регламентира с какво образование и квалификация човек може да практикува като психолог. Няма закон за психотерапията, който да регулира психотерапевтичната практика. Естествено, здравната каса не поема психотерапевтичната работа. И естествено, бизнесът сравнително рядко се интересува от благополучието на своите служители или от подобряването на тяхната комуникация или ефективност, така че почти няма фирми, които да назначават или наемат психолози (освен ако не са задължени поради някакви държавни регулации).

И колкото и да е странно, четвърт век по-късно думи, които се използваха в отрицателен смисъл, дори като обида, все още са част от речника на новите поколения.

Затова, ако сега срещна млад студент по психология, който се интересува от перспективите за работа, бих му казал "Перспективи има, но не са толкова розови, колкото ви/ни се иска." :)

А ако срещна млад човек, който има нужда от подкрепа, но се колебае дали ако посети психолог, няма да го нарочат за луд или слабак, бих казал "Абсолютно те разбирам. Но животът е по-голям от мнението на няколко души и е по-добре сега да говориш с психолог, за да станеш по-силен и да се справяш с нещата, които в бъдеще ще срещнеш."

Краят на Лед Цепелин

Всички, които обичат Led Zeppelin, знаят, че това кратко прессъобщение не е само краят на една история и окончателното й превръщане в легенда.

То е още една важна част в отговора на въпроса защо Цепелин са толкова велика група и защо са стигнали по-далече и по-високо от всички преди тях.

Това е химията между членовете на групата, направила възможно индивидуалните таланти да се слеят в нещо по-голямо от обикновения им сбор, да създават прекрасна музика и да изнасят три-четиричасови концерти, без никога да направят каквато и да е промяна в състава през тези 12 години заедно.

Всяка група в зенита на славата си би се изкушила да намери заместник на покойния си барабанист, за да продължи съществуването си, да пълни стадионите и залите, да издава и продава албуми в милионни тиражи и да печели още и още. Всяка, но не и Целелин. След смъртта на Джон Бонъм, останалите трима - Робърт Плант, Джими Пейдж и Джон-Пол Джоунс - решават, че не могат и няма да продължат като група. И после казвате, че няма незаменими хора? Напротив, има.

Един за всички, всички за един. Това е Цепелин.

Да помним Ньой?

Понеже е 100-годишнина от подписването на Ньойския договор, много хора споделят в социалните мрежи лозунги като "Помним Ньой!" и подобни. Да, този договор трябва да се помни и да се припомня. 

Но какво очакваме от паметта? Ревизия? Реванш? Потвърждаване на убеждението, че "лошите" винаги са ни прецаквали несправедливо? Поправяне на злото? Или мисъл за бъдещето - как да не допускаме повторно зло?

Не очаквам това. В крайна сметка отношенията победители - победени не са нещо ново в историята, пък и никой не ни е карал насила да заемаме страна. Такива са били нагласите на общественото мнение, така са решили нашите управници, това е станало. Имало е причини и последствия. Никой не ни е виновен, никой не трябва да ни прощава и на никого няма нужда да прощаваме. Враговете са били зли към нас, а понякога и ние към тях.

Така че друго искам и очаквам от паметта. Ето какво бих искал да знаем:

Преди 100 години в храма "Св. Неделя" има литургия в памет на загиналите по бойните полета. В храма и около него се събират много хора, може би няколко хиляди. Това са софийските интелектуалци, хора на изкуството, ветерани от Опълчението, герои от войните, общественици, граждани, селяни - нашият народ. Те са научили вече със сигурност ужасната новина - отнемат им Беломорска Тракия, Струмишко, Западните покрайни, налагат им тежки репарации, забраняват им да имат армия над 20 000 души. Представете си ги: след години на достойна бран и стотици хиляди жертви, те завинаги губят идеала за Обединена България и понасят унижението победителите да им диктуват условия и да ги наричат как ли не. И сега, когато новината е потвърдена, тези хора не знаят какво да правят. И в шока си инстинктивно тръгват по "Цар Освободител", завиват по "Раковски" и се спират пред онази къща на ъгъла, където живее народният поет Иван Вазов. И отчаяни застават пред дома на Вазов, с плахата надежда да чуят думи на кураж, някой да ги ободри, да им даде лъч светлина в мрака на покрусата. Но ето, Вазов излиза на балкончето, поглежда смълчаното множество пред себе си, отваря уста и едвам продумал няколко думи, заплаква. И всички заплакват след него.

Сетне се обръща и с приведен гръб се прибира. Хората се разотиват, посърнали, почернени, отчаяни, обезверени, без утре.

Много пъти съм минавал покрай къщата на Вазов и съм поглеждал към балкона. Това е моят Ньой. Затова е важно, като ще помним, да мислим: какво помним, какво сме разбрали, какво дължим на нашите деца и какво трябва всъщност да помнят те? 

Домът на Иван Вазов.

Аз поне дължа на своя син да знае следното: че в крайна сметка след плача на балкона, Вазов успява да се събере и отново да даде посока на изтерзания и смачкан български дух. Той пише "Какво да правим в тази безизходица и в тази най-страшна тъмнина, в която попада България след Ньойския договор?" и отговаря с това: "Да работим!" 

Така че не е достатъчно да помним. Всъщност това е само началото. Защото освен паметта за миналото, на нас ни принадлежи и надеждата за бъдещето. Необходимо е да работим. Без оплакване. Без мрънкане. Без скатаване. От всеки от нас зависи едно: да работи добре, честно, достойно, съзнателно, с чувството, че всички ние сме свързани с видими и още повече невидими нишки и с мисълта, че това, което прави, е приносът му за по-добра България. От сервитьорката, която ще ви поднесе кафе с усмивка, през водопроводчика, който ще сменя тръбите в банята, до държавния служител, който трябва да ви издаде документ. Колкото повече хора си вършат съвестно и добре работата, толкова по-добро, здраво, сплотено и вярващо в себе си общество ще имаме. Затова натискам здраво сина си да изпълнява задълженията си, за да се научи да работи, да е постоянен и да не се скатава. 

Хелън Келър

"Най-красивите неща на света не могат да се видят или да се докоснат. Те трябва да се почувстват със сърцето." Това са думи на Хелън Келър, а тя знае за какво говори. Защото израства без зрение и без слух, които са основните ни сетива, използвани за учене. Човек с нейната история наистина може да каже, че истинските неща, красивите неща, се откриват в сърцето. 

Хелън Келър била обречена да живее буквално като животинче, с грижи само за задоволяване на основните й физиологични потребности. В края на 19 век, когато тя била дете, нямало много педагогически успехи в обучението на слепи и глухи деца. Но се случват чудеса. С помощта на точния човек - една сърцата и отдадена на делото си учителка на име Ан Съливан, малката Хелън започнала да разбира света около себе си. Свят, който тя не можела да види, не можела и да чуе. Преди появата на г-ца Съливан, по собствените й думи Хелън била в състояние на гъста мъгла. Можела да разпознава приближаващите я хора по вибрациите на стъпките им, можела да разпознава обекти и явления по миризмата и да ги изследва чрез докосване. С едно дете общували елементарно чрез някакви техни си знаци, с които се разбирали някак - имали около 60 знака или жеста, с които си разменяли информация. И до там. Ресурсите й от обекти около нея, които да познава и чиито функции да знае, по обясними причини били съвсем оскъдни. А понятие от абстрактни неща изобщо нямала. 

И в крайна сметка Хелън Келър станала първият човек в историята, който завършил висше образование и след това станала автор на редица лекции и влиятелни книги. Това се случило, първо, благодарение на учителката Съливан, която я придружавала и й помагала в продължение на десетилетия. Второ, благодарение на един благодетел, който платил за нейното образование в колежа. И трето, благодарение на собствената й упоритост и жажда за знания. Тя станала пример и вдъхновение за хиляди хора с увреждания по цял свят. Дала им кураж да учат, да се развиват и да следват мечтите си, да живеят колкото може по-пълноценно и да бъдат полезни за себе си и за другите.

А кои са най-красивите неща на света, според вас? Според незрящата Хелън Келър, това не са новите дрехи, лъскавите коли, скъпите бижута и последния модел iphone. Не са и новите инжектирани устни и гърди на някоя суетна селфи госпожица, нито набъбналите мускули на някой фитнес батка. Тогава кои са?
Дали не са приятелството, радостта, благодарността, откривателството и споделянето? И още: любовта към хората, любовта към знанията, любовта към живота? Какво бихте допълнили?

Днес живеем в свят, в който често кичат разни краткотрайни звезди с определения като "уникален", "велик" или "неповторим". За съжаление, покрай своята свръхупотреба понякога тези думи се обезценяват. Но Хелън Келър наистина ги заслужава. Хора като нея дават истинската стойност на тези думи. 

Цитати от песни: Животът е това, което...

Мой клиент ми разказа, че иска да направи нещо и бленува за него, но същевременно губи времето си в интернет. Бленува за едно и прави друго. Като че ли това е един от най-често срещаните психологически парадокси в живота ни.

И тогава се сетих за цитата на Джон Ленън: Животът е това, което ти се случва, докато си зает да правиш други планове. 

Този израз е от песента Beautiful Boy от последния албум на певеца.

Свързвам го с две неща:
1. Важно е да правим планове и да си поставяме цели, но е важно и да се движим към тях. Движението е важно точно толкова, колкото и целта. Иначе заместваме плановете с бляновете и не мърдаме напред.
2. Трябва да сме подготвени и за това, че по пътя към целите има препъни-камъчета, непредвидени обстоятелства и неизвестност, и да сме готови да се приспособим към тях.

Темата има общо и с т.нар. локус на контрол - убежданието от какво/кого зависи животът ни. Външен локус значи, че обикновено смятаме, че животът ни зависи от външни фактори, а не от нашите усилия. Вътрешен локус значи, че сме уверени, че от нас зависи нещата да се случват. (Или както мъдро каза една моя клиентка някога, не да чакаме да ни се случат, а ние да си наслучваме нещата).

За песента: 

Beautiful Boy е посветена на 5-годишния син на Джон Ленън - Шон. Текстът е за връзката между бащата и сина. По това време Ленън е на 40 и само три седмици след излизането на албума е убит, на 8 декември 1980г. Видеото в канала на Ленън в YouTube съдържа архивни домашни видеозаписи.

Ние срещу Те

Станах свидетел на една война със статуси в Туитър. Разбира се, че тя е една от многото, които се водят там всеки ден, но е показателна и ще я използвам като пример за нагласите - Ние и Те, дори по-точно Ние срещу Те.

В случая: какво мислят турците за арменците и какво мислят арменците за турците?

Битката започва със статуса на влиятелния турски журналист Али Кескин, изброяващ първо най-расистките и поддържащи войната страни, а след това и най-миролюбивите и толерантни страни в света.

Racist and pro-war countries;

🇮🇳 İndia

🇮🇱 İsrael

🇺🇸 USA

🇦🇲 Armenia

🇸🇦 Saudi Arabia

🇬🇷 Greece

🇬🇧 England

🇫🇷 France

The most tolerant countrys in the world;

🇵🇰 Pakistan

🇹🇷 Turkey

🇲🇻 Maldives

🇶🇦 Qatar

🇦🇿 Azerbaijan

🇮🇩 Indonesia:

🇯🇵 Japan

🇳🇵 Nepal

🇰🇷 South Korea

— Ali Keskin (@alikeskin_tr) September 30, 2019

Някакви изненади? Едва ли. Това са опорните точки на повечето активисти в мюсюлманския свят. Кои са "лошите"? Израел са лоши, защото са срещу Палестина, САЩ са лоши, защото все нападат мирни и прекрасни мюсюлмански държави, както и Великобритания, защото обикновено помагат на САЩ. Саудутска Арабия е черната овца в ислямския свят, защото също помага на горепосочените агресори. Армения е списъка, защото редовно напомня за геноцида, а Гърция, защото все спори с Турция за териториални води в Егейско море.

На това от организацията Support Armenia отговарят с контрастатус, който има общо взето точно обратната перспектива. Според тях най-агресивните страни на света са Турция, Азербайджан и Пакистан:

Racist and pro-war countries;

🇹🇷 Turkey

🇦🇿 Azerbaijan

🇵🇰 Pakistan

The most tolerant countrys in the world;

🇦🇲 Armenia

🇬🇷 Greece

🇨🇾 Cyprus

🇷🇸 Serbia

🇷🇺 Russia

🇫🇷 France

🇱🇧 Lebanon

🇸🇾 Syria

— Support Armenia 🇦🇲 (@SupportArmenia) September 30, 2019 

А кои са "добрите"? Армения - невинна жертва на геноциди, Гърция (също), Кипър (естествено), Сърбия (заради Косово, както се досещате), че дори и Русия, въпреки нашествията й в Молдова, Грузия и Украйна...

Така стоят нещата. Пристрастност и избирателност има в тези класации. И това е само един пример, иначе подобни дебати срещам доста често. Обяснението на тази статусна война е в сложното историческо минало, в патилата на арменците в залеза на Османската империя, но и в пакостите, които те са причинили на някои народи като азербайджанците (опс, политически некоректно е да се споменава това). Резултатът е че едните виждат себе си като бели и добри, а другите като черни и зли, и обратното. 

Време за неприятните неща

Имам един познат адвокат, който през август не излиза в отпуска, а вместо това остава сам в кантората. И докато съдружниците му са по морета и балкани, той отваря папките с най-неприятните, пипкави, досадни, често емоционално тежки и уморителни случаи. Можете да си представите - имате разни неприятни неща за правене, за които дори не искате да си помисляте и ги оставяте да залежават - докато може, или докато ножът не опре в кокала. Нещо подобно прави и този мой познат. Но за разлика от колегите си, които предпочитат първо да починат и разпуснат, а след това да се сблъскат челно с натрупаните и изоставени дела, той предпочита първо да изчисти всичко през август, да отиде на море през септември и да започне начисто след това. 

По принцип, бих предложил на своя познат, както и на вас, да ви науча на някои техники за управление на времето и за разпределяне на задачите, така че отработвате трудните моменти и ситуации и да не се налага всички най-неприятни неща да остават за накрая. Но това е за в бъдеще, а сега... сега е друго. 

Защо пиша за това? 

Защото точно както е с някои професионални задачи, понякога хората отлагат важни, но трудни и наситени емоционално задачи, избори и решения за своя живот, които е необходимо да решат. Знаят, че в един момент това трябва да се случи, но поради различни причини не го правят. А животът не чака. 

Та... защо не направите като този мой познат адвокат? Извадете онези папки с тежките въпроси в живота си - онези, от които ви се стяга душата и които ви карат да въздишате тежко - отворете ги и вижте какво можете да направите. Знам, че това са теми, които не е лесно да се решат. Защото става дума и за вас, и за отношения с други хора, за работа, статус, приемане, отхвърляне и какво ли още не. Но е по-добре да направите това по-скоро, отколкото да оставите последствията да се трупат и накрая да ги ринете като огромна купчина оборска тор. Знаете го. А аз знам защо понякога е толкова трудно да правим нещата, които знаем, че трябва да правим.