четвъртък, 23 януари 2020 г.

Нищо не се връща. Нищо не е както преди

Понякога хората ми казват: "Искам да бъда, както си бях преди", или "Искам всичко да е както беше", или "Искам нещата отново да станат такива като преди." Както се досещате, казват го най-вече, когато са в криза, в труден житейски момент и когато хармонията в живота им е нарушена. 

Нищо не се връща. И понякога може да ни е трудно да приемем това, но няма как. И в психологията се опитваме да обясним, че животът не е кръг, в който се въртиш, за да стигнеш онова преди, нито е линия, по която се плъзгаш напред - назад и пак можеш да стигнеш състоянието преди. Макар че би било супер да е така, особено ако има опция да прескачаме трудните моменти и да останем завинаги в хубавите. Има моменти, когато ни се иска да кажем "О, миг, поспри!", но знаем, че никога няма пауза или стоп - движението продължава. Както каза Игрит на Джон Сноу, "трябваше да останем в пещерата."

Всъщност идеята за връщане към условията на някакво чудесно минало не съществува само на индивидуално ниво - в историите на Иван, Петя, Есмегюл, Тошко, Албена.* Не - тя съществува дори в митовете, когато става дума за цели общности и народи. Антролопологът Мирча Елиаде нарича този мотив митът за вечното завръщане, защото хората копнеят от днешното профанно и несъвършено време се върнат към място и/или обстоятелства, които са сакрални, чисти, святи и благополучни за тях.

Но да се върна към мисълта си за онези трудни моменти, в които някой иска да е същият като преди и нещата да са същите както преди. Това желание е разбираемо и човешко, но неизпълнимо и невъзможно. При това не само обстоятелствата са различни - самите ние ставаме различни в резултат от всяка трудност, от всяка криза, болка или загуба. Работата на психолога е да помогне на човека да види, че няма връщане назад, че животът му е тук и сега. Животът е като спиралата - той се развива. Единственото възможно движение е напред към бъдещето. Това, с което ние помагаме, е хората да погледнат ситуацията си отстрани и да я видят по нов начин и да продължат. Да вземат най-доброто, което може да се вземе, да поумнеят и поузреят, да си направят изводите и така... 



 - - - - - - - - - - - - - - -  
Бележка: 
* Всички изброени имена са измислени и не визират конкретни лица. 


четвъртък, 16 януари 2020 г.

За нуждата от усамотение във времето на всеобщата самота

Живеем в екстравертирано общество, в което има малко място за усамотение и мълчание. Непрекъснато се тъпчем с разговори, филми, театър, радио, видео или телевизия.
                                                     
                                                                                                                Ги Корно

Все повече се говори за самотата и отчуждението като за масов феномен на развитите общества.

Парадоксално, никога преди в историята на човечеството не сме били по-обкръжени от всевъзможни технологични и културни стимули. Отвсякъде ни залива бла-бла, уж ставаме по-знаещи и богати на знания, в същевременно ставаме по-объркани, затруднени да се ориентираме и да избираме измежду разноликата и разнопосочна информация и нерешителни какво да правим с нея.

За да постигнем изцелението на обществото в това време на всеобщата самота, трябва да започнем със собственото си изцеление. И най-подходящото начало за това е да останем насаме - не самотни, но усамотени. А за все повече хора това е трудно и невъзможно, защото всъщност изглежда страховито да останеш сам и да мислиш дълбоко.

Затова ви призовавам - намерете време за усамотение извън коловозите на живота си. Може би не веднага, със сигурност не лесно, но вероятно накрая ще чуете звука на тишината.