Да помним Ньой?

Понеже е 100-годишнина от подписването на Ньойския договор, много хора споделят в социалните мрежи лозунги като "Помним Ньой!" и подобни. Да, този договор трябва да се помни и да се припомня. 

Но какво очакваме от паметта? Ревизия? Реванш? Потвърждаване на убеждението, че "лошите" винаги са ни прецаквали несправедливо? Поправяне на злото? Или мисъл за бъдещето - как да не допускаме повторно зло?

Не очаквам това. В крайна сметка отношенията победители - победени не са нещо ново в историята, пък и никой не ни е карал насила да заемаме страна. Такива са били нагласите на общественото мнение, така са решили нашите управници, това е станало. Имало е причини и последствия. Никой не ни е виновен, никой не трябва да ни прощава и на никого няма нужда да прощаваме. Враговете са били зли към нас, а понякога и ние към тях.

Така че друго искам и очаквам от паметта. Ето какво бих искал да знаем:

Преди 100 години в храма "Св. Неделя" има литургия в памет на загиналите по бойните полета. В храма и около него се събират много хора, може би няколко хиляди. Това са софийските интелектуалци, хора на изкуството, ветерани от Опълчението, герои от войните, общественици, граждани, селяни - нашият народ. Те са научили вече със сигурност ужасната новина - отнемат им Беломорска Тракия, Струмишко, Западните покрайни, налагат им тежки репарации, забраняват им да имат армия над 20 000 души. Представете си ги: след години на достойна бран и стотици хиляди жертви, те завинаги губят идеала за Обединена България и понасят унижението победителите да им диктуват условия и да ги наричат как ли не. И сега, когато новината е потвърдена, тези хора не знаят какво да правят. И в шока си инстинктивно тръгват по "Цар Освободител", завиват по "Раковски" и се спират пред онази къща на ъгъла, където живее народният поет Иван Вазов. И отчаяни застават пред дома на Вазов, с плахата надежда да чуят думи на кураж, някой да ги ободри, да им даде лъч светлина в мрака на покрусата. Но ето, Вазов излиза на балкончето, поглежда смълчаното множество пред себе си, отваря уста и едвам продумал няколко думи, заплаква. И всички заплакват след него.

Сетне се обръща и с приведен гръб се прибира. Хората се разотиват, посърнали, почернени, отчаяни, обезверени, без утре.

Много пъти съм минавал покрай къщата на Вазов и съм поглеждал към балкона. Това е моят Ньой. Затова е важно, като ще помним, да мислим: какво помним, какво сме разбрали, какво дължим на нашите деца и какво трябва всъщност да помнят те? 

Домът на Иван Вазов.

Аз поне дължа на своя син да знае следното: че в крайна сметка след плача на балкона, Вазов успява да се събере и отново да даде посока на изтерзания и смачкан български дух. Той пише "Какво да правим в тази безизходица и в тази най-страшна тъмнина, в която попада България след Ньойския договор?" и отговаря с това: "Да работим!" 

Така че не е достатъчно да помним. Всъщност това е само началото. Защото освен паметта за миналото, на нас ни принадлежи и надеждата за бъдещето. Необходимо е да работим. Без оплакване. Без мрънкане. Без скатаване. От всеки от нас зависи едно: да работи добре, честно, достойно, съзнателно, с чувството, че всички ние сме свързани с видими и още повече невидими нишки и с мисълта, че това, което прави, е приносът му за по-добра България. От сервитьорката, която ще ви поднесе кафе с усмивка, през водопроводчика, който ще сменя тръбите в банята, до държавния служител, който трябва да ви издаде документ. Колкото повече хора си вършат съвестно и добре работата, толкова по-добро, здраво, сплотено и вярващо в себе си общество ще имаме. Затова натискам здраво сина си да изпълнява задълженията си, за да се научи да работи, да е постоянен и да не се скатава. 

Хелън Келър

"Най-красивите неща на света не могат да се видят или да се докоснат. Те трябва да се почувстват със сърцето." Това са думи на Хелън Келър, а тя знае за какво говори. Защото израства без зрение и без слух, които са основните ни сетива, използвани за учене. Човек с нейната история наистина може да каже, че истинските неща, красивите неща, се откриват в сърцето. 

Хелън Келър била обречена да живее буквално като животинче, с грижи само за задоволяване на основните й физиологични потребности. В края на 19 век, когато тя била дете, нямало много педагогически успехи в обучението на слепи и глухи деца. Но се случват чудеса. С помощта на точния човек - една сърцата и отдадена на делото си учителка на име Ан Съливан, малката Хелън започнала да разбира света около себе си. Свят, който тя не можела да види, не можела и да чуе. Преди появата на г-ца Съливан, по собствените й думи Хелън била в състояние на гъста мъгла. Можела да разпознава приближаващите я хора по вибрациите на стъпките им, можела да разпознава обекти и явления по миризмата и да ги изследва чрез докосване. С едно дете общували елементарно чрез някакви техни си знаци, с които се разбирали някак - имали около 60 знака или жеста, с които си разменяли информация. И до там. Ресурсите й от обекти около нея, които да познава и чиито функции да знае, по обясними причини били съвсем оскъдни. А понятие от абстрактни неща изобщо нямала. 

И в крайна сметка Хелън Келър станала първият човек в историята, който завършил висше образование и след това станала автор на редица лекции и влиятелни книги. Това се случило, първо, благодарение на учителката Съливан, която я придружавала и й помагала в продължение на десетилетия. Второ, благодарение на един благодетел, който платил за нейното образование в колежа. И трето, благодарение на собствената й упоритост и жажда за знания. Тя станала пример и вдъхновение за хиляди хора с увреждания по цял свят. Дала им кураж да учат, да се развиват и да следват мечтите си, да живеят колкото може по-пълноценно и да бъдат полезни за себе си и за другите.

А кои са най-красивите неща на света, според вас? Според незрящата Хелън Келър, това не са новите дрехи, лъскавите коли, скъпите бижута и последния модел iphone. Не са и новите инжектирани устни и гърди на някоя суетна селфи госпожица, нито набъбналите мускули на някой фитнес батка. Тогава кои са?
Дали не са приятелството, радостта, благодарността, откривателството и споделянето? И още: любовта към хората, любовта към знанията, любовта към живота? Какво бихте допълнили?

Днес живеем в свят, в който често кичат разни краткотрайни звезди с определения като "уникален", "велик" или "неповторим". За съжаление, покрай своята свръхупотреба понякога тези думи се обезценяват. Но Хелън Келър наистина ги заслужава. Хора като нея дават истинската стойност на тези думи. 

Цитати от песни: Животът е това, което...

Мой клиент ми разказа, че иска да направи нещо и бленува за него, но същевременно губи времето си в интернет. Бленува за едно и прави друго. Като че ли това е един от най-често срещаните психологически парадокси в живота ни.

И тогава се сетих за цитата на Джон Ленън: Животът е това, което ти се случва, докато си зает да правиш други планове. 

Този израз е от песента Beautiful Boy от последния албум на певеца.

Свързвам го с две неща:
1. Важно е да правим планове и да си поставяме цели, но е важно и да се движим към тях. Движението е важно точно толкова, колкото и целта. Иначе заместваме плановете с бляновете и не мърдаме напред.
2. Трябва да сме подготвени и за това, че по пътя към целите има препъни-камъчета, непредвидени обстоятелства и неизвестност, и да сме готови да се приспособим към тях.

Темата има общо и с т.нар. локус на контрол - убежданието от какво/кого зависи животът ни. Външен локус значи, че обикновено смятаме, че животът ни зависи от външни фактори, а не от нашите усилия. Вътрешен локус значи, че сме уверени, че от нас зависи нещата да се случват. (Или както мъдро каза една моя клиентка някога, не да чакаме да ни се случат, а ние да си наслучваме нещата).

За песента: 

Beautiful Boy е посветена на 5-годишния син на Джон Ленън - Шон. Текстът е за връзката между бащата и сина. По това време Ленън е на 40 и само три седмици след излизането на албума е убит, на 8 декември 1980г. Видеото в канала на Ленън в YouTube съдържа архивни домашни видеозаписи.