Днес един приятел сподели във Фейсбук този видео клип. Песента се казва Angel, а групата - Rising.
Клипът отприщи възторжени коментари и спомени на хората, замесени в записването на песента, в снимането и в монтажа. Накрая най-старият от замесените, от висотата на побеляващите си къдрици, каза мъдростта:
...просто беше направен с желание и любов от всички.
Може би ще ме разпознаете като героя на Angel. Преди 10 години, когато се снимаше това видео, бях в разцвета на младостта си. 10 години изглеждат достатъчно време, за да предизвикат известна носталгия, както и да запалят искрата на някогашния ентусиазъм.
Ще опитам да коментирам историята с клипа на две нива: индивидуално и надииндивидуално.
Индивидуалното:
Индивидуалното ниво казва, че клипът на Angel е велик и страхотен, защото има лична стойност за всеки от участниците в сбъдването му. Свързваме го със значим момент от личните си истории. За всички нас правенето на видео клип беше новост - за оператора беше за първи път, за групата, за монтажиста, за звукорежисьора и за актьорите. Какво може да компенсира липсата на опит и класа в такъв случай? Това, че се забавлявахме. Играехме. Творихме.
(Сюжетът накратко: в съня си протагонистът вижда чудна хубавица и още по тъмно тръгва с мотор да я търси. Стига върха, който е видял в съня си и тича към нея, но тя изчезва всеки път, щом той я доближи. Накрая, отчаян, се хвърля от една скала.)
Спомням си, че правихме по няколко дубъла, а накрая нямахме много материал за монтаж, примерно защото на една от ключовите сцени се подхлъзнах, а на друга прелестната Пламена беше забравила да си свали маратонките. А самодивска риза с маратонки... не върви :) Така си отидоха най-хубавите кадри, в които я носих на ръце...
Разбира се, винаги сме знаели, че сме аматьори. В това беше очарованието. Радостта от творчеството правеше студения вятър на Перперикон незабележим. Финалният скок продължава части от секундата, но го заснехме в двора на хасковската пожарна, където ходих да тренирам как се скача от 6 метра височина...
Ето за такива събития хората след години казват "Какви времена бяха!"
Надиндивидуалното:
Отношението ми към клипа е силно повлияно от обстоятелството, че играх роля в него. Ако обаче преминем от психичната реалност на личните си истории към търсенето на по-обективна интерпретация и надиндивидуално разбиране, ще стигнем до темата за човека като творец.
Психологията е доказала (чрез теориите и изследванията на Морено, Селигман и Чиксентмихайи) - че сме психично здрави тогава, когато съществуването ни е водено от креативност, съзидателна дейност и заниманието с неща, реализиращи чувството ни за смисъл в живота.
Ние, хората, ще станем като богове, когато сме творци, когато си позволим да следваме сърцата си и когато влагаме любов във всяко занимание, във всяко свое съзнателно дихание!
Затова е хубаво (дори е задължително, ако говорим за постигането и поддържането на психично здраве) да не оставаме творческото начало да спи. Рецептата за психично здраве е: спонтанност, игра и креативност, насочени към постигането на това, които разбираме като пълноценен живот!
Ако тук и сега живеем пълноценно, няма да ни се налага да поклащаме глави със съжаление за отминалите времена.
Заключение:
първата е, че отразява част от личните истории на група от хора,
втората е, че в него откриваме вложени желание и любов, което отразява идеята за потока (а през очилата на психоанализата ще говорим и за сублимция),
третата е, че може да даде на голяма група от хора споделен общ смисъл и разбиране за живота и нашето предназначение на света.
========================
П.П. Препоръчвам да гледате чудесния аматьорски филм Born of Hope, създаден от почитатели на Толкин.
