Добрият спасител и неблагодарният спасен

Имало едно време едно момче. То било дърварче и работело по гората заедно с други дървари, млади и стари. Веднъж момчето изпаднало в беда. Едно голямо дърво се струполило върху него и го притиснало. То завикало за помощ другарите си. Чуло, че му отговарят, някои викнали, че идат. Но те били далече, по другите краища на гората, през хълмове и долини.

А не щеш ли, отнейде се появил вълк, гладен, па и силен. Вълкът се приближавал към дърварчето. Качил се на поваленото дърво, оголил зъби и издал заплашително дрезгаво ръмжене. Дърварчето не виждалo спасение и се замолило всичко да свърши по-бързо. И не щеш ли, в този страшен миг изскочил един от дърварите. Той бил здравеняк, едър и силен. Развикал се, размахал брадвата си и цапардосал вълка по муцуната. Удареният звяр изквичал и побягнал. Големият дървар напънал дървото, повдигнал го и момчето се измъкнало. Било ожулено, натъртено, с няколко пукнати ребра, но най-важното - живо и цяло.

Вечерта момчето поканило спасителя си у дома. Семейството му богато нагостило спасителя, дарило го с дарове и му целунало ръка. От тогава спасителят, загрижен за добруването на момчето, често наминавал през дома му. Хвалел вкусните домати и чушките в градината, опитвал узрялото сирене, което правили в дома на момчето. И му давал мъдри съвети. "Трябва да сме като едно," казвал му той, "защото няма вече хора. Не - хора има, човещина няма. Всички са едни - не е за разправяне."

Момчето слушало своя спасител - той бил голям, умен, разбирал от много неща. Веднъж му казал "Ей, защо се подстрига така? Не ми харесва тази твоя прическа. Я вземи се подстрижи като мен." И момчето го послушало. Друг път му казал "Я сложи ей тука пред къщата един стол, че много ми харесва гледката - искам като идвам, да сядам тук." И момчето сложило стола. Спасителят се оплакал, че една череша му пречи на гледката. Момчето се радвало, че може да направи нещо хубаво за спасителя си и без да се замисли, я отсякло.

И тъй минало време. 

Добрият спасител поучавал момчето, а то го слушало и му било благодарно. Но момчето растяло, срещало други хора, трупало нов опит и започнало само да мисли за някои неща, а не да пита или да чака някой друг да му каже истината. Добрият спасител обаче се обидил на момчето. "Той се промени", казал той на майка му, като я срещнал веднъж, "Защо ходи насам - натам, а не ме идва при мен, или не ме кани на гости? Какво е тръгнал с онези? Това не са му истински приятели."

Момчето се почувствало неудобно и намалило срещите си с други хора. Минавало време, а добрият спасител научил момчето, че е най-добре да боядиса стаята си синя, че не бива да дружи с Дончо, понеже бил мошеник, че котлите от ковача Пацо са по-хубави от котлите на ковача Таки, че това, че онова. 

Минало още време. Момчето израснало и понеже било любознателно и умно, решило учи в града. "Абе къде ще ходиш в града, той не е за тебе," рекъл спасителят, "пълно е с опасни неща, с развалени хора, ще си намериш белята, а аз няма да съм там да те спасявам, я!" Но момчето искало да учи. Не искало цял живот да е дървар. Години наред то събирало в едно вързопче спестените парички от сечта на дърва, само с тази мечта - да се изучи. И казало това на спасителя си. Как му се обидил добрият спасител! Как се наскърбил! 

Момчето се натъжило. Болно му било, че спасителят му, неговият най-важен наставник, не одобрява мечтата му. И се отказало. Навело глава, замълчало, преглътнало, а в очите му избили сълзи. Не отишло в града, а спасителят му го похвалил за доброто решение. После минала една година и момчето пак отворило дума, че му се учи. И пак се повторило същото. На третата година момчето на казало никому нищо, а направо заминало за града. Спасителят му научил това и на хорището, пред цяло село, казал, че това е най-пропадналият, загубен и неблагодарен човек на света. Но минало някое време, момчето се върнало за ваканция. Като се срещнало със спасителя си, то му казало "Ако не беше ти, да ме спасиш от вълка, никога нямаше да стигна до тук. Благодаря ти!" Но спасителят си останал обиден. 

Минало време. Момчето редовно се връщало в родното село, и всеки път благодарило за спасителя си за всичко, което е направил за него. Веднъж спасителят дошъл по работа в града. Момчето го запознало с другарите, с които учело, развело го из града и му показало забележителностите. Добрият спасител не харесал нито града, нито другарите на момчето. И му го казал. Момчето са натъжило, но нямало какво да направи. В себе си то чувствало, че има право да взема решения и да избира само живота си, но се чувствало и длъжно на своя спасител. Защото каквото да правело, където и да ходело, това нямало да е възможно, ако преди години в мрачната гора добрият спасител не го бил избавил от челюстите на вълка. 

Момчето разбирало това и се разделяло на две. Веднъж се разболяло и като се прибрало на село, изглеждало бледо и слабо. "Видя ли, казах ти какво ще стане. Градът не е за тебе. Ако не беше отишъл там, нямаше да се разболееш. Тук и въздухът е чист, и храната е истинска, и хората са хора, а в града са развалени!", казал спасителят. Момчето се зачудило - може би все пак спасителят бил прав. И все пак мечтата му била по-силна - продължило да учи. 

Учителите казвали на момчето, че е умно, че трябва да продължи да учи в университет. То също искало и се записало да учи медицина. Срещнало и момиче, в което се влюбило. Когато момчето завело любимото си момиче в родното село, спасителят не одобрил момичето. "Ако мислеше за себе си, щеше да допиташ - така и така, искам да се задомя, насочи ме към някое подходящо момиче на село. А ти си довел тази фльорца от града!", казал спасителят. Момчето се натъжило от тези думи, но премълчало, защото уважавало спасителя си.  

Минало още време. Момчето завършило университета и започнало работа като лекар. Било старателен, внимателен, постоянно учещ лекар. Помагало на много хора. Веднъж в града избухнала епидемия. Момчета дало всичко от себе си, спяло по 2-3 часа на ден, обикаляло стотици хора всеки ден, издавало разпореждания какво да се прави, за да спре разпространението на заразата. И накрая спрели епидемията. Гражданите решили да го наградят за постиженията му. На тържественото събитие в градската зала кметът връчил на момчето почетна грамота. Пред препълнената зала момчето застанало право - а това вече не било онова малко момче, а млад, енергичен, умен, пораснал мъж. Пред него били побелелите му родители, негови състуденти, приятели, съселяни, там бил и човекът, който му спасил живота. Развълнуван, младият мъж, благодарил за оказаната му чест, и продължил "Никога нямаше да получа това отличие, ако не бяха хората, които ме подкрепяха през цялото това време." И ги изброил. Започнал с родителите си, след това със спасителя си, продължил с учителите, преподавателите, колегите, и не на последно място - любимата му, която винаги го подкрепяла. Оглушителни аплодисменти последвали краткото му слово. 

Когато тържеството свършило, множеството се разотишло. Сред малкото, които останали - семейството и няколко близки приятели на младия лекар, бил и неговият спасител. Той се приближил до момчето и му казал: "По-добре да бях умрял сто пъти до сега, за да не видя такава неблагодарност! Как можа да ме наредиш до други хора, да ми благодариш колкото на тях? Кое от това, което те са направили, се равнява поне ей толкова на това, което съм направил аз? Ако не бях аз, нямаше да станеш нищо. Един те бил учил, друг те бил подкрепял. Но животът е по-важен от всичко. Ако не бях те спасил едно време в гората, къде щеше да си сега? На мене трябваше да благодариш най-вече, на мене! Не беше такъв, но такъв стана - неблагодарник!" 

Тогава момчето се обърнало към своя спасител. Но то вече не било онова малко момче в гората, а млад, умен, знаещ мъж. Младият мъж се обърнал към човека, който му спасил живота, и му казал: 

- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - 

Според вас, какво ще каже младият мъж на човека, който някога му спасил живота?