"Луд ли си, че да ходиш на психoлог?!" или колко са устойчиви някои нагласи

Срещнах едно изображение във Фейсбук. То отключи в мен спомени и размисли. Защо ли? Ще споделя с вас. 

Когато влязох в университета преди 25 години, мнозина трудно правиха разлика между "психолог" и "психиатър." Изключително често се срещаше нагласата, че човек сигурно е луд, за да посещава психолог. Имаше и друга нагласа - че човек е слаб, ако не си решава сам проблемите и ходи при някого да говори. Общо взето и двете - и лудостта, и слабостта - се считаха за нещо срамно.

Някои преподаватели вярваха, че до десет години много неща ще се променят, че все повече хора ще посещават психолози, че във всяка по-голяма фирма ще има психолози, работещи с екипа, че психотерапията ще минава през здравната каса, че... Покрай тях - повярвахме го и ние.

Но ето, че четвърт век по-късно реалността не отговаря на тези надежди. Истина е, че културата на обществото ни се променя и все повече хора приемат за естествено да се консултират с психолог, благодарение на което мога да работя на частна практика.

Но е вярно също, че в много отношения напредъкът е минимален. Все още много хора не правят разлика между "психолог" и "психиатър." Психологическата култура на обществото се изразява в четенето на (често съмнителни) статии в интерет и следването на всевъзможни съвети от типа "5 начина за...". Няма закон за психолозите и по никакъв начин не се регламентира с какво образование и квалификация човек може да практикува като психолог. Няма закон за психотерапията, който да регулира психотерапевтичната практика. Естествено, здравната каса не поема психотерапевтичната работа. И естествено, бизнесът сравнително рядко се интересува от благополучието на своите служители или от подобряването на тяхната комуникация или ефективност, така че почти няма фирми, които да назначават или наемат психолози (освен ако не са задължени поради някакви държавни регулации).

И колкото и да е странно, четвърт век по-късно думи, които се използваха в отрицателен смисъл, дори като обида, все още са част от речника на новите поколения.

Затова, ако сега срещна млад студент по психология, който се интересува от перспективите за работа, бих му казал "Перспективи има, но не са толкова розови, колкото ви/ни се иска." :)

А ако срещна млад човек, който има нужда от подкрепа, но се колебае дали ако посети психолог, няма да го нарочат за луд или слабак, бих казал "Абсолютно те разбирам. Но животът е по-голям от мнението на няколко души и е по-добре сега да говориш с психолог, за да станеш по-силен и да се справяш с нещата, които в бъдеще ще срещнеш."

Краят на Лед Цепелин

Всички, които обичат Led Zeppelin, знаят, че това кратко прессъобщение не е само краят на една история и окончателното й превръщане в легенда.

То е още една важна част в отговора на въпроса защо Цепелин са толкова велика група и защо са стигнали по-далече и по-високо от всички преди тях.

Това е химията между членовете на групата, направила възможно индивидуалните таланти да се слеят в нещо по-голямо от обикновения им сбор, да създават прекрасна музика и да изнасят три-четиричасови концерти, без никога да направят каквато и да е промяна в състава през тези 12 години заедно.

Всяка група в зенита на славата си би се изкушила да намери заместник на покойния си барабанист, за да продължи съществуването си, да пълни стадионите и залите, да издава и продава албуми в милионни тиражи и да печели още и още. Всяка, но не и Целелин. След смъртта на Джон Бонъм, останалите трима - Робърт Плант, Джими Пейдж и Джон-Пол Джоунс - решават, че не могат и няма да продължат като група. И после казвате, че няма незаменими хора? Напротив, има.

Един за всички, всички за един. Това е Цепелин.