Субкултурите са малки движения встрани от мейнстрима, от масовата културна мода на времето. Известни примери за субкултури през последните шейсет години са битниците, хипитата, пънкарите, скинарите, ему... Колкото повече се развива постиндустриалното общество, толкова повече субкултури се появяват. Алвин Тофлър пише в "Шок от бъдещето":
Днес съкрушителните удари на свръхиндустриалната революция буквално раздробяват обществото. Ние множим тези социални ниши, племена и миникултове в нашата среда почти тъй бързо, както множим предлаганите варанти автомобили. Същите дестандартизиращи сили, които са причината да се увеличава индустриалният избор на материални продукти и културни стоки, дестандартизират и социалните ни структури. Това е причината, поради която се появяват сякаш мигновено нови субкултури, подобни на хипитата. В действителност ние сега преживяваме един "взрив на субкутури". (1)
Тофлър е писал този текст през 1970г. за случващото се в Америка, но същият процес се е развивал и в Европа. През последните двадесет години субкултурната вълна пълноценно се развива и в България. (Първите изявени неформални младежки субкултури в България са хипитата, създали феномена Джулая, пънкарите, уейвърите и метълистите през 80-те години на XXв.)
Включването в субкултури е част от процеса на личното развитие. Особено през тийнейджърските години, когато според Ерик Ериксън преживяваме "криза на идентичността" и търсим мястото си в света на възрастните. Субкултурите отговарят на една силна вътрешна потребност; да бъдеш себе си, което неминуемо минава през това да се диференцираш от останалите, да подчертаеш различността си в нещо. Дори ако всички членове на една субкултура отстрани изглеждат еднакви или много сходни, те се въприемат като много различни от тези "отвън" и това им дава добро усещане за себе си.
Но след като има толкова много субкултури, защо говорим за национални култури? Нали хипито от Америка и хипито от България споделят общи ценности и начин на живот? Отговорът е, че субкултурите са краткотрайни, постоянно се видоизменят и не са установени в едно непроменимо състояние. Ако една субкултура съществува от 10 - 20 - 30 години, това не стига, за да стане устойчива във времето. Не стига, за да проникне "до мозъка на костите" на своите членове и да изгради коренно отличаващ се образец на ценности и поведение. (изключение са организираните сублултири, наприменр някои религиозни организации). Дори когато българско и американско хипи декларират еднакви ценности (например мир и любов между хората), но са израснали в различни общества, те се различават в начина си на мислене и поведение. Различни са в близостта си с непознати или слабо познати, в разбирането за семеен модел, в готовността да направят компромис в името на общността, в степента на загриженост, които проявяват в отношенията си с другите, по стремежа за постигане на удоволствие, по начина, по който са способни да видят житейския си проект...
Включването в субкултури е част от процеса на личното развитие. Особено през тийнейджърските години, когато според Ерик Ериксън преживяваме "криза на идентичността" и търсим мястото си в света на възрастните. Субкултурите отговарят на една силна вътрешна потребност; да бъдеш себе си, което неминуемо минава през това да се диференцираш от останалите, да подчертаеш различността си в нещо. Дори ако всички членове на една субкултура отстрани изглеждат еднакви или много сходни, те се въприемат като много различни от тези "отвън" и това им дава добро усещане за себе си.
Но след като има толкова много субкултури, защо говорим за национални култури? Нали хипито от Америка и хипито от България споделят общи ценности и начин на живот? Отговорът е, че субкултурите са краткотрайни, постоянно се видоизменят и не са установени в едно непроменимо състояние. Ако една субкултура съществува от 10 - 20 - 30 години, това не стига, за да стане устойчива във времето. Не стига, за да проникне "до мозъка на костите" на своите членове и да изгради коренно отличаващ се образец на ценности и поведение. (изключение са организираните сублултири, наприменр някои религиозни организации). Дори когато българско и американско хипи декларират еднакви ценности (например мир и любов между хората), но са израснали в различни общества, те се различават в начина си на мислене и поведение. Различни са в близостта си с непознати или слабо познати, в разбирането за семеен модел, в готовността да направят компромис в името на общността, в степента на загриженост, които проявяват в отношенията си с другите, по стремежа за постигане на удоволствие, по начина, по който са способни да видят житейския си проект...
--------------------------
(1) Тофлър, А., Шок от бъдещето, Народна култура, С., 1992, с.193.
--------------------------
Бележка: Тази статия излиза като огледална публикация едновременно в "Разговор за психологията" и в новия ми блог "Междукултурни умения"
--------------------------
Бележка: Тази статия излиза като огледална публикация едновременно в "Разговор за психологията" и в новия ми блог "Междукултурни умения"
